Казвам се Виталий Чеботар и съм роден през 1977 г., в град Болград, Одеска област, Украйна. Изповядвам източноправославната вяра. В България съм благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък, който за съжаление вече не е сред живите. С него се запознавам по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. Винаги ще съм признателен на отеца. С негово съдействие записвам и завършвам през 1996-98 г. паралелния курс в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” В същата година съм приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломирам се през 2003 г. На следващата година защитих магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. Свободното си време отделям за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството ми е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”, в казанлъшкия вестник „Долина”, великотърновските вестници „Борба” и „Фактор ВТ” сайтовете - "Бъди верен", "Всемирното православие" „Православие БГ”, За контакти, предложения и коментари пишете ми на адрес: vitalik26@rambler.ru

сряда, 23 декември 2009 г.

Какви исторически факти изтъкват богословите, настоявайки за честото /разбирай на всяка Св. Литургия / причастяване?

     Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 23 декмври 2009 година

Copyright ©   
Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат.
Семеен, има 4 деца.

- Отче Павле, кои са основните библейските аргументи, които изтъкват съвременните богослови, защитавайки тезата си за честото причастяване без пост и изповед?
- Обикновено като аргумент се посочва стих 47 от глава 2 на новозаветната книгата Деяния апостолски, който гласи: „И всеки ден единодушно предстояваха в храма и, преломявайки къшеите хляб, храниха се с весело и чисто сърце”. Това „преломяване на хляб” се тълкува от много съвременни богослови изцяло в евхаристиен контекст, тоест,  като свидетелство за ежедневното извършване на Св. Литургия в апостолско време.
- Как тълкуват Св. Отци този евангелски текст?
- Високо авторитетните тълкователи – Св. Йоан Златоуст и Св. Теофилакт Охридски, обаче,  тълкуват тези думи в съвсем друг смисъл, а именно – като показващи строгостта на въздържанието на първите християни. Св. Теофилакт пише: „Преломявайки хляба” показва великото им въздържание и умереност в храната; защото се казва „приемаха храна” /в славянския превод – „приемаху пищу” – б. м/, а не пресищаха се с храна”. И Св. Йоан Златоуст обяснява това място така: „Когато казва „хляб”, то на мен ми се струва, тук указва и на поста, и на строгия живот – тъй като те приемали храна, а не се предавали на разкош.  …Виждаш ли, че думите на Петър /”покай се” – в книгата Деяния апостолски  гл. 2, стих 38, 40 – б. м./ Впрочем, показвайки неточностите и неполезното свободомислие в тълкуването на свещения текст, ние не отричаме, че в първите векове християните са се причастявали много по-често, отколкото сега. Но преди да последваме елементарната логика на модерното православие – „Щом  са го правили тогава, значи трябва да го правим и сега!” – мисля е редно да обърнем внимание върху някои моменти от евхаристията
 - Отче,  някои от съвременните богослови казват, щом в миналото монасите са се причастявали често, значи и  сега и ние можем да го правим. Поради каква причина монасите са си позволявали  по-често да приемат Тялото и Кръвта Христови?
 - В книгата „Древни иночески устави” се разказва за устройството на първия общежителен монастир, основан от Св. Пахомий Велики – и по-конкретно, че „всички /на Св. Литургия в събота и неделя – б. м/ са се причастявали със Светите Христови Тайни. Така е заповядвано от Ангел /!/, в даденото от него на Св. Пахомий правило”. Останалата част от устава /даден от Ангела/ предлага, обаче, една равноапостолна строгост на живота, живот посветен изцяло на Бога и чужд на всичко светско. Така, че ни най-малко не възразяваме ако онези, които водят такъв живот, да се причастяват толкова често. Благодатният старец Паисий Светогорец разказва за стареца  Тихон: „Той се причастяваше всеки ден. Естествено, беше подготвен за това чрез светия си живот”. И пак същият автор посочва, че друг старец пък се причастява по един път на седмица, „въпреки, че се намираше в състояние на святост и можеше да се причастява”.
- Отче Павле, модерните богослови казват, че  ранните християни имали практика на честото причастяване и че това е  показателен пример за днешните православни християни. Какво е мнението относно евхаристийния въпрос на първите християни?
- Ако се върнем отново към първоначалната Църква и нейната практика на причастяване, ето как обяснява Св. Варсафиний Оптински кое я е обосновало: „В първите векове последователите на Христа Спасителя се причастявали всеки ден, но и живота, който водели, бил равноангелен – те били готови всяка минута да застанат пред лицето Божие... Често се случвало, че сутринта християнинът се причастявал, а вечерта го залавяли и отвеждали на смърт в Колизея. Поставени в постоянна опасност, християните зорко бдели над духовния си свят и живеели в чистота и святост”.
Интересна информация ни дава една бележка в книгата на блажения Йоан Мосх  „Духовни полета”: „Не само в апостолските времена, но и през първите векове изобщо, било обичай ежедневното причастяване на християните.  Така е било поне в някои църкви. В IV в. практиката варирала от ежедневното – например, в Испания и Рим, до 1- 2 пъти годишно, както свидетелства Св. Йоан Златоуст за Сирийската Църква. От IV в.  обичаят да се причастяват всеки ден става присъщ на  аскетическия начин на живот, в манастирите и пустините” /Виж: Пос. съч, с. 64/.
Последното изречение ни подсказва коя е причината в практиката – тя е същата, като възникването на монашеството, а  именно – „огромните маси население на Римската империя, - пише Николай Афанасиев, - които нахълтали в Църквата станали християни само по име. От тях не е било възможно да се очаква никаква особенна ревност”.  И авторитетният канонист еп. Никодим Милаш  посочва, че тъкмо „охладяване на ревността у християните” е довела до появата на 8-то  Апостолско правило. /С каноните  засягащи практиката на причастяване ще се занимавам в отделен материал/.
Нима сега положението е по-различно? Колко от  85% - те българи, заявяващи се като „православни християни”, знаят какво означава това име и колко от тях полагат и най-минимални старания да водят духовен живот, свързан с Църквата? И нима може да се очаква в бъдеще ревността да се разпали в това „статично” множество, когато Господ  ясно предрича, че „понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изтине любовта” /Мат. 24:12/.
 - Отче, дали има свидетелства, оставени от Св. Отци относно това, колко често да се причестява православния християнин през годината?
- Отговаряйки  по този въпрос, предлагам много точните наблюдения и констатации на Ангел Величков /в „Църквовен вестник”, бр. 19, ХI, 1999 г.  с. 3 – тогава А. Величков е главен редактор, а понастоящем е свещеник/: „Цялото светоотеческо предание, - пише той, - не е оставило строги указания относно ритмичността, с която да се причастяват вярващите. В църковноисторически план се наблюдава тенденцията на постепенно намаление на честотата на причастяване от раннохристиянските евхаристийните събрания спрямо наши дни... Неуместно е, ние, днес, в края на ХХ век, да се сравняваме с християните от II-ри или III-ти век. Тогава са били гонения и неволи, а всеки станал християнин бил изповедник на вярата... Ние, днешните християни, не можем да се сравняваме в своя духовен живот с онези времена, както впрочем, и с този на манастирите. Не можем да се сравняваме дори помежду си.
Именно по тази причина Св. Църква премъдро премълчава точно на колко време да се причастяваме. Това се  определя индивидуално, с помощта и наставленията на духовния отец, какъвто всеки православен християнин трябва да се постарае да има”.
- Изтъквайки древната практика на честото причастие, съвременните богослови твърдят, че през първите векове не съществувало тайнството Изповед. Каква всъщност е била практиката на покаянието и изповедта в първите векове?
- Когато  споменаваме за духовния живот в „онези времена”  е редно да кажем няколко думи за практиката на покаяние и изповед, неразривно свързана с практиката на причастяването. Който, твърди, че изповед преди причастие в първите векове не е имало, нека да се запознае с „Литургика”-та на професор ставрофорен иконом Благой Чифлянов, който пише „В апостолско време имало само публична изповед и то само за леките прегрешения /Виж: Пос. съч., с.  286/.  По времето на Св. Василий Велики изповедта „се е извършвала по време на утренното богослужение, когато се е чел „псаломът на покаянието” /Виж: Пос. съч., с.  287/, тоест Псалом 50. Тази традиция била продължена  от „Преп  Варсануфий Велики, Авва Доротей, Преп. Йоан лествечник, Преп. Атанасий Синаит, Преп. Теодор Студит /Виж: Пос. съч., с.  287-288/.
Естествено възниква въпросът – ако християните в първоначалната Църква са изповядвали на всеслушание преди всяко причастие „леките прегрешения”, какво е ставало в случай на тежки грехове? На този въпрос отговаря Св. Теофан Затворник: „В първите времена грешниците били отстранявани от християнското общество – б. м/;  и тези, които, разкайвайки се, търсели отново общение, макар и да били приемани, са  подлагани на строги изпитания изпитания и трябвало да приминат няколко степени на покаяние, за да бъдат приети отново в пълно общение. Това била мъдра Апостолска дисциплина. Сега започнеш ли да изпълняваш това – всички ще изгониш вън и няма да има кой  да изпълнява”.
Някога Св. Амвросий Медиалански отлъчил за известно време от Св. Причастие императора Теодосий Велики. Последният в обикновени дрехи стоял във всички недели на установения срок при вратите на храма, заедно с други грешници, отлъчени за сериозни провинения.  Такова било смирението му.
А днес, когато почти не се намира човек да не изповядва тежки грехове /за които църковните канони определят отлъчване от Св. Причастие от 5 до 20 години/, трудно ще намери и един човек, който ще се съгласи да приеме такава епитимия. Но не се ли чувстват  богословите, които искат механично да принесат практиката на причастяване от I-ви в XXI-ви век, че би било неспаведливо и неполезно да напривим това само по отношение на причастяването, но не и на поста, на покайната дисциплина, на църковното благочестие изобщо? Така де, като ще „копираме” – да е до край, във всичко. Ако пък това е невъзможно, нека смиренно приемем практиките на покаяние и на причастяване, завещани ни от Св. Отци от последните векове като най-пригодни и душеспасителни за нашето време.

понеделник, 7 декември 2009 г.

Кога и откъде идват богословските идеи за причастяването без пост и изповед?

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие"  на 07 декмври 2009 година

Copyright ©

Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат .
Семеен, има 4 деца.

- Отче, миналия път си говорихме с Вас, дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед? Днес ще продължим разговора ни в това направление, като разгледаме темата: кога и къде възникнаха богословските идеи за приемането на Св. Причастие, без подобаваща за това подготовка?
- Ако говорим за България, то мисля че тези идеи проникнаха едва в края на 90-те години на XX век, най-напред чрез отделни преподаватели – академици, които лично аз съм слушал.
- Преди да проникнат в нашата страна, бихте ли казали кога се зародиха и споменахте от Вас богословски идеи?
- Що се отнася в световен мащаб – не бих се наел да посоча с абсолютна точност. Но от това, което до този момент ми е известно, тези идеи започват да се зараждат сред част от руската интелигенция на Запад, след революцията от 1917 година, за което като очевидец пише Светителят Иоан архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски: „Значителната част от отпътувалата в чужбина руснаци... принадлежейки към числото на чедата на Православната Църква и определяйки себе си като православни... значително се отклонили от Православието”.
По-нататък светителят споменава за „пренебрежителното отношение към постите” и изобщо стремежа на тази част на интелигенцията да съгласува „правилата и учението на Православната Църква със своите привички и желания”, вместо точно обратното – да формира своя християнски мироглед според вековните традиции на Църквата. Св. Йоан не пропусна да отбележи и малко по-късния на духовния подем и възвръщането на интелигенцията към Църквата, но в много отношения първоначалните „изкривявания” не са били преодолени поради простата причина, че „горделивият ум не могъл да се съгласи с това, че досега той е стоял на лъжлив път” /Виж: „Слова иже Святых Отец нашего Иоанна, Архиепископа Шанхайского и Сан-Франциского Чудотворца”, Москва, 1998, с. 252-254/.
- Къде е „родилния” дом на тези нови православни богословски идеи?
- Желаейки тези новоправославни стремежи да се разгърнат и получат по-голяма авторетентност, през 1923 година в Париж се създава богословския институт „Св. Сергий Радонежски”, където „процъфтяват всички „най-безстрашни” богословски мнения..., препоръчани като последна дума на богословските „търсения” и на „догматическото” творчество” /Виж: Перепьолкина Л., „Икуменизмът – път водещ към погибил”, София, 1993, с. 19/. Там преподават богослови като протопрезвитер Александър Шмеман, протойерей Йоан Майендорф, протойерей Николай Афанасиев и пр., които на Запад минават уви ли не за „нови апостоли” на Православието в своя стремеж да дадат на Запада „автентичното”, „светоотеческото”, но и по-удобно възприемането православно учение, според мен, вместо да „изпишат вежди извадиха очи”. Тъй като, обаче, техните книги се издават в огромни тиражи, те набързо създават „мода” и дори бих казал „идеология” в съвременното православно богословие и сред част от вярващите.
- Отче, с какво име бихте нарекли създатели и днешните богослови които поддържат или „проповядват” тези модерни теологични идеи?
- Борбата против благочестивия обичай /завещан ни от Св. Отци от последните векове/ за пост и изповед преди Св. Причастие е един от главните пунктове в така наречената „евхаристийна еклисиология”, която пък по думите на М. Ставру е едно от „откритията” на „православните” интелектуалци”, съставляващи неформалното движение „на обновление”, наречено от самия него „неоортодоксия”, тоест „неоправославие” /Виж: Янарас Хр., „Вера Церкви”, Москва, 1992, с. 7/. Тук трябва да отбележим, че М. Ставру използва този термин съвсем не в негативна светлина и той самият се чувства един от тези „чиито позиции и начин на мислене съществено се отличават от тези на традиционионалистки настроените християни” /Виж: Пак там, с. 7/. Затова и аз без всякакви скрупули използвам този термин както по отношение на богословите, така и на техните „открития”, за разлика от други, при това авторитетни и уважавани от мен автори като йеромонах Серафим /Роуз/ и архимандрит Рафаил /Карелин/, които употребяват в тези случаи думите „обновленчество”, „модернизъм” и т. н, разбира се, със същото значение.

събота, 28 ноември 2009 г.

Църквата „Св. Марина” – един от шедьоврите на Колю Фичето

Статията излезе в приложението на вестник „Борба” на 28 ноември 2008 г., в рубриката „Християнските храмове във Великотърновско ”  в рубриката “Велитърновските светини”.

Храмът се намира в центъра на Велико Търново на ул. „Срацин”, 12. Мястото на което е издигната църквата се намира в пределите на някогашната махала „Марно поле”. Едва през второто десетилетие на 20 век махалата става част от града. След временното преименуване в квартал „Толбухин” днес районът отново си връща старото си име.
С разрастването на махалата през 19 век възниква остра нужда от построяване на нов дом за молитви и поддържане на православната вяра за неговите жители. Един дълбоко вярващ от селището на име дядо Кольо Мамето подарява на Българската Православна църква част от своята си градина. Няма данни, кога бил започнът, но със сигурност е бил приключен на 17 юли 1850 година, и изцяло е изцяло е дело на майстор Колю Фичето. Четири години по-късно, църквата била осветена от гръцки архиерей.
Този духовен дом бил еднокоробен и разполагал със площ 26 на 10 метра, и нямал кубе. До храма била издигната камбанария. Тя се намирала в северната страна от църковната ограда. Камбанарията разполагала със специална стая, в която се съхранявали ценните църковни вещи. Построяването на храмове с отделни камбанарии е било запазената марка на Колю Фичето. Тук функционирало и тъй нареченото църковно килийно училище. По-късно благодарение именно на това училище било изградено читалище „Искра”. То задоволявало духовните нужди на жителите на махалата и било построено изцяло построено от църковни дарения.
Силното земетресение което през 1913 година повредило камбанарията и след непрекъснато рушене 30 години по-късно тя се срутва. Междувременно кварталът се разраснал чувствително и храмът не можал да побира богомолците. Разширяването на храма започва през 1931 година. Издига се и нова камбанария. Но този път тя не стои отделно от църквата, а е част от църковната сграда. По това време са изографисани и подарени икони за иконостаса от един тогавашен великотърновски бизнесмен – Атанас Велев. Със паричните пожертвования от местните вярващи след девет години от началото на разширяването на „Св. Марина”, храмът е бил цялостно изрисуван от големия руски иконописец Николай Ростовцев.
Красив иконостас разделя средната част на храма от олтара. Той е дълъг пет и половина метра, а висок – 5 метра. Изработен около 1850 година от майстори-дърворезбари от град Трявна. Той е направен от орех, и има изящна цялостна резба и фина изработка. По-късно за тази църква се изработват от дърво, владишкия трон и четири по малки иконостаса.
В храма „Св. Марина” се съхраняват и се използват и до днес стари църковни вещи - дискоси, купел, бакъри за вода Св. Потир и др. са от преди две или три столетия. Също така църквата съхранява и използва по време на църковните си служби и богослужебни книги. Най-старата от тях е от 1698 година. В храма има и множество икони. Но най-забележителни са двете иконите – на Иисус Христос и на Св. Богородица с малкия Христос, която е и най-старата икона в този православен молитвен дом. Тя е изработена в далечната 1870 година.
Първия свещенослужител в храма „Св. Марина е бил свещеника Георги Дивитаков, по прякор Мечката. Той е един от активните участници на строежа на тази църква. Днес в „Св. Марина” служат четирима свещеника – председател на църковното настоятелство свещеноиконом Леонид (Сень), йерей Георги (Данков), йеромонах Даниил (Манев) и йерей Михаил (Хаджиев).
Днес храма „Св. Марина остро се нуждае от нова стенна иконопис. За това откри банкова сметка за събиране на средства за осъществяване това богоугодно дело. Тя е: Църковното настоятелство при храм „Св. вмчца Марина”, гр. Велико Търново, Централна Кооперативна Банка, сметка: IBAN: BG57 CECB 9790 5051 4049 00, BIC: CECB BGSF.
Тези, които желаят да им се извърши някаква църковна треба е необходимо да отидат в храма за да се запишат при продавачката на пангара ден и час за извършване на желаната треба и да платят посочената такса.
Храмът е отворен всеки ден от 7.00 до 19.30 часа.

Конец! И слава Богу.
----------------------------------

Използвана литература

1. „Храм „Св. Марина” – град Велико Търново”, сп. Търновски епархийски вести”, бр. 6, 2002 г.
2. „Православен храм „Света великомъченица Марина”, (брошура), Велико Търново, 2008 г.

понеделник, 16 ноември 2009 г.

Дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед?

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 16 ноември 2009 година

Copyright ©

Снимка: Православие и мир
 
Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат.
Семеен, има 4 деца.


- Отче, редно ли да се пристъпва към Св. Причастие без пост и изповед?
- Ако кажем, че не е редно /както и смятам/, трябва да кажем кой е завел този „ред”.
- Да, кой е установил „реда” на подготовката на премането на Тялото и Кръвта Господня?
- Мисля, че това обяснение намираме в „Книга най-душеполезна за непрестанното причастяване със Светите Христови тайни” /това е точното название на книгата в руското издание, отпечатано в гр. Суми през 2001 година/, където Преп. Никодим Светогорец и Св. Макарий Коринтски цитират Св. Иоан Златоуст като древен и авторитетен свидетел. „В миналото, - казва светеца, - мнозина престъпвали към Тайните просто така и както се случи... Св. Отци, осъзнавайки вредата, която бива от нерадивото Причастяване, събирайки се, определили четиредесетте дни на поста, молитвите, слушането на Писанията и посещенията на църквите, щото в тези дни ние, очиствайки се благодарение на старателността и молитвите, и милостините, и /на поста/ и /на/ всенощните бдения, и /на/ сълзите и изповедта и всички други добродетели, доколкото е по силите ни, по такъв начин с чиста съвест да пристъпваме към Тайнството”. /Виж: „Против иудеите”, слово 3, „Полное собрание творений Св. Иоанна Златоуста”, том 1, книга 2, Москва, 1991, с. 674/.
- А какво е мнението на другите Св. Отци относно този въпрос?
- Който пожелае, добросъвестно да изследва светоотеческите творения от всички векове до наши дни ще намери същото учение. Много от Отците не го излагат систематично, а дотолкова, доколкото има нужда да се говори по даден предмет, засягащ въпросите за изповедта и поста.
- А какво е учението за поста и изповедта на по-късните Св. Отци?
- В по-ново време Св. Димитрий Ростовски излага подробно тези въпроси в някои от своите беседи; а най-пълно, точно и убедително обяснява връзката на Св. Причастие с изповедта и поста у великият стълб на Православието от XIX в. - Св. Теофан Затворник в книгата му „Пътят към спасението”. Тя отдавна е преведена и издадена и на български така, че който желае може да прочете сам. Това бих препоръчал на всички желаещи да вкусят светоотеческо разбиране на тази важна част от духовния живот.
- Отче, лично Ви как бихте отговорили на този актуален днес въпрос?
- Разбира се, на този въпрос бих могъл да отговоря много по-кратко и по начин, по който преди няколко години ми отговори един йехомонах: „Аз зная това от моя старец, а той – от неговия старец, а той пък – от своя старец.... и ако продължи така, ще стигнеш да Св. Паисий Величковски....” Тоест, че е правилно, полезно да постим и да се изповядваме преди Св. Причастие, да знаем от „живото предание”, което въприки гоненията през XX в. се e запазило преди всичко /както и в другите епохи от Църковната история/ в манастирите.
Показателно е, че тези модерни идеи – за причастяването без пост и изповед – се разпространяват по трудно там, където има съхранено здрава монашеска традиция и обратното.

петък, 30 октомври 2009 г.

Роженски манастир „Свето Рождество Богородично”

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "Всемирното православие"  НА 30 ОКТОМВРИ 2009 ГОДИНА

Copyright ©

Обща информация

Светата обител се намира около 5-6 километра от най-малкия български град Мелник и около 2,5 километра в североизточна посока от гр. Рожен, в подножието Пирин планина. Преди Роженския манастир е бил ставропигиялен, тоест не е бил подчинен на тогавашният мелнишки архиерей, а на Вселенския патриарх. Или с други думи казано, това е бил патриаршески манастир. Днес той е под юрисдикцията на Неврокопската епархия на Българската Православна Църква.
На 8 септември Св. Православна Църква празнува Раждането на Божията майка. Този ден е патронен празник на светата обител.
Роженският монастир „Свето Рождество Богородично” е един от стоте национални туристически обекти и притежава печата на Българския туристически съюз и е паметник на културата. През 90-те г. на миналия век манастирът е бил напълно реставриран, към него е бил построен музей, където са събрани стари икони и църковна утвар. Тези предмети са пристигнали в монашеското общежитие в различни периоди, благодарение на поклонниците от многото български градове и села. Също така са постъпвали дарения на църковни предмети и от вярващи люде, дошли в манастира от други православни държави. Надписи на български и гръцки език по старинни предметите, използвани някога в манастира, сочат че те са дарени на монашеската обител през XVII – XIX в.. Тук има и кът на етнографията, където може да се придобие жива представа как са се обличали нашите сънародници от югозападния край на нашата страна в онези далечни времена.
Манастирът пази и преданието, че е бил посетен от самия Св. Иван Рилски.
Ако поклонникът извърви двеста – двеста и петдесет крачки в източна посока ще се озове до последното пристанище на тленните останки на Яне Сандански - българския борец за освобождаването на България от турското робство.
До него се извисява красив православен молитвен дом, носещ името на създалите на българската азбука и писменост – св. св. Кирил и Методий.

Историята на манастира

Тази монашеска обител е най-голямата в областта на Пирин планина и е една от малкото останали манастири, построени през средновековието. След построяването на манастирския храм „Св. Рождество Богородично”, местността придобива названието “Рожен”. Важно е да се отбележи, че светата обител се съхранила до наши дни в сравнително автентичен вид. Историята все още пази в тайна точната дата на изграждането и. Според някои историци, позоваващи се на древен атонски ръкопис, в който е описана историята на обителта, манастирът е построен през 890 г. Други историци изтъкват, че той е бил построен през XIII век. Доказателство за подобно твърдение са археологическите разкопки, извършени в двора на манастира. Тук са били открити монети и накити от времето на управлението на византийския император Михаил VIII Палеолог (1259-1282). Друго доказателство е преписката на един средновековен ръкопис, който се съхранява в библиотеката на Великата Лавра на Атон. Този ръкописен текст е преписан през 1551 г. от игумена на манастира „Всеосвещената Богородица Розинотиса” – йеромонах Козма. Ръкописът е бил собственост на друг манастир, намиращ се над гр. Мелник. В него ясно се отбелязва, че Роженският манастир ”Рождество на Света Богородица” е построен през XIII в. век. Не е маловажен и фактът, че по време на управлението на българския цар Калоян (1197-1207) и неговия племенник, манастирът е бил разширен. Това е станало в годините на управлението на тази област от деспота Алексий Слав. Предполага се, че тогава е бил разрушен най-ранния манастирски комплекс. През XIV в. биват разрушени всичките сгради и постройки и са възстановени отново. Благодарение на деспот Слав обителта се сдобива с няколко нови сгради.
В манастира функционирала прочутата в цялата България и зад нейните граници калиграфска школа. И днес в една йерусалимска църква се съхранява един от най-красиво изписаните ръсописи. Калиграфското творение съдържа в себе си текста на „Тълкованието на Йов”, преписано през четиринадесетото столетие в Роженската света обител. През 1674 г. този ръкопис е занесен в Йерусалим от Йерусалимския патриарх Досетий.
През XVII в. Роженски манастир бушува пожар. Предполагат, че огнената стихия е унищожила летописната книга на обителта. В началото на следващия век манастирът е бил реконструиран с щедрите парични дарения на заможни чорбаджии от цяла България. През 1715 г. започва изграждането, а храмът е бил възстановен на 5 юли 1732 година. Тогава българския патриарх е бил Паисий, а мелнишкият архиерей се казвал Антим. Той е бил митрополит от 1716 г. до 1736 г. година. Игумен на Роженския манастир в онова време е бил Атанасий. Един от най-щедрите дарители на светата обител е бил кир Дукас. Благодарение на неговото ктиторство са били изрисувани стените на монашеския храм, направени са главния иконостас и иконостасните икони, изработени и доставени църковните мебели.
През втората половина на 18 век Роженският манастир „Св. Рождество Богородично” изгубва своята самостоятелност и попада под зависимост на Иверската или Ивиронтската[1] света обител на Света гора. През 1912 г. той отново преминава към Българската Православна Църква. Веднага след това възникнали прения за собствеността на манастира от страна на Ивиронската света обител. Осем години по-късно, през 1921 година споровете са били уредени, благодарение на арбитражния съд в Хага. Съдът категорично отредил, че манастирът край Рожен си остава в границите на БПЦ.
Светата обител е прочута със запазените древно стенописи и църковните предмети с неописуемо красивите дърворезби.

Архитектура

Манастирът „Свето Рождество Богородично” е построен върху голяма поляна и има форма на неправилен шестоъгълник. Петте му страни обгръщат монашеския двор с жилищните постройки. А шестата му страна представлява висок каменен зид. Красивата кула, изпъкнатите, изнесени чардаци съединени с многобройните конзоли рязко се отличават от дебелите стени, обкръжаващи обителта.
В самия му център се възвисява православен молитвен дом. Всичките сгради са изграждани поетапно. В средата на шестнадесетото столетие са изградени южната част на светата обител и главния монашески молитвен дом. Така например, сградата, в която се хранят монасите е издигната през 17 век, през същото столетие са построени костницата, в която са събрани тленните останки на монасите и стопанските постройки.
През XIX в. в Роженската света обител е било направено капитално преустройство. Били са изградени от дърва големите галерии с кьошкове. От онази епоха са стълбите и парапетите, които водят до стаите на мъжете, отрекли се от света и изцяло посветили се Богу и до помещенията за спане за поклонниците. Гореспоменатите килии се намират на втория и третия етаж в северната част на това манастира.

Главният храм в светата обител

Главният православен молитвен дом е трикорабен, с три абсиди - няма купол и от западната му страна има двуделен притвор. Галериите на този православен молитвен дом са открити и се простират от юг и на запад. Размерите на църквата са 22 на 10 метра.
Тази църква е изградена през XVI столетие, а през първата година на новия век е направен нейния притвор[2].
Сегашното архитектурно оформление на параклиса придобило през последните десетилетия на VIII в. и началото на деветнадесетото столетие.
Стенописите и стъклописите - Предполага се, че най-старата църковна стенна иконопис се намира в първата част на Божия дом. Тя е нарисувана през XVI столетие.
Там са представени сцени от земния живот на Сина Божи. Ще посочим някои от тях: чудесата на Нашия Господ Иисус Христос – нахранването 5000 души с пет хляба и две риби, чудодейното претворяване на водата във вино по време на сватбата в Кана Галилейска, чудното ловене на риба на Св. Апостоли под ръководството на Своя Учител и редица невероятни изцеления на Изкупителя на човешкия род. Но най-вече примамва, може би единственото в България, стенното изображение на богослужебния химн „Достойно ест”. Ценната стенопис също така се намира в храмовия притвор.
В последното десетилетие на XVI в. са били изографисани и другите стени на църквата както и помещението, в което се хранят монасите. На западната фасада, където е изображението на Сина Божи, седящ на царски стол и заобиколен от учениците си е отбелязана и датата на изписването на храма: „1597 година”.
Пак тук, но по-късно в нишата над входната врата, е нарисувано Успението на Дева Мария. Изображението е придружено с надпис, посочващ авторите и годината на тази църковна живопис: „Изобрази се представеното Успение от зографите Теохар и Никола, 1727”. През същия век църковните художници са увековечили и дарителите на манастира. Съдейки по изобразените одежди, тук се изобразени спомените вече – игуменът на светата обител Атанасий и манастирският настоятел кир Дукас Халтас.
В наоса на православния молитвен дом намираме една невероятно красива и неповторима по своето иконографско достойнство стенопис. Представени са не само новозаветни сцени, символични православни композиции, но и изображенията на Пречистата Майка на Нашия Господ Иисус Христос. Нейния лик цялостно обобщава това стенописно творение и недвусмислено подсказва ,че храмът и всичко към него е посветено на Нея. В горната част на южната и северната стени са изобразени 24 песни от акатиста на Божията Майка. Тук се възхваля и се прославя Девата, в чиято утроба се вместила невместимия. Това е невероятен шедьовър в църковната живопис, който представя Богородица като Майка на Божия Син и закрилница на столицата на Византийската империя. Двете стенни иконографски творения са създадени през XVIII век.
През 1732 година са изографисани и други части на Божия дом. Това са църковни живописни произведения на атонската иконографска школа. Тук са представени сто и петдесет стенописни сцени, разделени на две части или два регистъра. Такъв брой църковни рисунки са рядкост при изографисване на православни молитвени домове. Особен интерес представлява олтарната стена. Тя има три абсидни ниши.
В по-късен период църковната постройка е била реконструирана. Тогавашният свод на храма е бил сменен с друг, поставен така, че закрива от поглед част от стенописите. Историците предполагат, че това е станало в началото на седемнадесето столетие. Това предположение се аргументира от датата 1715 г., която изпъква на един стъклопис в източната част на северната страна на Божия дом. Също така, стъклописи с красиви и сочни цветове украсяват църковните прозорци и са истинска забележителност на този православен молитвен дом. Тук е важно да се отбележи, че такива стъклописи са рядкост в нашата страна. Освен в манастирския храм, те могат да се видят единствено в неколцина стари мелнишки домове, които са били собственост на богати жители.
Храмовия иконостас и дървения интериор. - Иконостасът на главната манастирска църква е направен от майстори-дърворезбари през 1732 г. Размерите му са внушителни: дълъг е десет и половина метра, висок четири метра и четиридесет сантиметра. Подобен иконостас може да се види само в храма в Бачковската света обител, в арбанашката църква „Св. Георги Победоносец” и др.
Старанието и майсторството на създатели на това дървено църковно произведение не може да бъде описано с думи. То непременно трябва да бъде видяно. Това е невероятен резбарски шедьовър. Тук умело са съчетани букети с цветя, плитката плетеница, орнаментите на иконите на Христос Вседържител, на Майката на Изкупителя на човешкия род, на Св. Йоан Предтеча и др. Споменатите образи са излезли из под ръката на онези иконописци, украсили и стените на Божия дом с духовните си творения. Всичките тези дървени произведение са дело на майсторите на Самоковската и Дебърската дърворезбарска школа. Те са били прочути със своя си уникален стил „лозата”.
Както иконостаса, така и останалия дървен интериор, намиращ се в този храм са резбарски произведения от преди повече от две столетия. Това са: амвонът, кивотът над светия престол, владишкият трон и двата реда столове, на които да сядат енорящите и др. По-късно, в последното десетилетие на същото столетие в дяконикона e бил направен така нареченият „Малък Роженски иконостас”. Авторът - резбар е изработил на този иконостас духовни композиции и в това число и някои от старозаветните прозори. Той не е изписан с много цветове, което позволява на светлината и светосенките да му предадат по голяма красота на фината изработка на това дървено творение. Стилът на изработката на малкия иконостас отразява духовната връзка на Роженската света обител със Светогорските монашески манастири. Доказателство за това служи патриаршеския сигилий, връчен на манастира през 1761 г. Също така, сигилият свидетелства, че светата обител край Рожен е изгубила своята самостоятелност и е бил зависим от светата обител „Ивирон” в Атон.

Параклис Св. Св. Козма и Дамян

Освен главния храм, на територията на манастира е построен и параклис, посветен на свети безсребърници Козма и Дамян. Той се намира северозападно от църквата и е част от притвора на главния манастирски храм.
Параклисът е изписан през осемнадесетото столетие. В лявата страна от входната врата на тази малка черква можем да видим на Св. Лечители и образа на монахинята Мелания. Тя е изобразена с умален модел на Роженската света обител в ръка. Съгласно запазения надпис, изписан под прозореца на северната стена на параклиса, монахинята е била ктитор на светата обител. В „Св. Св. Козма и Дамян” се намира най-стария иконостас в монашеското общежитие. Той е украсен с орнаменти и оцветена дърворезба. По-късно към него са били добавяни допълнителни части на иконостаса и образи. В тъй наречия царски ред са поставени иконата на Майката Божия, наречена Елеуса и патронния образ на Св. Лечители. Южната фасадна страна на малкия Божи дом е покрита с църковна иконопис. Влизащите поклонници биват посрещнати от изографисаната Дева Мария. Тя е изобразена седнала на царски стол и обкръжена от старозаветни пророци над параклисния вход. Споменатите току що праведници, получили от Бога дара да предсказват бъдещите събития, са изографисани не в цял ръст, а само до кръста и са поставени в художествено оформени кръгове, известни в църковно изкуство като медальони. Отдясно зографите са оставили стенописи от Божието съдилище, по-познато на православните християни като Страшния съд. Отсрещната стена е покрита с една прекрасна и духовно поучителна иконописна творба, наречена „Стълбата на добродетели. Тя изобразява людете, изцяло посветили се на Господа, които изминават стъпало по стъпало, за да стигнат до върха, където ги очаква духовното съвършенство.

Монашеската трапезария

Постройката, където се хранят монасите се намира в югоизточната част на Роженската света обител. Размерите й са: 7,20 на 16 метра. Трапезарията си има абсида и дебели стени от епохата на средновековието. До нас са стигнали от тогавашните иконографи изписали стени с църковна живопис от откъси от композицията на „Тайната вечеря”. Нейните фрагменти могат да се видят в абсидата на монашеската столова. На другите стени са разположени църковното произведение „Пахомий и Ангела”, поредица изображения от Акатиста посветен на Св. Богородица и др. Всичката тази църковна живопис уподобявала стила, по който са били изрисувани всичките сгради, предназначени за хранене от в Атон през XVI – XVII столетие.

Манастирска костница

Тленните останки на починалите обитатели на светата обител са събрани в една двуетажна църква - гробница. По-точно те са били положени на първия етаж, а на втория етаж е разположена красива църква. Тя е посветена на „Рождеството на Св. Йоан Предтеча”. Костницата е изградена през 1597 година. През 1662 г. и костницата се сдобива с красиви стенописни църковни сцени. От съхранените по стените надписи за манастирските дарители се разбира, че костницата е била изографисана по време на игумена и Теодосий и мелнишкия архиерей Силвестър. По стените на този храм виждаме илюстрованото житие на Св. Йоан Предтеча. То се състои от дванадесет части. Това стенно описание на земния живот на светеца е оценено от експертите - иконографи като най-ранна и най-пълна творба в аналите на монументалната живопис на целия Балкански полуостров.

Чудотворната икона на Св. Богородица

Източник: wikipedia

Както вече бе споменато по-горе, през втората половина на XVIII в. светата обител е била подчинена на Иверския монастир на Света гора и била превърната в неин метох. Манастирската традиция на Атон повелявала всеки метох да има копие от най-прочутия чудодеен образ, намиращ се в дадената светогорска света обител. В контекста на тази традиция, за Роженския манастир през 1790 година е било направено копие на чудотворната Богородична икона от монах иконописец на име Яков.
Много е интересна историята на този необикновен образ извършващ чудеса. Той е бил нарисуван в зората на ранното християнство, още през 1-то столетие. Според църковно предание автор на тази икона е бил Св. Апостол Лука. Той бил пръв иконописец след възникването на Христовото учение.
По-късно, девети век минава под знака на иконоборчеството. По онова време Византия е била управлявана от император Теофил. Той е бил един от най-върлите противници на иконопочитането. Подобно на своите предшественици, той преследвал християните, почитащи иконите. След като се възкачил на императорския престол императорът заповядва за бъдат изземвани и унищожавани всичките икони в империята. Така в град Никея,[3] в една от хайките, група войници нахлуват в къщата на една жена, на която мъжа й е бил починал и намират там един образ. Това е станало в късния следобеден час. Жената дълго молела неканените войниците да оставят Богородичната икона до сутринта в дома й. Накрая те се съгласили да изпълнят молбата на жената. Нощем вдовицата със сина си я отнесли на морския бряг. Там те отправили горещи молитви към Дева Мария да ги защити от разправата на войниците, затова че са изнесли тайно Богородичния образ и са запази невредима и самата икона. След това те хвърлили иконата в морето. И станало чудо, вместо образа да потъни във водата, той се изправил и поел в западна посока.
През 999 г. иконата плувала сред в морските води във вид на огнен стълб и застана пред Иверската света обител. Като видели това, монасите седнали в лодки и отплавали към чудодейния образ. Колкото по-близо те се доближавали до иконата, толкова по-далеч тя се отдалечавала от тях. Така духовниците се върнали в манастира, без да могат да вземат иконата. Там те извършили молебно богослужение към Св. Богородица, за да им позволи да вземат нейния плаващата в морето образ. На следващия ден, един от братята на име Гаврил, разказал на останалите монаси, че му се явила Дева Мария и му разрешила да вземат иконата, но само при условие, ако това го стори той самият. И Гавриил взел чудотворния образ, но не с лодка, а отишъл направо по водата, подобно на Св. Ап. Петър. След това изображението на Богородица заела мястото в главната църква.
На следващия ден, обаче, иконата отново я нямало там. Открили я на манастирската порта. Същия ден образът и е бил върнат в храма. На третия ден той пак се озовал на порта. И така се случвало няколко пъти, докато самата Божия майка не се явила още веднъж и не съобщила на монах Гавриил: „Не ме изкушавайте повече, не вие Мене ще пазете, а Аз ще ви пазя”[4]. След чудното явяване на Богородица, монасите издигнали параклис до входните врати на светогорската света обител и сложили там чудотворния образ. И до ден днешен тази икона служи като пазителка на входните двери на Иверски манастир. От тук идва и името на иконата – Св. Богородица Портаитиса. Освен лика на Дева Мария на образа са изписани и Нейните чудодейни случки. Имало опити на кражби на иконата, но тя винаги по чудодеен начин се връщала в светата обител.
Днес това най-голямо съкровище на Роженския манастир грижливо се съхранява от братята в един кивот и е изложено за поклонение в параклиса „Св. св. Козма и Дамян”.
Както оригинала, така и Роженското копие на иконата на Майката Божия е извършило множество чудеса. В манастира се стичат множество поклонници от цяла България с молби към Дева Мария да измоли от Господ изцерения от болести, семейни неуредици, даруване на рожба и др. На безброй богомолци молитвите са били чути и изпълнени.
Празникът на иконата Портаитиса или Вратарница се празнува на трети ден след Пасха. В този ден преди десет века тя е внесена в Иверската света обител. И Роженски манастир отбелязва празника на Богородичния образ на този ден.

--------------------------------------------------------------------------------

[1] Иверския или Ивеверонкия монастир е едиа и също Светогорска света обител, само че едни историци в своите изследователски трудове я наричат Иверска, а други Ивиронска.
[2] Православния храм се състои от три части – притвор, средна част и олтар.
[3] Южно от сегашния турски град Истамбул се намирал древния град Никея.
[4] „Роженски монастир”, Православен информационен център на неврокопската митрополия http://rozen.pmg-blg/istoriq.php

Използвани източници

1. „Роженски манастир „Свето Рождество Богородично”, http://www.bulgarianmonasteri.com/ bg/rozhen_monasreri.hrml
2. „Роженски манастир”, http://bg.wikipedia.org
3. Прашков Л., Бакалова Е., Бояджиев Ст, „Манастирите в България”, изд. „Спектър”, София, 1992. – http://www.pravoslavieto.com/manastiri/rozhen/index.htm
4. „Роженски манастир”, http://www.bulgarianside.com/bgarticies
5. Димитров Ст., „Роженски манастир „Свето Рождество Богородично”, http://www.jorney.bg/bulgaria.php
6. „Роженски манастир”, Православен информационен център на неврокопската митрополия, http://rozen.pmg-blg/istoriq.php

Конец! И слава Богу.

петък, 18 септември 2009 г.

История на бесарабските българи

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ"  НА 18 СЕПТЕМВРИ 2009 ГОДИНА

Copyright ©

Бесарабските българи – кои са те?

Навярно всеки читател поне веднъж в живота си чувал е нещо за бесарабските българи. Но ако реши да научи повече за тях, то едва ли ще успее, защото почти никой днес у нас не е писал за българските изселници в Украйна и Молдова. Чрез поредицата, посветена на българите в Бесарабия, ще повдигнем завесата на тази почти непозната тема и ще запознаем читателите с историческите предпоставки, предизвикали изселването на българите по границата на Руската Империя, с културата и бита на днешните българи, живеещи в Украйна и Молдова, с езика им и желанието на днешните млади бесарабски българи да следват или да са върнат да живеят в родината на техните предци.

Къде се намира и защо се нарича така родината на бесарабските българи

Преди да направим кратък исторически преглед за изселническите вълни на българите на територията на днешната Южна Украйна и Молдова, ще направим една кратко описание на географско-демографското разположение на днешната област Бесарабия и за произхода на самото название на тази област.
Названието Бесарабия идва от промененото от руснаците име на влашката династия на Басарабите. Тази династия с прекъсвания е управлявала страната на власите в периода от 14 до 17 в. Тук е уместно да посочим две исторически събития, свързани с България и в частност с Великотърновския регион. Тези събития открояват личността на единия от представителите на влашката династия –войводата Иванко Басараб (той завършил земния си път през 1352 г.). През първата половина на 14 в. този влашки войвода имал принос в развалянето на българо-сръбските отношения, в резултат на който българския цар Михаил Шишман изгонва жената си Ана-Неда – сестрата на тогавашния сръбски владетел Стефан Дечански. Около 1330 г. бъдещият търновски цар Иван Александър се оженил за Теодора - дъщерята на споменатия вече Иванко Басараб. По-късно, обаче, след близо 20 години царския брак се разпада. Иван Александър се влюбил в еврейската девойка Сара, която скоро след това приела православната вяра и името на предишната царица. След това станала съпруга на търновския владетел. А Теодора, дъщерята на влашкия войвода била изгонена от царския двор и против нейната воля станала монахиня в монастира „Св. Троица”, който се намира на десетина километра от Велико Търново.

Общата площ на Бесарабия е 44422 квадратни километра и се намира между поречията на три реки. На запад тя граничи с река Прут, от източната страна от река Днестър, на юг граничи с долното течение и част от черноморското крайбрежие, на север е обхваната от граничния Хотински район, който се намира между две държави – Украйна и Румъния и е отделена от областта Буковина и с редица малки реки. Затова, заради географското разположение и името на областта, в която живеят, българите се наричат бесарабски българи.

Кратко историческо описание на емиграционните вълни на българите в Бесарабия

Въпреки, че няма преки исторически доказателства, е известно, че след неуспешните Карпошевото и Чипровското въстания през 1694 г. около 180 български семейства (около 1200 души) от Костенджа (днес на това населено място се намира румънски град Констанца) поради страх от преследвание от страна на турската власт напуснали родните места и потеглят към Централна Бесарабия, където се заселили и основали днешното молдовско село Томай. По-късно в периода 1767-1791 г. от България в Южна Бесарабия се изселват около 2000 души. Една много по-голяма по своите размери емиграция на наши сънародници от днешна източна България в бесарабските земи може да се наблюдава и по време на руско-турската война през 1806-1812 г. Така например, през 1806 г. десетки семейства от Шуменско, Тутракан, Коалиново, Балчик, Генерал Тошево, Созопол, а също така и от някои Бургаски села решават да се заселят в днешните бесарабски села Богатое, Джурджулещи, Буарчи, Вулканещи и др. През тази година в това молдовско градче са се преселили 289 балчишски семейства. А три години по-късно 155 семейства от Шумен и близо 118 души от шуменското село Мировци напускали родните си места и се заселили в селата Кубей и Суворово (повече познато в началото на 19 в. като с. Хаджи Абдула) във Вулканещкия район. Като най-голяма изселническа вълна на българите в Бесарабия историците сочат 1811 и 1812 години. През тези две години няколко хиляди семейства от Добричкия, Шуменския, Варненския, Сливенския и Бургаския край са се преселили в Бесарабия. След 1812 г. вече не се наблюдават масови емиграционни процеси в Новорусийския край (като била наричана в онова време Бесарабия). През този период от България идват първите заселници на бесарабски села и градчета – Авдарма, Дизгиндже, Чокмайдан, Конгаз - Комратски район, Молдова; Виноградовка (Курчи), Жовтневое – Болградски район, Украйна; Етулия – Вулканещки район, Кириетлунга, гр. Комрат – Молдова; и селата Утконосовка и Нагорное – Украйна. Необходимо е също така да отбележим и един интересен исторически факт, станал през този шестгодишен период. След сключването на Букурещкия мирен договор на 16 май 1812 г. цялата Бесарабия преминава към Русия. По-малки преселнически групи от България се преселват в Южна България и Молдова през 1819, 1821, 1822, 1823, 1825 г. Най-често тези преселвания са били от Сливенския край и по-рядко от Пловдивско. Няколко години по-късно, през 1829 г. изселниците от гр. Средец и от няколко бургаски села слагат основите на днешното бесарабско село Новые Трояны. Както свидетелстват историците, в новооснованото село се настанили 139 семейства. По-мащабна изселническа вълна от Източна България е имало през зимните месеци на 1829 г. и пролетта на следващата година. За да бъдем абсолютно точни ще отбележим, че най-интезивната емиграционна вълна се осъществила в периода април-август 1830 г. Тогава голямото множество на гражданите на Сливен, на българските тракийци, живеещи Стара Загора, Одрин, българите, обитаващи районът между Исакча, Варна и Силистра и населени места намиращи се покрай морето, оставили родните си места и с благословението на руските държавници се настанили в района на основания вече град Болград. Според едни изследователи тази изселническа вълна наброява около 150 000 души, които напуснали България, според други около 130 хиляди души, а според трети изследователи, изучавали този въпрос, само около 100 хиляди души оставили домовете си и се настанили в пределите на днешна Румъния, Украйна и Молдова. Така например, през 1830 г. изселванията стават от Южна България – над сто новозагорски семейства се преселват днешното бесарабско село Валя Пержа; около хиляда души от ямболското село Маломир стават жители на село Виноградное (Болградски район, Украйна); също така около 700 души напускат друго ямболско село Чумлекьой (днес с. Ботево) и основават в Новоросийския край село със същото название. Днес това село е известно с името си Виноградовка и се намира в Тарутинския район, Одеска област, Украйна. До започването на Кримската война през 1861 се наблюдават единични случаи на емиграция на българите в пределите на Царска Русия. А след 1861 г. виждаме още една силна изселническа вълна на граждани на България, а по-точно от Северозападна България и Одринско. Този път, обаче, най-вече те се заселват на Кримския полуостров и само една малка част се настанява в Бесарабия. След 1878 г., когато по-голямата част от Българските земи са били освободени от турците, изселванията на българите от родните си места ставали все по-рядко и по-рядко. И още по-редки случаи на емиграция от България можем да видим в края на 19 в. и началото на 20 в.
Така в продължение на няколко века поради турското подтисничество, поради желанието на много българи да живеят като свободни хора и безпрепятствено да изповядват правословната си вяра, те са били принудени да напуснат родината си и да се заселят в пределите на Бесарабия и особено в Южна Бесарабия. И като свидетелство на споменатите по-горе изселнически вълни на българите сочат и днешните български названия на селата, намиращи се в Украйна и Молдова и в които и сега живеят потомците на българските емигранти. Това са селата: Кортен, Чумлекьой (днес с. Виноградовка, Тарутински район, Украйна), Голица, Твардица, Главан, Гюльмен, Девлетагач, Купаран, Селиоглу, Дермендере и др. Също така Бесарабия бива наричана още малка България.

Библиография

1. Евлогий (Гутченко), архимандрит; Полещек Павел, протоиерий; Пушков И. М. и др., „Православные храмы в болгарских и гагаузских селиниях Юга Украины”, част 1, Болград, 2000.
2. Калчев К, „Българска етническа общност в Бесарабия (19-20 в.)”, УИ „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2009
3. Илиев Б., Дешева Ст. - съставители, Алманах „Родолюбец”, бр. 5, София, 2002.
4. Водинчар Е., „Календарна обредност и идентичност на българските преселници в Бесарабия”, автореферат към докторска дисертация, електронно списание „LiterNet”, бр. 4 (77), 16.04.2006.
5. Мисюк В., „Судьба храма”, Белгород-Днестровски, 1997.
6. Петров П. „Авраам Иванович Мельников”, сп. „Зодчий”, бр. 12, 1985.

четвъртък, 6 август 2009 г.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА (ЧАСТ ВТОРА)

ТАЗИ СТАТИЯ БЕ ОТПЕЧАТАНА В СП. "ТЪРНОВСКИ ЕПАРХИЙСКИ ВЕСТИ" бр. 7. 2002 г. И В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ"  НА 6 АВГУСТА 2009 г.

Copyright ©


М о с к о в с к о  п а т р и а р ш е с т в о (1584 - 1700 г.)

След премахване на монголското владичество, московското княжество в края на XVI в. станало могъща държава. С издигането на руската държава се вдигнал, естествено, и престижът на първойерарха на Руската Църква. Липсвало му само званието патриарх. При царуването на цар Теодор Иванович през 1589 г., със съгласието на източните патриарси, тази титла била дадена и на руския патриаршески престол бил избран московският митрополит Йов. Новото звание не довело до съществени промени в правата на първосветителя на Руската Църква, но възвисило неговото положение. Той бил приравнен с източните патриарси и със своето звание стоял по-горе от другите йерарси на Руската църква, като получил и особени външни отличия – особена калимавка и мантия, право да причестява архиереите и др. Вместо отделни доверени лица, които му помагали да води църковните дела, сега се образували цели учреждения. С една дума, авторитетът на Московския патриарх след всичко това се издигнал в очите и на царя, и на народа, и на целия православен свят. Но московските патриарси, както и техните предшественици – московските митрополити, не се възползвали от своето високо положение за постигане на някакви властолюбиви цели, а изключително за благото на Църквата и поверения им за духовно попечение народ.
Началото на патриаршеството съвпаднало със създаване на смут сред обществото, когато големи сътресения заплашвали руската държава, а Православната Църква била застрашена от йезуити и поляци, които се възползвали от смута, за да насаждат католицизма в Русия. Руските патриарси се явили в ролята на строги пазители на православната вяра, самоотвержени борци за народни права и порядък.
Освен патриарх Йов, могат да се отбележат следните руски патриарси в периода московската патриаршия през 1584-1700 г.: патриарх Хермоген (+1612 г.), патриарх Филарет (+1633 г.), патриарх Никон (1609-1681).
През патриаршеския период пределите на Руската Църква продължили да се разширяват. Християнството успешно се разпространявало в Сибир, където през 1620 г. била открита Тоболската епархия; били построени много манастири – в Кавказ, в Казанския край, между мордовците и татарите в Рязанския и Томбовския край.
Духовното просвещение по време на патриаршеския период отишло много напред. През 1649 г. боляринът Тодор Ртищев, с разрешението на царя и патриарха, през 1649 г. открил недалеко от Москва Андреевския манастир, поканил около 30 южноруски монаси и съставил от тях учено братство, (тоест, братство от високообразовани монаси). По-късно към него се присъединил повиканите от Киев учени, между които особено известни били Епифаний Словеницкий и Семион Полоцки. Учените се занимавали с преводи, писали нови книги, участвували в изправянето на богослужебните книги, настойчиво внушавали необходимостта от училищно дело. Тяхното влияние върху развитието на образованието в Московска Русия било голямо. През 1685 г. с царски указ била открита при Заиконоскаския манастир Московска Духовна Академия. Първи ръководители на Академията били учените-братя Йоаникий и Софроний Лихуди, които дошли от Гърция.

5. С и н о д а л е н   п е р и о д (1700 - 1917 г.)

След смъртта на 100-годишния патриарх Андриян (1700 г.), император Петър I назначил на неговото място Рязанския митрополит Стефан Яворски, който останал местоблюстител на патриаршеския престол до 1721 г. През тази година бил свикан събор на руски епископи, на който била призната необходимостта да се замени едноличната патриаршеска форма на управление със синодална, т. е. съборна. Според реформа съборната власт трябвало да бъде по-авторитетна и по-независима от външни влияния, отколкото едноличната. А в действителност съборът изпълнил желанието на Петър I, който се боял да не срещне противник на своите реформи в лицето на патриарха. Източните патриарси одобрили решението на събора и признали Синода за свой брат, който има равна власт и еднаква йерархическа степен с тях.
Руската държава през този период достигнала големи размери, заемайки 1/7 част от цялото земно кълбо; едновременно с това се разширявала и Руската Църква, разпръсвайки светлината на Христовото учение сред народите, които влизат в състава на империята.
В това време православната руска мисия успешно работела между друговерците в Поволжския край и в Сибир. На изток дейността на православната мисия дори прескочила пределите на руските владения – в Китай, Корея, Япония и Америка. Също така през този период се воювало за присъединяването на повече от три и половина милиона западно-руски униати към Православната Църква. За новопокръстените общности се строили храмове и училища, превеждали се на техен език богослужебни и свещени книги.
От най-бележитите мисионери през това време се отнасят: Иркутския епископ Инокентий (1727-1731 г.), който бил канонизиран, архимандрит Макарий Глухарев (1830-1844 г.), архиепископ Николай, също канонизиран, който от 1860 до 1902 г. е бил православен мисионер в Япония.
През 1898 г. била присъединена към Православието част от Урмирйските несториани - асиро-халдейци в Персия, начело с епископ Иоан.
Много било направено през синодалния период и за духовното просвещение.
През XIX в. се открили две нови духовни академии – Петербургската (през 1809 г.) и Казанската (през 1842 г.), към които впоследствие били присъединени мисионерски курсове.
Към края на XIX в. в Русия имало 4 духовни академии (с 1000 учащи се), 58 духовни семинарии (с 200 000 учащи се), 185 духовни училища (с 32 000 учащи се), 69 женски духовни училища (с 6 000 учащи се) и едно синодално училище в Москва. През 1884 г. на духовенството било предоставено да открива църковно-енорийски училища. В края на разглеждания период почти във всяка енория имало такива училища, а в някои енории и по няколко духовни училища. При това се появили и църковно-педагогически училища.
Руската Църква през този период имала наистина достойни светители – Ростовски митрополит Димитрий, който е състовил книгата Чети Минея през 1709 година; протоиерей Йоан Кронщадски (Сергиев), Тамбовски еп. Теофан и др; подвижници и учени-богослови, от които някои получили световна известност, например А. В. Горски – ректор на Московската духовна академия (+1875), професорите В. В. Болотов (+1900) – историк, еп. Силвестър – догматик и ректор на Киевската духовна академия, еп. М. Голубински – историк, Н. Н. Глубоковски и много други.
Също така и монашеството дало много истински подвижници, както и редица старци от Оптинската пустиня, която се намирало в Калужката губерния (област) и Саровската обител, начело с преп. Серафим (+1833).
Към края на революционната епоха РПЦ наброявала повече от 110 милиона вярващи. Тя имала 65 епархии (в това число една в САЩ) със 40 викарства и 2 ведомства: протопрезвитери – придворни и военно-морски. В Русия имало 52 хил. катедрални църкви; повече от 20 хил. параклиса и молитвени домове; повече от 58 хил. протойереи и свещеници; 58 хил. дякона и псалти; 522 мъжки манастира (с около 10 хил. монаси и 8 хил. послушници), 401 женски манастира (с около 13 хил. монахини и повече от 40 хил. послушници.

6. В ъ з с т а н о в я в а н е  н а  п а т р и а р ш е с т в о т о

През март 1917 г. в Русия се започва революцията. А на 28.VIII същата година в Москва със съгласието на правителството, се открива всеруският поместен събор, който продължава до 21.IX.1918 г. Като най-важно дело на този събор се счита възстановяването на патриаршеството и избирането на патриарх. През откомври 1917 г. за патриарх е избран Московския митрополит Тихон (в обикновения живот – Василий Балавин, завършил Санкт Петерберската духована академия) и е организирано патриаршеско управление. На 7.XI.1917 г. се осъществява болшевишкия преврат. Поставяйки си за цел да се борят против религията и Църквата, болшевиките подлагат Православната Църква и нейните служители на нечувани репресии. Църковните капитали и имущества са отнети. Много храмове са затворени или обърнати в киносалони, клубове или музеи. Такава участ постига и трите знаменити лаври: “Св. Александър Невски” в Санкт Петербург, Троицко-Сергиевата и Киево-Печерската лаври, много катедрали, като Исаевската в Санкт Петербург. Величественият храм на Христос Спасител, както Иверския параклис, и Симоновия манастир са разрушени; Соловецкия манастир е првърнат в тъмничен затвор и т. н.
По време на революцията мъченически са убити 30 архиереи и хиляди свещеници. Много архиереи и свещеници били изпратени да вършат тежка работа. Самият патриарх на няколко пъти бил затварян в тъмница и изтощен издъхва в деня на Благовещение – 7. IV. 1925 г. От това време Църквата се управлявала от местоблюстители на патриаршеския престол[1], а по-точно Руската Църква е управлявана от Крутицкия митрополит Петър, който отказа да декларира вярност към държавната власт и затова е отстранен. Неговият заместник митропилит Сергий полага усилия да подобри отношенията между Църквата и държавата. Изхождайки от християнския възглед, че “няма власт, която не е от Бога” (Римл. 13:1), той признава съветската власт за законна с послание от 29.VII. 1927 г. и образува Синод постепенно води Църквата към сближение с държавата.
През 1936 г. в СССР е издадена нова конституция, която потвърждава дадената по-рано свобода на религиозния култ и на противорелигиозна пропаганда. “Демократизирайки” избирателната система (с “всеобщо, равно и пряко избирателно право, проявено с тайно гласуване”), тази конституция “закрепва” равноправието на съветските граждани и “установява” по-голяма веротърпимост от страна на атеистичните среди[2].

7. Ц ъ р к в а т а  о т  1 9 4 1 г.  д о  н а ш е  в р е м е

Най-страшният катаклизъм на ХХ в. – Втората световна война, спасява Руската Църква от пълно ликвидиране. Тя е единствената общонародна институция, която реагира веднага на нападението срещу СССР и подкрепя всячески борбата срещу фашистките нашественици. След войната положението се подобрява не поради разкаяние на бившия семинарист Сталин, а поради пригодността й за целите на съветската външна политика. През 1943 г. е избран нов патриарх за първи път след кончината на патриарх Тихон през 1925 г. Участието на почти всички епископи и в по-малка степен свещеници в пропагандните кампании на властите е необходим откуп за безпрепятственото развитие на Църквата.
Хрушчов, който започна съветската космическа програма и мечтае да изгради комунизъм в СССР за срок от 20 години след идването си на власт подновява атаките срещу Църквата главно чрез закриване на храмове. По негово време много свещеници се отказват от сан и стават автори на атеистични брошури. Скоро след падението на Хрушчов през 1964 г., съветските професионални атеисти започват внимателна преоценка на петте години преследвания. Общото мнение е, че терорът не предизвиква желания резултат, а довежда до отслабване на гражданската и политическата лоялност на голяма част от вярващите. Освен това, нападките срещу Църквата привличат симпатиите и на хора, останали извън религиозната сфера. Затова при управлението на Брежнев явните преследвания се прекратени.
По времето на Андропов, репресиите спрямо другомислещите временно набират скорост, но отношението към официалната Църква се подобрява. По-рязък към Църквата е краткосрочният режим на Черненко, продължен през 1985 г. от Горбачов. Границата между 1986-1987 г. се смята повратна в отношението към Църквата и вярващите. Новият климат на “преустройство” принуждава властите да гласуват през 1990 г. “Закон за свободата и съвестта”. Съборът за избор на новия патр. Алексий II се състоя от 7 до 12.XII.1990 г., и е първият действително свободен събор след 1917-1918 г.
След рухването на Съветския съюз през 1991 г., Църквата постепенно заема централно място в руското общество, а през септември 1997 г. бившият руски президент Борис Елцин подписва закон, според който Руската Православна църква придобива статус на традиционна религия, заедно с исляма, юдаизма и будизма. От 1 януари 2000 г., когато президентът на Русия става Владимир Владивирович Путин, Руската Православна Църква продължава да развива обширна духовна дейност. През 2006 г. бе въведено вероучението във всичките руските училища, като задължителен учебен предмет.
Църквата трябва да се заеме и с вътрешните си проблеми, като засили изборното начало, съборното устройство, децентрализацията и се освободи от вродения си клерикализъм и протекционизъм. Трябва да се направи всичко възможно за преодоляване на съществуващите разколи и намиране на баланс между плурализма и авторитаризма. РПЦ има възможността да стане действително демократична и да се превърне в могъща сила, която обединява нацията в нейния порив напред[3].

ЛИТЕРАТУРА

1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990.
3. Снегаров, И., проф. “Кратка история на съвременните православни църкви”, II том, София, 1996.
4. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997.

Конец! И слава Богу.

понеделник, 3 август 2009 г.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА (ЧАСТ ПЪРВА)

ТАЗИ СТАТИЯ БЕ ОТПЕЧАТАНА В СП. "ТЪРНОВСКИ ЕПАРХИЙСКИ ВЕСТИ" бр. 7. 2002 г. И В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВАСЛАВИЕ" НА 3 АВГУСТА 2009 г.

Copyright ©

Началото на християнството в Русия отнасят към апостолските времена. Според сказанията на руския летопис, Св. Ап. Андрей Първозвани, проповядвайки Евангелието, достигна до днепровските възвишения, където сега е разположен град Киев, благословя ги и предсказа, че над тях ще възсияе Божията благодат, че на това място ще се построи голям град и че Господ ще въздигне в него много църкви.
За разпространението на християнството в южните предели на Русия, където се намирали древни колонии и където можели да разпространят християнството разни лица: търговци, държавни чиновници, мисионери. Известно е, че в устието на р. Дунав в III в. се е намирала Скитската епархия. В Крим имало християни още от времето на Св. Климент Римски, който е изпратен от Рим, там на заточение през 94 г. От IV век се споменават Херсонска и Босфорска епархия. Между Дон и Днестър съществувала Готска епархия и нейния епископ участвувал на I Вселенски събор.
През 864 г. киевските князе Асколд и Дир нападнали Цариград. След това те приемат християнството от пребиваващия в Киев гръцки епископ. На гроба на Асколд била построена църква “Св. Николай”.
През 944 г. при княз Игор Русия вече се разделя на покръстена и непокръстена. При сключването на договора с гърците, князът се заклева в Киевската съборна църква “Св. Илия”.
Вдовицата на княз Игор, княгиня Олга през 957 г. приема Св. Кръщение, което било извършено от патриарх Полиевк. Приемник при нейното кръщение е бил император Константин Багрянородни.
Нейният син, обаче, бидейки груб войник, отказва да се покръсти, “за да не му се смее дружината” и след смъртта на майка си започнал гонение против християните.

1. П о к р ъ с т в а н е н а   К и е в с к а   Р у с и я.

След смъртта на по-старите си братя Ярополк и Олег, Владимир, се възкачва на бащинския престол. Първоначално той ревностно защитава езичеството и води разгулен живот, а след това става един от най-ревностните християни и просветители на руския народ. Обрат във възгледите на Владимир довежда проповедта на гръцки мисионер за изкуплението и бъдещия живот и по-специално показаната му картина на Страшния Съд. След това по съветите на своята дружина и на градските старейшини, изпраща десет мъдри мъже да изучават на място в различни страни юдейската, мохамеданската, католическата и източно-православната вяра. Пратениците разказват, че присъствайки се на богослужение в цариградската църква “Св. София”, те не знаели къде се намират – на земята или на небето. А болярите веднага му казали, че: “Ако източно-православната вяра не е най-добрата, то баба ти, княгиня Олга, най-мъдра от всички хора не би приела тази вяра”.
През следващата 988 г. Отправяйки се на поход срещу гърците, княз Владимир обсажда с войската си град Корсун, при което дава обет, че ако превземе града, ще се покръсти. Когато превзема града, той иска от гръцките императори Василий и Константин ръката на тяхната сестра Анна. Те му отговорят, че могат да дадат своята сестра само на християнин.Тогава той се съгласява да приеме кръщението. По същото време той се разболява тежко с очите. Царицата, която приближава Корсун, го убеждава по-бързо да се покръсти. И наистина, щом корсунския епископ го кръщава, той, подобно на Св. Ап. Павел възвръща зрението си. Вземайки след това със себе си корсунските и пристигналите от Гърция свещеници, свещени съседи, християнски икони и книги, княз. Владимир бърза да замине за Киев.
Там той най-напред унищожава идолите. Най-главният от тях – Перун е завързан за опашката на един кон и с поругание хвърлен в река Днепър. След това князът покръства своите синове и част от болярите, като започна да подготвя целия народ за кръщение. Самият той, също като духовниците проповядва в града. Накрая е определен ден за покръстване на киевските граждани в река Днепър. На следващия ден се състои общо кръщение.
Заедно с разпространението на християнската вяра в Русия се разпространява и просвещението. Също така княз Владимир започна да отваря в Киев и в други градове училища и да принуждава жителите да изпращат на учение своите деца.
Първите ръководители на тези училища са епископи и учители-свещеници. Синът на княз Владимир Ярослав (1016-1054) открива към киевската църквата “Св. София” библиотека, като получава книги от България и Гърция. Въобще, както в този, така и в следващите периоди цялата руска писменост има религиозен характер. А книгите – богослужебни, от вероучителен и нравствен характер, са изпращани предимно от България.
Колко бързо се разпространявало християнството в Русия може да се види от това, че в средата на XIII в., освен Киевска са създадени още 15 епархии.
Тъй като Русия приема християнството от гърците, то естествено Русия остава в зависима от цариградския патриарх, което продължава до XV в.
Трябва обаче да се каже, че тази зависимост е повече формална, отколкото реална. Руската Църква е смятана за една от митрополиите на цариградския патриарх, при което са й предадени права на екзархат. Патриархът назначава руските митрополити, но в руските църковни дела, с редки изключения, не се намесва. Митрополитът е начело на Руската Църква. Той свиква събори, ръкополага епископи, осъжда епископи със събор и издава общи разпореждания, отнасящи се до цялата църква. Отначало митрополитската катедра е в Киев, а след това през 1299 г. е пренесена в гр. Владимир, а оттам при митрополит Петър в началото на XIV в., в Москва.

2. М о н г о л с к и  п е р и о д

Около 1237-1240 г. монголците нахлуват на руска земя и превземат южните и централните области на Русия.[1] През 1299 г. центърът на митрополията се премества на север, в град Владимир. А в началото на XIV в., когато започва да се строи Москва, московският княз Иван Калита убеждава митрополит Петър да се премести от град Владимир в Москва, която от 1325 г. се превръща в църковен, а по-късно и политически център на Русия[2].

3. С л е д м о н г о л с к и  п е р и о д

През 1480 г. монголското владичество е премахнато от великия Московски княз Йоан III. Цялата източна Русия се намира под властта на полско-литовското княжество.
Московската митрополия успешно разширява своите предели и развива голяма просветна дейност. В края на XVI в. тя се издигал до степен на самостоятелен патриархат.
Западно-руската Киевска митрополия подложена през цялото време на най-силен натиск от страна католицизма, не намира защита в подчиненото на Рим полско-литовско правителство и търпи всевъзможни притеснения и насилия, бе потискана, експлоатирана от правителството и от пановете (владетелите), понякога заемащи епископските катедри. Особено пострадала от йезуитите, които успяват, насаждайки унията, да откъснат една значителна част от нейната област.
През 1654 г. Малорусия (така онова време се наричала Украйна) се присъединила към Русия, а заедно с това и Киевската митрополия влязла в състава на Московския патриархат.
Страданията на останалите под полска власт, православните привлекли вниманието на руската императрица Екатерина II. Нейното застъпничество довело до три последователни деления на Полша през 1773, 1793 и 1795 г. Всеруските области, освен Галиция, преминали към Русия. Днес това е обраст в Украйна) Започнало обратно движение от унията към Православието – към прародителската вяра. Към края на царуването й към Православието се присъединили около 2 млн. души.
През периода 1883-1889 г., с усилията на архиепископ Йосиф Семашко и неговите сподвижнци – епископи Василий Лужински и Антоний Зубко, били присъединени от Литовска и Белоруска епархия към Руската Православна Църква повече от 1,5 млн. души униати. А през 1875 г., около 50 хил. души се присъединили към Православната Църква от Холмската епархия. След това в руската земя не останали униати.

[1] Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 90-95.
[2] Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990, с. 193.

                                                             /Следва /

четвъртък, 30 юли 2009 г.

КАК ДА СЕ ОБРЪЩАМЕ КЪМ ДУХОВНИТЕ ЛИЦА

Тази статия е публикувана в сайта "Всемирното православие" на 30 юли 2009 година

Copyright ©

В църковната практика не е прието свещеникът да се поздравява с думите: “Здравейте” или “Добър ден”, а вместо това трябва да се казва: “Благословете!”. След като сме близо до свещеника скланяме ръцете за получаване на благословение (дясната длан върху лявата). Свещеникът произнася думите: “В името на Отца и Сина и Светия Дух”, извършва над мирянина кръстно знамение, поставя дясната си ръка върху дланите му, която той целува.
Свещеникът може да извърши кръстно знамение над наведената глава на мирянина с възлагане на дланта или може да благослови от разстояние. Честа грешка на редовно ходещите на църква хора е да се кръстят, преди да вземат благословията от свещеника.
Разпространена разговорна форма за обръщение към свещеника обикновено е “отче”, например: ”Отче, благослови” или за трето лице: ”Отчето замина на погребение”. Но звателната форма употребява в официален контекст, особено когато е съчетано с името на духовното лице. Например, казват: ”Отец Александър имате благословение да произнесе проповед утре”, но не може да се каже ”Отче Александър имате благословение...” Самият свещеник като се представя, трябва да каже: “Иерей (протойерей, свещеник, игумен и пр.) Василий Иванов”, но ще бъде нарушение на църковния етикет да се каже Аз съм Васил Иванов”.
Най-общото правило е следното: взема се благословение от свещеници имащи по-висш сан, тоест най-напред от протойереите, а след това от йереите. Възниква въпроса как да ги различим по звание. На помощ тук идва кръста, който носи свещеника: ако кръстът е с украшение, то това задължително е протойерей; ако кръста е позлатен – то това е или протойерей или йерей, а ако е сребърен – той е само свещеник.
Ако мирянинът прецени, че по някаква причина е неудачно да иска благословение от всички присъстващи духовни лица, може да каже: “Благословете честни отци”. Ще отбележим, че в Православието не е прието да се обръщаме с думите: “Свети Отец”, а се казва : “Честни отче” (например – помолете се за мен, честни отче).
Ако мирянинът е със семейството и иска да получи благословение, първо пристъпва мъжът, после жената, след това и децата според възрастта им. Ако някой иска да представи свой познат на свещеника казва: “Отец Петър, това е моята съпруга, моля ви, благословете я”.
Как да постъпим, ако срещнем свещеника на улицата или на обществено място? Дори ако той е в цивилна дреха, ние можем да вземем благословение, стига да е удобно и условията да го позволяват. Ако това не е възможно ограничаваме се само с лек поклон.
При раздяла, како и при среща мирянинът отново измолва благословение от свещеника: “Простите, отче, и благословете”.

Конец! И Слава Богу.

сряда, 15 юли 2009 г.

In memoriam проф. д-р Тотю Коев: Книгата на Мормон е откраднат фантастичен роман

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 15 юли 2009 година

Copyright ©
Интервю с проф. д-р Тотю Коев 
- Професор Коев, кога е основана Църквата на Иисус Христос на светиите от последните дни (мормоните)?
- Тази общност, известна повече като Църквата на мормоните е основана в първата половина на 19 век.
- Кой е основателят на тази религиозна общност?

- Основополжник на тази общност или църква, както те я наричат, е Джоузеф Смит.
- Бихте ли разказали по-подробно за Джоузеф Смит?
- Той е роден през 1805 г. в САЩ. Прекарал по-голямата част от детските си години в селището Манчестър, щата Ню Йорк. През 1820 г., на 15 годишна възраст, обърнете внимание, в пубертетната си възраст, той започва да си внушава, че му предстои да изпълни духовна мисия, за която ще разкажа малко по-късно. Роден е в многодетно семейство с твърде скромни материални възможности. Като младеж той бил познат сред приятелите си като вманиачен златотърсач. Уединявал се. Казвал, че се опитва да навлезе по-дълбоко в проблемите на християнството. Започва да получава “видения” и, както сам пише, за тези видения допринесла майка му. Това било типично явление за американското общество от първите десетилетия на 19 век, именно такива видения, общувания с различни духове. В тяхното семейство майката била, така да се каже в по-голяма степен склонна към тази мистичност. Но приятелите му смятали, че не е много искрен в тези свои изявления. Джоузеф Смит започнал да говори, че му се явил един ангел на име Морони и му казал, че той е определен да изпълни мисия, тъй като Църквата, основана от Иисус Христос още от първия век изменила принципите и нормите, които Христос, дал на хората. Когато му се явявал този ангел, той го питал: “Към коя църква да принадлежа?”, Морони му отговорил: “ Към никоя, защото всички са потънали в грях. Но ти ще основеш нова църква, ще я ръководиш. . .” и т. н.
И действително, първоначално последователите му през 1830 г. били само шест души. След това предприели едно пътуване из Америка и в едно населено място местният пастор се увлякъл по неговото учение и с цялата си енория - около 1000 души - станали негови последователи. Впоследствие той и неговите приемници се отдали на твърде неморален живот. Бил женен, но след това се увлича по омъжени жени, млади момичета и много от неговите искрени последователи негодували от това. Започнали да издават вестник, в който критикували Смит и други като него. Той наредил да бъде изгорена печатницата, където се отпечатвал този вестник. Но бил арестуван и пратен в затвора. Пропуснах да отбележа, че преди президентските избори той се обявил за кандидат-президент на Съединените щати. Скоро след задържането му в затвора една група от около 200 души силно настроени срещу него, обградили затвора, и когато направил опит да избяга от килията си, те го убили, както и брат му, който също бил в затвора. Ето как завършил земния си път Джоузеф Смит, който, разбира се, се обявил за Сина Божи. Един холандски изследовател на тази проблематика Ван дер Фалк пише, цитирам приблизително: “Новият водач Джоузеф Смит бил под силното влияние на домашната атмосфера. Той бил с психически увреждания по рождение, които се засилили след употребата на алкохол; бил вманиачен, искал на всяка цена да блести с нещо, да се открои с нещо и използвал в случая религията за своите болезнени амбиции. Той бил психопат”. Неговите сегашни последователи, т. е. членовете на мормонската общност отхвърлят това. Мнозина от тях са наистина искрено вярващи, опитват се да водят издържан от религиозна гледна точка живот.
- В какво вярват членовете на тази общност?
- Мормоните са политеисти. Те вярват в съществуването на много богове. Според тях, освен Бог Отец има други богове, които по същина не се отличават от хората. Полигамията на мормоните довела до остри сблъсъци с държавната власт като мнозина от тях просто били принудени да емигрират от страната, тъй като не искали да се откажат от многоженството. Според тяхното учение Мормон бил пророк, чийто син Морони бил възкръснал. Той се явявал на Джоузеф Смит.
- Какви са разликите между мормонската църква и Православната църква?
- Същественото различие се заключава в това, че Православието учи категорично за съществуването на един Бог, а мормоните допускат съществуването на много богове, което от православна гледна точка е абсурд. И изобщо не можем да намерим допирни точки с тях; това дори ни кара да поставим под съмнение доколко една такава общност може да се нарече християнска, след като учи за съществуването на много богове. Друга разлика е по отношение на човека – те казват, цитирам дословно: “ Какъвто е сега човекът, това е бил някога Бог. Каквото е Бог сега – това един ден ще стане човекът.” Или с други думи, всеки от нас е потенциален бог. Това е в пълно несъответствие не само с Православието, но изобщо с християнското учение. Ние казваме, че човекът е сътворен от Бога, че той е Негов образ. По отношение на Иисус Христос ясно е на всички, че Христос е въплътилият се Син Божи – роден във Витлеем, Палестина, имал 12 апостоли, умрял на Кръста, възкръснал и се възнесъл на небето. Мормоните учат, че Той специално се явил още веднъж в Съединените щати. Няма такова нещо. Ето, виждате, че ние, православните християни съществено се различаваме от мормоните.
- Притежават ли членовете на Мормонската църква свое печатно издание?
- Имат. Това е ежемесечното списание “Лиахона”.
- Кога са проникнали първите мормони в България?
- Първите мормони дойдоха в България след 1991 г.
- Какъв е общия брой на членовете на тази религиозна общност в България?
- Не са много. Нямаме точни статистически данни. Общият брой на всички християнски и нехристиянски религиозни течения (извън православието) са някъде около 100 хил. Души, като 80 % от тях са Петдесетници, те са най-много, останалите 20% са Мормони, Свидетели на Йехова, Обединителната църква на Муун, Адвентисти, Конгрегационисти, Методисти.
- По какъв начин мормоните разпространяват учението си?
- Те разполагат с големи материални средства. От САЩ идват млади момчета, които там са изучавали български език. Облечени са винаги много елегантно, вежливи са, но и нахални, в смисъл, че са упорити. Те ходят по домовете, звънят, предлагат своята литература, главно Книгата на Мормон, и то без заплащане. Това е начинът за пропагандиране на своите идеи. Нямат особено голям успех в България.
- Професор Коев, разкажете по-подробно за Книгата на Мормон.
- Според самият Джоузеф Смит, това била една книга, която трябвало да преведе и запише от златни плочи, както му посочил ангелът Морони, когато му се явил. Относно действителното авторство на книгата има различни версии. Една от тях гласи: един протестантски пастор Соломон Сполдинг написал фантастичен роман, озаглавен “Намереният ръкопис”, през 1812 г. В нея авторът свободно интерпретирал произхода на първите обитатели на Америка. Романът не бил отпечатан, но ръкописът бил откраднат от приятел на Смит. Тази версия възникнала през 30-те години на 19 век и чак през 1976 г. графолози открили в оригиналния ръкопис на Книгата на Мормон страница, написана от ръката на Сполдинг, което хвърлило светлина относно произхода на споменатата книга, т. е. Морони не дал никаква книга на златни плочи. Джоузеф Смит вманиаченият златотърсач, представете си, върнал златните плочи след като направил превода. Няма такова нещо. Просто приятелят му откраднал ръкописа, както вече казах и той излиза, уж преведен от Смит. Книгата на Мормон съдържа легенди за образуването на САЩ, на американския народ. Нищо съществено няма в нея.
- Имат ли регистрация в Дирекцията на вероизповеданията членовете на Мормонската църква?
- Те са регистрирани след 1993 г.
- Имат ли други свещени книги, освен Книгата на Мормон?
- Да. Те са общо четири: Библията, Книгата на Мормон, Доктрина и Завети и Бисерът с голяма стойност. Библията използват формално, дотолкова, доколкото някои от библейските места подкрепят техните концепции. Мормоните смятат Свещ. Писание за изопачено при преводите му. Имат техен превод на Библията, който нагаждат към техните структури, а не обратно, структурите към библейския текст. Акцентират главно върху Книгата на Мормон.

Конец! И слава Богу.