Казвам се Виталий Чеботар и съм роден през 1977 г., в град Болград, Одеска област, Украйна. Изповядвам източноправославната вяра. В България съм благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък, който за съжаление вече не е сред живите. С него се запознавам по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. Винаги ще съм признателен на отеца. С негово съдействие записвам и завършвам през 1996-98 г. паралелния курс в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” В същата година съм приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломирам се през 2003 г. На следващата година защитих магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. Свободното си време отделям за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството ми е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”, в казанлъшкия вестник „Долина”, великотърновските вестници „Борба” и „Фактор ВТ” сайтовете - "Бъди верен", "Всемирното православие" „Православие БГ”, За контакти, предложения и коментари пишете ми на адрес: vitalik26@rambler.ru

петък, 12 декември 2008 г.

Катедралата „Рождество Богородично” в Старата столица е поредно великолепно творение на Кольо Фичето

Статията излезе в приложението на вестник „Борба” на 12 декември 2008 г., в рубриката „Християнските храмове във Великотърновско ”.

Храмът „Рождество Богородично” се намира на улица „Иван Вазов” 25, близо до окръжната библиотека „П. Р. Славейков”. Този православен Божи дом е също така е и катедрален храм. Подобно на църкви „Св. Марина” и „Св. Никола”, катедралата „Рождество Богородично” в старата столица е дело на прочутия майстор на Кольо Фичето.
Строежът започна през 1842 година. За рекордно кратък срок, само за две години храмът бил построен. Всички средства са събрани от доброволни пожертвования от вярващите от махалата. Като основен строителен материал са използвани камъни от дялан пясъчник. В сградата най-вече изпъква величествения главен корниз, във форма на двойна кобилица и е изграден от червени тухли и камък. Църковната фасада се поддържа от четири колонки и прозорците са във форма на елипса й предават оригиналност и ефирност. Не по-малко са забележителни и двата реда капители, намиращи се в средната част на този величествен молитвен дом. Подът е бил от мраморни плочи, църковните сводове са изградени от тухли и хоросан. В храма освен главния вход има още и един вход състоящ от две странични симетрично разположени врати. Тези врати водят към външните храмови странични аркади.
Храмът е трикорабен, без камбанария и кубе. Камбанарията бе построена като отделна сграда и се намира на тридесетина метра от църквата. Също така и камбанарията, като и самата храмова постройка е изградена от камъни от дялан пясъчник.
На 1 април 1913 година по време на голямото земетресение църквата „Рождество Богородично” била напълно разрушена. След 24 години, през 1937 година на мястото на разрушения храм, бил построен нов катедрална църква, със същата фасада, съхранена благодарение на гипсов макет изработен от Леон Филопов. Днес този макет на храмовата фасада се пази в Историческия музей във старопрестолния град. През 1951-1952 години църквата била изографисана от двама български художници – Д. Гюдженов и Н. Кожухаров.
Днес в храма „Рождество Богородично” служи свещеника Асен Стоянов Иванов.
Тези, които желаят да им се извърши някаква църковна треба, трябва да отидат в храма за да се запишат при служителката на пангара . Също така това може да се направи и по телефона, на е (062) 62 37 44.
Всеки делничен ден в този Божи дом се извършват сутрешни и вечерни богослужения. Сутрешната църковна служба, наречена утреня започва от 8.00 часа и продължава близо един час. Вечерното богослужение, наречено вечерня започва в 17.00 часа. В неделни и празнични дни в храма се извършва Св. Божествена Литургия, която започва в 9.00 часа и продължава близо два часа.
Храмът е отворен всеки ден от 7.45 до 18.00 часа.

Конец! И слава Богу.

-------------------------------------------

Използвана литература

1. Николова, Я., Драганова,Т., „Велико Търново. Пътеводител”, София, 1965 г.
2. Драганова,Т., Попова, Сн., Димитров, Й., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1984 г.

петък, 5 декември 2008 г.

Църквата „Св. Никола” – свидетел на съдбовни исторически събития и храм на духовното просвещение

Статията излезе в приложението на вестник „Борба” на 5 декември 2008 г., в рубриката „Християнските храмове във Великотърновско ”

Според данните от църковния летопис през 1834 година започва строителството на храма „Св. Никола” в живописния търновски квартал „Варуша”. Той започнал да се изгражда от прочутия през 19 век строителен майстор Иван Давдата. Една година по-късно майстора си взел помощник – младия калфа Кольо Фичето. Младия помощник се представил като много способен ученик и след като Иван Давдата тежко се разболял, предложил на църковното настоятелство храмът да бъде завършен от талантливия му ученик. Така през 1835 година църквата била завършена, а калфа Колю Фичето получил титлата майстор. На 6 декември 1836 година е осветена от митрополит Иларион Критски. Три години по-късно, през 1839 година тук се открива църковно училище за момчета. Пръв учител в това килийно школо е бил Петър Николов от гр. Елена. През 1843 година до църквата е построено красиво взаимно училище, в което пръв даскал е Никола Златарски ,благодарение на когото през 1844 година бил създаден в старата столица и първият църковен певчески хор. На следващата година благодарение на игуменката от арбанашкия монастир „Св. Николай”, Теодора тук се открива и взаимно училище за момичета. През 1849 година в двора на църквата се построява и втората сграда, предназначена за църковната просвета на децата. След 20 години в едно от помещенията намиращи се на църковна територия се слагат основите на градското читалище „Надежда”. През 1872 година е завършено строителството на църковната камбанария. След Освобождението, през септември при храма „Св. Никола” отново се възстановява дейността на училището.
След голямото земетресение което е станало през 1913 година търновската катедрала „Св. Богородица” е разрушена и до възстановяването на този храм, „Св. Никола” изпълнява ролята на катедрална и първенствуваща църква. През 1936 година, храма е изографисан от трима талантливи художници – Господин Желязков, проф. Ст. Иванов и Георги Богданов. През 1947 година в притвора на църквата е построен параклис „Св. Евтимий Търновски. На 12 март 1994 година в този православен молитвен дом е ръкоположен за епархийски владика Великотърновски митрополит Григорий. През 1995 година се извършва ремонт на църковната камбанария и параклиса, а също така се извършва изографисването на самата църква. На 3 март 1995 година се възстановява учебния процес в църковното неделно училище с 60 ученика.
Църквата е трикорабна базилика. Иконостасът е с уникални размери и изработка, дело на неизвестен тревненски майстор дърворезбар. Близо 200 църковни икони са творения на прочутите зографи от Трявна.
Днес в храма „Св. Никола” служи свещеника Славчо (Иванов). Той води занятията и в църковното неделно училище и е основоположник на редица благородни инициативи за привличане на младите хора в духовния живот и в лоното на Светото Православие.

Конец! И слава Богу.

--------------------------------------------

Използвана литература

1.Станева, Св. (съставител) „165 години храм „Св. Николай” град Велико Търново” – брошура, Велико Търново, 2001 г.
2. Драганова,Т., Попова, Сн., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1977 г.
3. Драганова,Т., Попова, Сн., Димитров, Й., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1982 г.
4. Драганова,Т., Попова, Сн., Димитров, Й., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1984 г.

петък, 17 октомври 2008 г.

За църковната йерархия

Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 17 и на 24 октомври 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”

В Св. Православна Църква богослуженията се извършват само от мъже, подготвени за тази в специални духовни заведения – семинарии, свещенически училища, богословски факултети и посветени чрез ръкополагане от архиерей за служението на Бога.
В Св. Православна Църква съществува бяло и черно (монашеско) духовенство. В монашество са посвещават решили да се откажат от всички светския живот, от брак, и да посветят целия си живот на служението на Бога. Към бялото духовенство се отнасят духовниците от втората и третата степен – свещениците и дяконите. За да бъдат ръкоположени в сан, те първо трябва да са изпълнили едно от задължителните условия – да са сключили брак. Посветени за духовно служение дякони и свещеници служат на Бога, извършвайки църковни служби и обреди в храмовите (треби – кръщавки, венчавки, погребения и др.) съгласно строго определения богослужебен кръг и църковните канони.
По йерархия православното духовенство се разделя на три степени. Първата най-висшата църковна степен е епископската. Самата дума епископ е гръцка и означава надзорник. Епископа бива наричан още архийерей, архипастир или владика. За епископи се избират и се ръкополагат най-достойните, най-подготвените и най-духовно просветени представители от черното духовенство. Епископът получава сана си най-малко от двама архипастири. Той има право сам да извършва всичките богослужения, треби и всички установени от Св. Православна Църква седемте Свети Тайнства – Кръщение, Миропомазване, Причастие, Покаяние, Свещенство, Брак, Елеосвещение (маслосвет). На тези, които им поверява ръководството целия духовен и административен живот на един църковен окръг биват избирани епархиални архиерии или митрополити. Митрополитите си имат свои административни помощници – викарии или викарни епископи. Всички митрополити съставляват Св. Синод. Думата „синод” отново е гръцка дума и се превежда като събор, събрание. Заседанията на Св. Синод се провеждат в пълен състав с присъствието на всичките митрополити или в намален състав в който заседават четирима митрополита и представляват постоянно присъствие. Митрополитите от намаления синодален състав се избират с четиригодишен мандат. На редовните заседания на главния управленчески орган на БПЦ се решават важни църковни въпроси. В Българската Православна Църква Св. Синод е главен управленчески орган. Патриархат е главата на нашата Църква, като е и председател на Св. Синод. Думата е от гръцки произход и означава началник на отците, пръв между духовните отци, баща на бащите.
Към втората йерархическата степен се отнасят свещениците. Те още биват наричани йереи или презвитери. Жената на свещеника се нарича презвитера. Кандидатът за презвитерския сан се ръкополага от епископа. След това той получава право да извършва всичките богослужения и почти всички Св. Тайнства и обреди, без Св. Тайнство за ръкополагане на свещеници, освещаване на църкви, антиминси и миро.
Както епископите, така и йереите имат своите йерархически степени. Така например, презвитер показал примерен духовен живот и служение се награждава с отличието протойерей или старши свещеник. Примерният протойерей се издига в сан свещеноиконом или ставрофорен иконом и получава специален нагръден кръст различен от свещеническия. От тук идва и името ставрофорен иконом (от гр. ставрос – кръст), тоест иконом носещ нагръден кръст. За безупречно служение на Бога и примерен духовен живот свещеноиконома получава най-високо свещеническо звание - протопрезвитер. Наградените презвитери с двете последни степени могат да бъдат за архиерейски заместници в по-големите области или градове и стават дясна ръка на митрополита или на викарния епископ. В тъй нареченото черно духовество монахът, който има право да извършва самостоятелно богослужения се нарича йеромонах или свещеномонах. Йеромонах е втората йерархическа степен в черното духовенство. Като награда за висок духовен начин на живот и добро водене на църковните служби свещеномонаха става архимандрит, тоест началник на монасите или игумен.
Третата степен на свещенослужителите е дяконската, към нея спадат дякони и протодякони, които не могат самостоятелно да водят църковните служби. Тези степени са от бялото духовенство. Дяконите от черното духовенство се наричат йеродякони.

Конец! И слава Богу.

-------------------------------------------

Използвана литература

1. Колесникова, В. „Краткая энциклопедия православия. Путь к храму.” „Центрполиграф”, Москва, 2001.
2. Николай, д-р, еп., Мариополски, Серафим, д-р. еп., „Вяра. Надежда. Любов”, „Духовно възраждане”, Враца, 1991.
3. Чифлянов, Бл., „Литургика”, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1997.

петък, 19 септември 2008 г.

ЗА ПОВЕДЕНИЕТО НА МИРЯНИТЕ, КОИТО ИЗПЪЛНЯВАТ ЦЪРКОВНО ПОСЛУШАНИЕ

Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 19 септември 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”

Поведението на миряните, които изпълняват църковно послушание (продаване на свещи, икони, почистване на храма, охрана, пеене на клир, прислужване в олтара) е специална тема. Известно е, колко голямо значение отдава Църквата на послушанието. Да се прави всичко в Божието име е една нелека задача. Това се усложнява от това, че появява “привикване към светинята”, появата на чувство на домакин (домакиня) в църквата, когато енорията изглежда като своя бащиния, а оттук и пренебрежение към всички “външни миряни”.
Хората, които изпълняват послушание, трябва да бъдат образец за кротост, добродушие, търпение, както и да притежават най-елементарна култура. Често тяхно задължение е да отговарят на телефонните обаждания и те трябва да правят това по подобаващ начин, за да не отблъскват миряните с грубото си и високомерно отношение. Този, който се е обаждал по телефона в храма, знае по какъв груб начин понякога отговарят. И едва ли след такова обращение то би се обадил повторно. Хората, които идват в храма за послушание, трябва да спазват всички правила за поведение и външен вид, които вече изброихме като задължителни за всеки човек, прекрачващ Божия храм, но те трябва да ги спазват още по-ревностно, защото, нарушаването на нормите на поведението може да предизвика негативна реакция у околните.

Конец! И слава Богу.

---------------------------------------------------

Използвана литература

1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.

петък, 5 септември 2008 г.

КАК ДА СЕ ДЪРЖИМ В МОНАСТИРА

Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 5 септември 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”

Монастирът е особен свят, затова е необходимо вяра, знания и време, за да усвоим правилата на монашеското общежитие. Тук ще посочим само най-необходимото, което трябва да се спазва при поклонничеството, работа или гостуване в светата обител.
Идвайки в монастира като поклонник или работник, трябва да се знае, че за всичко, което се извършва, се иска благословия. Без благословия не бива да се излиза извън монастира. В манастира се изоставят всички привички и пристрастия - вино, тютюнопушене, сквернословие и. т. н. Говори се само за духовното, не се споменава за светския живот, не се поучава, а се знаят само две думи – “прости” и “благослови”. Не се роптае и мърмори срещу храната, дрехите, условия за сън, яде се само на общата трапеза. Не се ходи в чужди килии, освен когато са изпратени от настоятеля. Преди да се влезе в килията, се казва на глас молитвата: “Заради молитвите на нашите отци (майки – женските монастири), Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас”. Не се влиза не се чуе отвътре „Амин”.
В манастира се избягва свободното общуване, смеха, шегите. По време на работа, която е и послушание, се стараят да не наскърбят немощния, който работи редом, тъй като любовта покрива неговите грешки в работата. При среща с друг поклонник на монастира или монах (монахиня) поздравява се с думите: ”Спасявай се брат (сестра)”, а отговорът е “Спаси, Господи”. За разлика от светския поздрав тук липсва ръкостискането.
На трапезата се спазва реда на старшинството при сядане. Молитвата казва раздаващия храната и се отговаря с “Амин”; по време на храненето и мълчи и внимава за това което се чете. Обикновено по време на трапеза се чете житие на някой светец или друг духовен текст. Не се закъснява за богослужението, с изключението на случаи, когато има възложено друго послушание. Ако се случи по време послушанието неволно оскърбление, то се понася смирено, придобивайки по този начин опит в духовния живот и любов към братята и сестрите.


Конец! И слава Богу.

-------------------------------------------------------------

Използвана литература

1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.

петък, 29 август 2008 г.

КАК ДА ПОКАНИМ СВЕЩЕНИК ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА ТРЕБИ

Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 29 август 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”

Понякога се налага да поканим свещеника за извършване на така наречените треби. По-добре е това да стане на място, в Божия храм, но динамичното ни ежедневие вече допуска поканата да се извърши по телефона. Нека да припомним, че и при телефонния разговор, и при среща трябва да сложим разговор не със светския поздрав “Здравейте”, а с "Благословете, отче!” също така не е прието да се изразява благодарност с “благодаря” или “мерси”, а “Спаси Господи” или “Спаси Бог”.
След това кратко съобщаваме целта на обаждането. Завършваме разговора с благодарност и отново с “Благословите”. Свещеникът изяснява какво трябва да подготвите за требата. Например, ако отецът ще причастява или напътства болен, е необходимо последния да се подготви, да се почисти стаята, ако има куче да се изведе, да се доставят свещи, вода и пр. За елеосвещение са необходими свещи, памук, олио, вино. За погребение – свещи, погребален кръст, покривка, икона. За освещение на къщата се подготвят свещи, олио, светена вода. Поканеният свещеник може да изпита неудобство - например ако не е изключен телевизора, свири музика, лае кучето, ако младите са облечени неприлично.
След края на требите е добре да се предложи чай или кафе на свещеника, това е прекрасна възможност за миряните да поговорят за духовните неща...


Конец! И слава Богу.

--------------------------------------------------------------

Използвана литература

1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.

петък, 22 август 2008 г.

КАК СЕ ПОЗДРАВЛЯВАТ МИРЯНИТЕ ПОМЕЖДУ СИ

Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 22 август 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”

Понеже са едно в Христос, вярващите се наричат един други “брат” и “сестра”. Тези обръщения се употребяват много често в църковния живот. Точно така се обръщат вярващите към цялото събрание: “Братя и сестри”.
В широкия смисъл на думата и епископът и свещеникът са братя за мирянина. В църковна среда не е прието дори и за възрастните хора да се наричат по фамилия, а само по име. При среща мъжете обикновено едновременно с ръкостискането целуват един друг по бузата, жените правят същото, но без ръкостискане. Правилата обаче налагат ограничения на приветствието между мъж и жена чрез целуване по бузата. Достатъчно е да се поздравят един друг с думи и с навеждане на главата. Дори на Пасха се препоръчва разумност и трезвост, за да не се превърне пасхалната целувка в страст. Отношенията между вярващите трябва да бъдат изпълнени с простота, искреност и смирение. При допускане на някаква грешка или пропуск миряните веднага искат прошка, както това с прости и кратките фрази: “Прости ми, братко (сестро)”, “Бог ще прости, ти ми прости”.
Вместо общоприетите фрази от ежедневието при раздяла, вярващи си казват един на друг: “Да те закриля Господ”, “Моли се за мен”, “Господ да ти е на помощ”, “Да те пази Ангел пазител” и пр. Ако в светското ежедневие често възниква смущение в ситуация, когато трябва да откажем нещо, без да обидим събеседника, то в Църквата този въпрос се решава по най-простия и най-добър начин: “Прощавайте, не мога да извърша това нещо, понеже това е грях” или “...понеже нямам благословението на духовника ми”. По такъв начин бързо се премахва напрежението между хората, докато в светския живот това изисква немалко усилие и често води до обтягане на отношенията.

Конец! И слава Богу.

-------------------------------------------

Използвана литература

1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.

петък, 15 август 2008 г.

КАК ДА СЕ ДЪРЖИМ ПРИ РАЗГОВОР СЪС СВЕЩЕНИК

Статията е излезе в приложението на вестник „Борба”на 15 август 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”

Отношението на мирянина към свещеника, като носител на благодатта, получена при Св. Тайнство Свещенство, поставен от църковното началство да се грижи за вярващите трябва да бъде изпълнено с почтителност и уважение. При общуването със свещеника е необходимо да се следи затова да бъдат благопристойни речта, жестовете, мимиката, позата и погледа.. Това значи, че по време на разговора не трябва да се използват експресивни и още повече груби думи, жаргон, с каквито е пълна светската реч. Жестовете и мимиката трябва да бъдат намалени до минимум. Свещеникът не трябва да се докосва и с него да се фамилиарничи. При общуването се съблюдава известно разстояние. Нарушаването на дистанцията (когато сме много близо до събеседника) е нарушаване на нормите, дори и в светския етикет позата не трябва да бъде прекалено свободна, още повече предизвикателна. Не е прието да се седи, ако свещеника е прав, сяда се след покана. Погледът, който спокойно може да се на съзнателния контрол, не трябва да бъде втренчен, изучаващ, ироничен. Най-подходящо е очите смирено и почтително да се сведени надолу.
Разбира се, при всеки разговор е необходимо да се изслушва събеседникът, да не го изморяваме с прекъсвания и многобройните ни въпроси. В разговор със свещеника вярващият е длъжен да помни, че чрез свещеника, като служител на Божиите тайни говори Самия Господ. По този начин миряните внимават за думите на духовния наставник.

Конец! И слава Богу.

-----------------------------------------------------------------

Използвана литература

1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.

петък, 1 август 2008 г.

КАК ДА СЕ ОБРЪЩАМЕ КЪМ ДУХОВНИТЕ ЛИЦА

Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 1 и на 8 август 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”

В църковната практика не е прието свещеникът да се поздравява с думите: “Здравейте” или “Добър ден”, а вместо това трябва да се казва: “Благословете!”. След като сме близо до свещеника скланяме ръцете за получаване на благословение (дясната длан върху лявата). Свещеникът произнася думите: “В името на Отца и Сина и Светия Дух”, извършва над мирянина кръстно знамение, поставя дясната си ръка върху дланите му, която той целува.
Свещеника може да извърши кръстно знамение над наведената глава на мирянина с възлагане на дланта или може да благослови от разстояние. Честа грешка на редовно ходещите на църква хора е да се кръстят, преди да вземат благословията от свещеника.
Разпространена разговорна форма за обръщение към свещеника обикновено е “отче”, например: ”Отче, благослови” или за трето лице: ”Отчето замина на погребение”. Но звателната форма употребява в официален контекст, особено когато е съчетано с името на духовното лице. Например, казват: ”Отец Александър имате благословение да произнесе проповед утре”, но не може да се каже ”Отче Александър имате благословение...” Самият свещеник като се представя, трябва да каже: “Иерей (протойерей, свещеник, игумен и пр.) Василий Иванов”, но ще бъде нарушение на църковния етикет да се каже Аз съм Васил Иванов”.
Най-общото правило е следното: взема се благословение от свещеници имащи по-висш сан, тоест най-напред от протойереите, а след това от йереите. Възниква въпроса как да ги различим по звание. На помощ тук идва кръста, който носи свещеника: ако кръстът е с украшение, то това задължително е протойерей; ако кръста е позлатен – то това е или протойерей или йерей, а ако е сребърен – той е само свещеник.
Ако мирянинът прецени, че по някаква причина е неудачно да иска благословение от всички присъстващи духовни лица, може да каже: “Благословете честни отци”. Ще отбележим, че в Православието не е прието да се обръщаме с думите: “Свети Отец”, а се казва : “Честни отче” (например – помолете се за мен, честни отче).
Ако мирянинът е със семейството и иска да получи благословение, първо пристъпва мъжът, после жената, след това и децата според възрастта им. Ако някой иска да представи свой познат на свещеника казва: “Отец Петър, това е моята съпруга, моля ви, благословете я”.
Как да постъпим, ако срещнем свещеника на улицата или на обществено място? Дори ако той е в цивилна дреха, ние можем да вземем благословение, стига да е удобно и условията да го позволяват. Ако това не е възможно ограничаваме се само с лек поклон.
При раздяла, како и при среща мирянинът отново измолва благословение от свещеника : “Простите, отче, и благословете”.

Конец! И Слава Богу.

-------------------------------------------------------------

Използвана литература

1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.

понеделник, 9 юни 2008 г.

Докога ще бъдем недоволни мълчаливи граждани?

Статия откроява един проблем, който и до сега не е решен във Велико Търново. Става въпрос за безразборно паркираните коли по тротоарите в Старата столица. Целта на написването на този текста бе да заостря вниманието към тази наболяла тема както на жителите, така и управниците на този град. Статията излезе във в. „Борба” на 9 юни 2008 година.

Опасно е човек да се разхожда по търновските улици. Особено когато от едната страна тротоарът е задръстен от паркираните коли, от другата - тротоара е затрупан със строителни материали или битови отпадъци. Тогава остава само едно - да слаломираме по платното с движещите се коли. Да не говорим за майки които разхождат детските колички. Всяка такава разходка се превръща в неописуем уличен сървайвър. Майки не само са принудени маневрират между задръстените тротоари движещите по улиците коли, но и да имат достатъчно сила, за да могат да вдигат и свалят количките от малкото свободни тротоари. И това е повсеместно явление. В постоянни тротоарни паркинги са превърнали улиците „Проф. Асен Златаров”, „Зеленка”, „Бузлуджа”, „Рафаил Попов”, „Велла Пискова” и др. И още нещо. Сега в старопрестолния град се ремонтират по нова технология тротоарните пешеходни пътеки, но почти по всичките по всички нови тротоари няма наклонени рампи, позволяващи на детски или на инвалидни колички безпрепятствено да се качат и да слизат по тротоарите.
Всеки, който се сблъскал с това неудобства, е оставал недоволен. Тогава защо толкова време продължаваме да приемаме тези проблеми като закономерност? До кога ще бъдем едни мълчаливи недоволни граждани? И кога ще разберем, че с нашето мълчание вредим само на себе си?

понеделник, 14 април 2008 г.

Размисли за здравната реформа и здравните осигуровки

Статията излезе във вестник "Борба" на 15 април 2008 г.

Навярно, по-възрастното поколение още дълго ще изпитва носталгия за времето на бай Тошо. Колкото и да оплюват годините на “светлото бъдeще” на комунизма, никой няма да отрече, че тогава здравеопазването и образованието бяха на високо ниво, и най-вече безплатно. А какво е днес положението на родната ни медицина? Съвсем не е розово!!!” – ще отговори с болка всеки българин, на който поне веднъж му се наложело да потърси помощ в нашите здравни заведения.
Да, не дава Господ днес да се разболееш. Особено, когато заплатата ти е близка до минималната. А още по-зле, ако си без работа.И тогава си мислиш за какво ще ти стигне паричката, която си я взел от трудовата борсата – за да си платиш сметките за тока, парното, водата и телефона или да си нахраниш гладното сисемейство? А може би, първо да си платиш здравните осигуровки? Само че как едва свързваш двата края?
Да, абсурдно и нелогично, но само в нашата държавица безработните и социално слабите трябва задължително да плащат здравните си осигуровки. В целия свят няма да намерим такъв абсурд. Обаче, какво да се прави, това е реалността в днешна България! Но това е положението у нас - и да плачеш и да виеш от болки, няма кой да те чуе. Нашите политици нямат време да се занимават с такава дребна работа, като здравето на собствения си народ. По-важно бе да осигурим военен контингент за безопасността и спокойствието на толкова близки и братски иракски и афганистански народи ида влезем в НАТО! Иначе те дай си Боже, нашата бедна, нагло ограбена от държавните мъже и за безценица разпродадена Татковина ще бъде отвсякъде нападната...
И какво излиза, че ако ти болен или на легло, но нямаш пари, то съгласно условията на българската здравна реформа, ти съвсем не си болен и нямаш право медицинска помощ. Значи, ако не си платил осигуровките, поради липса на пари, ти се вече ни си човек и нямаш право на живот. Това ли заслужаваме? За такава ли демокрация си мечтахме? А даже и здравно осигурен, нямаш гаранция, че ще получиш качествена лекарска помощ. Защото наблюдавайки в каква пропаст върви българското
Сигурно всеки редовен данъкоплатец се замисли, какъв е смисъла да се плаща здравните осигуровки, когато пак отново почти всичко трябва да си плащаш – прегледа при личния си лекар, част от болничния престой, почти всичките лекарства и дори някои от животоспасяващи медикаменти, лабораторните изследвания и т. н. Да не говорим за болничните. Там е направо е кошмар. Въпреки, че сегашното правителство нареди до две седмици да се изплаща болничните, на практика това все още рядко се случа, налага ти се по няколко месеца да чакаш и след това, ако не отидеш при съответната инстанция и да не попиташ защо не е изплатен болничния, то сигурно още толкова ще чакаш да се сетят служителите от регионалния отдел на НОИ да си свършат работата. А когато си получиш парите от тъй дългоочаквания си болничен, то пак ще ти прилошее, защото и тази точка в родното здравеопазване е уредена по-нашенски - работодателят приспада болничния от брутната ти заплата, а НОИ ти изплаща болничния върху сумата, осигурявана от работодателя, която е почти навсякъде у нас е малко над минималната заплата. И кой при тази здравна математика остава ощетен?.
Но кой ти мисли това, важно е че докато българите от различна възраст боледуват, всеки път хранят надежда, че ще получат достъпна и качествена лекарска помощ, у нас активно продължава да тече здравната реформа.