Узаконеното убийство

Тази статия беше публикувана  на 7 август 2011 година в сайта  "Бъди верен"

Малкото бебе прави безпомощни опити да избегне смъртната опасност. Но никой не иска да се смили над него. Безжалостно му откъсват ръцете, краката, раздробяват главата му.

Тези редове не са взети от сценарий на филм на ужасите. Това са реални факти. Не, те не са извадени от протокола на съдебен процес, нито пък са изповед на бивш садист. Известно е, че служителите на дявола, имитирайки християнско богослужение, по време на извършването на черна меса на корема на гола жена заколват младенец, а след това се отдават на блудни оргии. Но посоченото убийство извършват „християни”, по-точно тези, които се наричат така.
За Бога или за дявола те извършват същото, което и сатанистите, само че в обратен ред: първо се отдават на блудни оргии, а после убиват бебето. Даже ако бебето е заченато от законен мъж, все още не се говори за човек, освен ако не бъде последвано от раждането на младенеца. Нали Господ е казал: “плодете се и множете се”(Бит. 1:28), а не „бъдете похотливи”?! Но кой може да каже, че зародишът не е бебе, не е живо същество? Нима мъртъв организъм може да се развива и расте? Нима това е орган на майката? Та нали той, дори в половината от случаите, е от друг пол, да не говорим за кръвната група и другите генетични различия. Това са толкова  очевидни неща.
Ето какво казва съвременната наука, изучавала плода, с помощта на най-новите технологии като УЗИ, електронен контрол за сърцето на ембриона, радиационна имунна химия:
1. При бременност от 18 дни, у зародиша се усещат сърдечни тонове и започва изцяло да действа обособената му кръвоносна система.
2. При продължителността на бременността от 7 седмици (50 дни), при нероденото още дете се фиксират мозъчни импулси. Малкият човек вече има напълно оформени външни и вътрешни органи.
3. При продължителността на бременността от 10 седмици (70 дни), нероденото още дете притежава онези характеристики, които имат децата след раждането си.
4. При продължителността на бременността от 13 седмици (92 дни или 3 месеца), зародишът достига такова ниво на развитие, че вече обръща глава, прави различни движения, гримасничи, свива юмручета, намира устата си и си смучи пръста.
В учебника, по който се обучават американските студенти-медици, се казва, че зародишът по право може да счита за втори пациент. Но ние не искаме да го признаем за човек, за да можем спокойно да го убием.
С помощта на ултразвуков апарат ще видим, какво означава аборта за горкото бебе в майчината му утроба. Подобен филм на дванадесет седмичен зародиш направи американският лекар, акушер-гинеколог Бърнард Натансън, бивш директор на специализирана болница за аборти, извършил около 60 хиляди такива операции. Ето текстът към неговия филм “Безмълвен вик”:
“Сега на екрана виждаме дванадесет седмично дете в ултразвуково изображение в реален мащаб и реално време. Това е главата, а това - тялото. А ето и ръката, която се свива към устата. Ако разгледаме изображението отблизо, ще различим окото, носа и дори мозъчната кухина. Тази пихтиеста тъкан е плацентата. А ето тук долу, в края на екрана, са краката. Виждаме как бие сърцето, извършвайки около 140 удара в минута. От време на време детето леко променя положението си. Движенията му са спокойни, то се намира в защитено пространство.
Сянката, която се появи сега е долу, на нивото на екрана, това е вакуум-кюретка – специален инструмент, който е свързан чрез вакуумна тръбичка с електрическа помпа със “засмукващо”налягане - около 55 милиметра живачен стълб. Виждате как кюретката ще се приближи към бебето, а то в опита си да я избегне, започва да прави активни, панически движения.
Сега то се движи целенасочено. Макар инструментът още да не е докоснал детето, то  вече е много възбудено. Устата му е отворена.
...Вакуумната кюретка вече напипва бебето и то отново широко отваря  уста в безмълвен вик. Сега сърцето му бие по-бързо. Чувства се застрашено и вече не е в безопасност, отмества се настрани в лявата страна на матката и във възбудено състояние се опитва да се скрие от безжалостния инструмент, с който лекарят се кани да го убие. Сърдечните удари видимо се увеличат и вече достигат около 200 удара в минута. Детето несъмнено усеща смъртната опасност. Околоплодният мехур е разкъсан, околоплодната течност изтече, инструментът се залепва за него и под действието на налягането откъсва тялото от главата на бебето. Вече ги няма краката. Виждаме движението на инструмента, разкъсващ цялото тяло. Цялата сила на инструмента е насочена срещу детето. Тялото е унищожено. Сега лекарят вкарва друг инструмент - аборцанг, за да обхване добре главата, да я смачка и да я отдели от матката. Главата е прихваната... Можем да видим само късчета тъкан и парчета, говорещи че тук, допреди малко е имало живо безпомощно мъничко човешко същество”.Друг начин на убийство - разрязват на части тялото на детето, с помощта на специален нож, с формата на примка. Ако продължителността на бременността е над 10-11 седмици, трябва да се смачка главата на детето със щипци, иначе е невъзможно да отдели от утробата на жената. В повечето случаи това зверство и жестоко убийство на бебето с оформена вече нервна система се извършва без никакви обезболяващи средства за него.
На още по-късен етап от бременността в околоплодния мехур се вкарва концентриран разтвор на готварска сол или глюкоза, разрушаващ кожата на живото бебе, което му причинява мъчителна смърт, а след няколко часа започва родилната дейност. Има и още един метод – израждат детето живо с малко цезарово сечение или предизвикват изкуствено раждане, а след това го умъртвяват по начин, какъвто предпочита “лекарят” или по-право - палачът.
Няма лекар, който рано или късно да не е осъзнал, че абортът е убийство, навярно няма и такава жена. В Америка много от нещастните, направили аборт, не се справят с психическите си преживявания за стореното и заемат второ място по количество на самоубийците след наркоманите. Да пази Господ от такава смърт! Известно е, че те отиват директно в ада. Към самоубийците се причисляват и жените починали по време на аборт.
Жени, убили своите деца не се отчайвайте! Бог чака вашето поправяне, вие имате надежда за опрощение на греховете и Божията милост след изповед пред православен свещеник и искрено покаяние, че никога повече няма да направите подобно нещо.
Срещат се обаче и такива жени, които не изпитват никакви угризения на съвестта. Това вече не са жени, а чудовища в женски образ!
Други „цивилизовани” жени пък предпочитат да убиват децата си в най-ранна възраст – в първите дни на живота им с помощта на спирали и таблетки, и после самодоволно заявяват, че не са извършили греха на убийството. Но не! И вие сте убийци! Спиралите не позволяват на заченатото бебе да се развива. Изследванията показват, че никакви таблетки и химически препарати не препятстват създаването на нов човешки живот. Макар те да се опитват да попречат на процеса на съзряването и излизането на яйцеклетката, все пак често става и овулация и зачатие. Докторът по медицина Артун Лисец от Хърватия е установил, че в случаите с употреба на таблетки, произведени през 60-те години, това е ставало в 5-10% от циклите. Днес контрацептивите съдържат доста по-малко хормони в сравнение с предишните години, така че става зачеване дори още по-често. И едва след него идват таблетките и химическите препарати, които убиват заченалото се вече бебе.
Въпреки че зародишът в ранен стадий на развитие няма оформена нервна система, в него обаче вече има безсмъртна душа. “Тялото без дух е мъртво” (Иак. 2:26), - учи Свещ. Писание, затова е невъзможно развитието на зародиша без душа. Следователно, убийство на човек в безсъзнателно състояние не е нищо друго освен ужасно злодеяние!Освен това контрацептивите са много вредни за женския организъм: те поразяват зрителния нерв, причиняват тромбофлебит, предизвикват ракови заболявания на гърдите и женските органи. Абортите, спиралите,  контрацептивите разрушават женския организъм, който след зачатие, се приготвя да износи детето. Например гърдите се приготвят да произвеждат мляко, променят се хормоните в тялото на жената и т. н. С убийството на бебето рязко се прекъсват всички тези процеси и възникват физиологични последици. Деветдесет и пет процента от жените, правили аборт, страдат от рак на матката, маточните тръби, яйчниците, гърдата и др. Разстройството  на женския организъм при последваща бременност води до преждевременно раждане. Двойно се увеличава количеството на мъртвородени и недоносени деца, а останалите живи деца често се раждат болни, хилави и с физически недъзи.
Над това да се “възпита” човек, който да счита, че да се убие плода в утробата не е чак толкова ужасна работа, но дори е нещо необходимо и полезно, са се потрудили немалко философи, лекари, учители, политици и родители. Децата се убиват, защото пречат, нуждаят се от средства и храна. Господ призова хората да се трудят, призова Адам и Ева да се плодят и размножават и да напълнят земята. Но човекът тръгна против Бога и с извратеното си съзнание измисли своя лична псевдоистина: спестява си труда за сметка на убийството на собствените си деца, за да не изпълни Божията заповед, да се отърве от труд и отговорност. По този начин човекът влиза в открита вражда и с Бога и със себе си. Е, станахме ли от това по-щастливи?!
Първият мъж в историята на човечеството нарече първата жена Ева, което означава “живот”, защото благодарение на нея всички, които са живяли и живеят, са видяли този свят. Но как да наречем жените, убиващи децата си с мъчителна смърт? Тези, които са призвани да защищават безпомощното мъничко същество, да съхранят със своята любов и топлина неговия живот, точно те да го обричат на ужасна смърт! Тогава кой може да защити безпомощния младенец?
Има два пътя на спасението: запазването на целомъдрието – девство, вдовство или честно съпружество, при което децата трябва да се раждат толкова, колкото дойдат. Всичко останало е от лукавия. Ала някои са обхванати от блудна страст толкова силно, че цял живот задоволяват капризите на този свой греховен недъг. С тях спорът е безсмислен.
Има и такива, които водят безразборен полов живот във време, когато смъртоносният вирус на СПИН се разпространява с мълниеносна бързина. Тази болест е неизлечима и води до смърт. Но освен срамните болести на тялото, тези хора се разболяват и духовно, защото вследствие на аборти и употреба на противозачатъчни, човек бива обзет от нечисти духове.
Родители, станете най-после родители, а не убийци! Лекари, бъдете лекари, а не палачи, служители на живота, а не на смъртта! Младежи – бъдете защитници на живота, а не страхливци! Момичета, кой, ако не вие, ще опази вашето целомъдрие, щастието и живота на заченалите се у вас хора?!
Да положим необходимите усилия, всеки според собствените си сили и възможности, всеки от своето място, за да осъзнаем целия ужас на ставащото и да възтържествува законът на съвестта и на държавно ниво! Ние сме длъжни да направим това, длъжни сме юридически да защитим невинния, беззащитен човек, да приемем закон, забраняващ абортите!Докато не се приеме такъв закон, кръвта на невинните младенци ще тежи върху всеки от нас! Един съвременен гръцки прозорлив старец казва: “Докато държавното законодателство не забрани аборта, последствията от това ще тежат върху всеки отделен гражданин, тоест Бог ще наказва целия народ. Но когато се приеме закон, забраняващ абортите, тогава наказанието ще понасят само тези, които съгрешават”.Според официални данни от аборти ежегодно в Украйна, Русия и Беларус загиват 8 милиарда младенци. Цяла река от кръв залива нашите страни! Безмълвният вик на тези невинни жертви на нашето равнодушие и грях навличат Божието проклятие и гняв върху цялата страна и върху всеки един от нас поотделно! Не ли е време да се осъзнаем!?
Старец Паисий ни съветва да действаме така: “Трябва да се срещнем с депутатите от всичките партии, които са съзнателни християни, и които са съгласни да действат заедно, защото християните не се делят на политически партии, понеже ги обединява Христос. И когато всички са съгласни, всеки депутат да отиде в своя окръг и да каже на епископите, че иска да се направи запитване, като ги помоли за помощ. Епископите трябва незабавно да реагират и след решение на Св. Синод да обявят чрез медиите, че искат отмяната на закона, разрешаващ убийствата на деца.
Също така да реагират и християнските лекари и всички заедно да излязат със заявление в медиите, че абортът е убийство, което носи тежки физиологични последици както за майката, така и за нейните деца.
По същия начин политиците да говорят и пишат за проблема с намаляването на раждаемостта сред населението, защото докато християните имат по едно дете, мюсюлманите имат по десет, и съвсем скоро ще се сблъскаме с проблем, който ясно ще посочи нашите беззакония и нарушаването на Христовите заповеди. Не са ни виновни другите. Ето, малцинствата започнаха да създават проблеми, откакто нашите жени без война започнаха да убиват неродените си деца.
И така, когато се раздвижат всички тези сили и всички останали авторитетни лица, да се насрочи ден за референдум, епископите от Църквата да призоват народа на протестно шествие, на което да се иска отмяна на закона, разрешаващ абортите. Ние, като християни, не искаме да нарушаваме Христовите закони, но и управляващите са длъжни да уважават свободата на християнските граждани. От момента, в който започна да действа държавният закон, разрешаващ абортите, християнските лекари са лишени от свободна воля. Лекарят-християнин следва Божия закон и неговата съвест му казва: “Не убивай!”. А когато той е принуден да направи аборт, ще трябва да напусне или изгуби работата си, за да не съгреши”.
Старецът иска да ни внуши, че ние християните не бива да стоим със “скръстени ръце” пред антихристовия морал, който съвременният свят ни предлага. В противен случай ще ни застигне Божият гняв от Откровението на св. ап. и евангелист Иоан Богослов, задето “не се покаяха за убийствата си, нито за магьосничествата си, нито за блудството си, нито за кражбите си” (Откр. 9:21).
Необходимо е ново законодателство. Абортът е нарушение дори на Хипократовата клетва, която се дава в медицината още даже преди Рождество Христово. “Нашата цел е да пазим най-фундаменталното право от всичките права – правото на живот”, е записано в повечето европейски конституции.
Държавата ни (Украйна) прие закон, забраняващ рекламата на цигари и алкохолни напитки. Това е първата крачка към оздравяването на нацията, без оглед на яростната съпротива на бизнесмените, получаващи огромни приходи от производството, рекламата и търговията с отрова. Дори на кутиите с цигарите е задължителен надписът: “Министерството на здравеопазването предупреждава, че тютюнопушенето е вредно за Вашето здраве”.
Но когато въпросът касае ползата на самото “здравеопазване”, печалбата на лекари, клиники и институтите, занимаващи се с аборти и търговия с мъртвите тела на децата, които продават за производството на козметика, тогава “лекарите” мълчат. Нещо повече. Съвременните “женски консултации” или „кабинети за семейно планиране” на практика са рекламни агенции за индустрията на абортите, защото не убеждават жените да не убиват децата си, а активно ги съветват да се отървават от тях. Опитите да се разпространяват листовки срещу абортите в поликлиниките и женските консултации предизвикват ненавист и остър протест от страна на “лекарите”. Други пък “лекари” се опитват да докажат, че заченалото се дете е като болен зъб. Но дори болния зъб жената лекува, а не бърза да вади.
Преди законовото премахване на абортите, трябва да се приеме закон, задължаващ хирургичните отделения, извършващи аборти, да окачват следния надпис: “Министерството на здравеопазването предупреждава, че Вие убивате живо дете, което иска да живее, както и Вие, и което има същото право на живот като Вас”, като едновременно с това се дават премии на онези от специалистите, които запазват живота на неродените деца.

Източник:Лвовско областно обединение на гражданите „Път на православните”.

Превод от руски: Виталий Чеботар и Елена Александрова

Парижкото богословие и неообновленчеството

Тази статия беше публикувана  на 2 юли 2011 година в сайта "Бъди верен"

„Случва се да казват за нещо: "виж, на, това е ново"; но то е било вече през вековете, що са били преди нас” (Екл. 1:10). Тези печални думи на Премъдрия Соломон неволно ни идват на ум, когато наблюдаваме полемиката, възникнала около дейността на неообновленците.

Нееднократно ми се e налагало да се сблъсквам с хора, пострадали от обновленческата ерес и, следва да се отбележи, че повечето от стрелите изстреляни в посока на свещeник Гeоргий Кочетков и глашатаите на „обновеното Православие с човешко лице”, не достигат целта си, понеже "стрелящите" не се целят в сърцето на тази ерес. Възмущението на православната общност се стоварва или върху руския език на богослужението, или върху изгонването от храмовете на непричастяващите се, или върху подчертания елитаризъм и икуменизъм на  тези общини. При това, обаче, остава почти незабелязана така наречената "парижка" причина на това явление, тоест влиянието на „парижката богословска школа”. Така, например, на прочутата конференция  "Единството на Църквата", проведена през 1994 г., представителите на богословския институт„Св. Тихон” упорито се опитваха да разграничат кочетковщината от учението на оо. Александър Шмеман и Николай Афанасиев – тези стълбове на "православния" модернизъм.
На свещеник Георгий Кочетков се приписва "заслугата" за създаването на някакво самостоятелно учение, което пък подхранва неговите претенции за ролята му на самозван пророк. Всичко това напомня за най-новата история, когато в зората на промените в Русия, Сталин беше осъждан като отстъпник от заветите на Ленин и идеалите на комунизма.
Действително в някои дребни неща, идеите на руските неообновленци и практиката им се различават от рецептите, предписани от парижката богословска школа. Но това е само следствие от земното несъвършенство, което не позволява (за щастие!) тези идеи да се въплътят в реалния живот с всичките си недостатъци. Обаче същността и на западния и на руския църковен модернизъм е една:отхвърлянето на светоотеческо Предание  в цялата му пълнота. И като резултат - отхвърляне на съвременното устройство на Църквата или като остаряло, или като отклонило се от апостолските извори. „По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (Мат. 7:16-18). Този критерий, оставен от Спасителя, отхвърля всички опити да се оправдаят "парижаните", тъй като плодовете на църковния модернизъм са пред очите ни.
От опита ми в общуването с последователите на свещеник Георгий Кочетков, (както бившите, така и настоящите), трябва да засвидетелствам, че в тяхното съзнание на практика няма място за светоотеческото християнство. При тях мястото на богомъдрите Църковни Отци се заемат от отците Александър Шмеман, Николай Афанасиев, Александър Мен и, разбира се, "голямия катехизатор, пророк и учител", свещеник Георгий Кочетков.
Това движение има своя собствена догматика, от която вече произтича  собствена литургична практика и своебразен морал, който е много далеч от православния. Ще посочим няколко примера.
Обичаят за изгонването от храмовете на неообновленците на непричастяващите се идва от  идеята на о. Александър Шмеман (вж книгата му: "Евхаристията. Тайнството на Царството") и има своето догматическо основание в протестантското учение за всеобщото свещенство на миряните и като следствие, учението за съслужението им със свещеника, който е само предстоятел, а не извършител на тайнствата. Разбира се, при такова разбиране на Евхаристията в Литургията няма място за  непричастяващи се миряни, защото в Православната Църква служещият свещеник не може да се отклони от Светата Чаша. Но ако следваме това мнение, то остава непонятно защо св. апостол Павел нарича „разпоредници на тайните (мистериите) Божии” (1 Кор. 4:1) не  цялата църква, а само  Апостолите. Когато Христос установил Тайнството на Своето Тяло и Кръв, то думите  „това правете за Мой спомен” (Лука 22:19), Той казва само на дванадесетте Си ученици, а не на всички верни. Не народът, не сам по себе си свещеникът, а Самият Господ Иисус Христос е Извършител на всички тайнства чрез Своите Апостоли и техните приемници - епископите и презвитерите, които се явяват не творци, а разпоредници на благодатта. Затова и всеки свещеник чете на Литургията: „Който със силата на Твоя Свят Дух съм облечен с благодатта на свещенството, удостой ме да застана пред тази света Твоя Трапеза и да извърша свещенодействието на светото и пречисто Твое Тяло и Драгоценна Кръв... Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван, Христе Боже наш” (молитва на Херувимската песен). Миряните пък не притежават благодатта на свещенството и следователно не могат да служат заедно със свещеника. „Царственото свещенство” (1 Петр. 2:9) на миряните се заключава в това, че те трябва дапредставят телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде тяхното духовно богослужение (срв. Рим. 12:1), а не в това, да съслужават на епископа или свещеника.
Затова е и могъл да съществува в Църквата чинът на каещите се –„стоящите заедно”, които можели да стоят заедно с верните и да не излизат с оглашените, но не са причастявали със Светите Тайни. За тази практика говори св. Григорий Чудотворец през ІІІ в. (12-то правило).
Друг пример на модернистко богословие е учението на о. Николай Афанасиев за тъждественост по власт и благодат на сана на презвитера и епископа (вж книгата му "Църквата на Светия Дух"). Често православните християни се чудят: "Защо свещеник Георгий Кочетков не слуша патриарха си? Защо той и членовете на неговата енория спкокойно съдят за това, в кое е прав патриархът и в кое - не? Как последователите на свещеник Георгий Кочетков могат да създават паралелни православни енории из цялата страна?” Отговорът е прост. Обновленците се смятат за архиереи. За тях патриархът е само събрат, който дори „не е катехизиран”. Това мнение на о. Николай Афанасиев, (заимствано от протестантските псевдоучени), е отхвърлено още миналия век от големия църковен историк – проф. В. В. Болотов: „Епископският сан догматически предхожда свещеническия сан и поради това исторически не може да бъде производен нему. Всяко историческо разбиране за древните презвитери-епископи като за презвитери в строгия смисъл на думата трябва да отпадне, тъй като то противоречи на основните догматически възгледи на Вселенската Църква” („Лекции по история на Древната Църква, М., 1994, Т. 2., с. 486). Самото разбиране на обновленците за християнската общност, (която между другото със своето устройство много напомня на тоталитарна секта), е произлязло от мнението на о. Николай Афанасиев, че през I-II вв. такова понятие и явление като Вселенска Църква още не е съществувало. Тогава Църквата, според него, представлявала само евхаристийно събрание, което само по себе си било самодостатъчно и не се нуждаело от връзка с другите църкви.
Удивително е, как може да се нарече православен такъв свещеник, който учи на подобна ерес, като при това на всяка Литургия сам свидетелства: "Вярвам в ... Съборна (Католическа) църква". Това лъжеучение е невярно и в исторически план. Апостол Павел нарича Църквата „Христово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23). На коринтските християни той пише за евхаристийното общение: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17). Самият Апостол през това време е бил в Ефес. Ако не се признае съществуването по едно и също време на Вселенската Църква както на теория, така и на практика, този текст остава необясним.
Много от обновленческите обичаи са обясними единствено в"парижката" светлина. Отричането от обновленците на мистериалността (тайнствеността) в Църквата преди св. Константин, води до стремежа тя да бъде изхвърлена от богослужението като„неустановена от апостолите”. Резултатите от това са руския (или по-точно светския) език в богослужението, премахването на Часовете^[1] (о. Александър Шмеман считал, че богословието на времето се е загубило и поради това няма смисъл вече да се отслужват Часове), идеята, че иконостасът е безсмислен и пр. Можем да посочим още много примери...
С оглед на казаното по-горе сме убедени, че Православното богословие  трябва да се произнесе и да осъди не само съвременното обновленчество, но преди всичко неговите извори. В противен случай, осъждайки само Кочетков и последователите на обновленците, рискуваме след време да се появи същото, само че в друга, по-привлекателна опаковка. Пример за това се явява изгряването на небосклона на новото ни ”богословско светило” от ОВЦС^[2] - иеромонах Иларион (Алфеев)^[3], проповядващ, (позовавайки се на западните авторитети) ереси, осъдени от Вселенските събори, като например учението за всеобщото спасение (апокатастасис), отхвърлено от Пети Вселенски събор и възродено от протоиерей Сергий Булгаков и другите "парижани", и дръзнал да приписва несториянски текстове на преподобния наш отец - великия св. Исаак Сирин.
В заключение ще отбележим, че преди всеки опит да се оправдае дейността на "парижката школа", първо трябва да се обясни защо идеите на тази школа раждат такива чудовищни химери, потвърждавайки на практика цитираните по-горе Христови думи, че„не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (Мат. 7:18). Ето защо е най-добре последователите на "парижаните" да спрат да смущават неутвърдените души с всевъзможни чужди учения.

Бележки: 

^[1] Часовете са кратки богослужебни чинопоследования. Те биват четири - първи, трети, шести и девети. Девети час се чете преди Вечернята; първи - непосредствено след Утренната, а трети и шести часове - преди началото на Литургията, т. е. по време на Проскомидията. Те подготвят богомолците за Св. Литургия. (Учебник по литургика. Кратко ръководство за изучаване на Православното богослужение. Архимандрит Иона, СИ, 1950 г.)  - бел. прев.

^[2]ОВЦС - Отдел за външноцърковни връзки на Московската патриаршия - бел. прев.

^[3]Вече митрополит Иларион Алфеев, епископ Волоколамски. Викарий на Московския патриарх и председател на ОВСЦ. Богослов-модернист,  патролог, църковен историк, композитор - бел.  прев.

Източник: „Благодатный огонь
Автор: свещеник Даниил Сисоев

Превод от руски: Виталий Чеботар

Чудотворна икона на Божията Майка пазят в храма „Св.Успение Богородица”

Статията излезе в  списанието "Търновски епархийски вести", в брой 19, /април 2011 г./  в рубриката "Великотърновските светини" и  в приложението на вестник „Борба” на 16 януари 2009 г., в рубриката „Християнските храмове във Великотърновско ”.

Църквата се намира се около 150 метра на юг от левия бряг на реката Янтра, от северната страна на храма „Св. Четиридесет мъченици се намирал девическия монастир „Св. Богородица Темнинска”. В неговите околности се извисявала и монастирската църква „Св. Успение Богородична”, където цар Калоян положил мощите на Св. Филотея Търновска, живяла през 9 век. Нетленните мощи на тази православна лечителка и духовна наставница днес се намират в румънския град Куртя де Арджеш. През 14 век цар Иван Александър (1331-1371) изпратил първата си жена Теодора в този монастир, където тя против волята си станала монахиня. Същата орис очаквала и втората царска съпруга, еврейката Сара-Теодора. Тя прекарала остатъка от живота си в тази духовна обител, като станала духовна невеста на Нашия Господ Иисус Христос.

На мястото на споменатия по-горе монастирски храм в Асеновата махала, е построена нова църква със същото име. Както предполагат историците този Божий дом е изграден върху основите на стария православен молитвен дом. Не е известна точната дата, а само че това е станало той е издигнат в началото на 13-ти век. Той е бил част от Великата Лавра (лавра - голям православен монастир с много килии, стопански постройки и няколко църкви) на „Св. Четиридесет мъченици”.

Влизайки в храма богомолецът в притвора бива посрещнат от две старини икони, които са най-вероятно вече от две столетия. Това са образите на Св. Георги Победоносец и Св. Мина. Влиза се през една дървена врата в средната част на този Божи дом. Тук не може да се възхитим на уникална дърворезба и на стари икониа също така и на Царските двери, които се намират в средата на иконостаса и са богато изографисани с много красиви орнаменти. В ляво от Царските двери се намира единствената във Велико Търново чудотворна икона на Св. Богородица в сребърен обков. За чудодейната сила на тази икона свидетелства табелката, намираща се в долната част на Богородичния образ, написана на два езика – български и английски: „Това е същата тази икона, която се споменава в Летописната книга като чудотворна. По време на турското владичество, според преданието, с молитвите и с помощта на тази Богородична икона били излекувани децата но турския бей. За благодарност иконата била обкована със сребърна риза”. Действително, върху долната част на обкова разчитаме следния гръцки надпис: „О, каква благодарност изпитах от чудесата ти, срещу Опасността и с благоговение оставям този малък дар, и с благодарност и вяра се моля на Теб Богородице, опора, надежда, спасение! Търновски Макариос, 1809, ноември 29...” От южната и северната страна на стените до иконостаса могат да се видят два забеежителни триптиха. Първия триптих се състои от икони, изобразяващи Иисус Христос седнал на царския трон, Св. Богородица държи на ръцете малкия Христос и икона която изобразява благославящия Иисус Христос. Втория триптих представен от икони с ликовете на Св. Иван Рилски, Св. Николай Чудотворец и Св. Архангел Гавриил. В средната част на православен молитвен дом можем да видим повредена от времето икона, на която са изобразени сцени от живота на Сина Божи и Неговата Майка – Дева Мария. Същата икона, но в по-запазен вид може да бъде видяна и в друга търновска църква „Св. Св. Кирил и Методий”. В хармония със старите икони, иконостаса и владишкия трон са стенописите, направени неотдавна. Те, както и пейките стенописи и пейките за богомолците, са принос на свещеника Иван Пенков и местните дарители, чиито имена са изписани над входа в средната част и в западната част на предверието на храма

В източната част на двора на храма се намира малко гробище, където са погребани свещенослужителите които служели някога в този Божи дом.

Тези, които желаят да им се извърши някаква църковна треба е необходимо да отидат в храма за да се запишат при продавачката на пангара ден и час за извършване не желаната треба и да платят посочената такса за извършване на исканото частно свещенодействие.

Конец! И слава Богу.

-----------------------------------------------------

Използвана литература

Драганова, Т., Попова, Сн., Димитров, Й., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1984 г.

Какво точно казват църковните канони относно подготовката за приемане на Тялото и Кръвта Христови

Това интервю бе публикувано в сайта "Бъди верен"  на 24 март 2011 г.

 

Интервю на Виталий Чеботар с иконом  Павел Гърбов, настоятел на храм „св. Иоан Богослов”, гр. Карнобат (Сливенска епархия).

- Отче, за да защитят модернистичното „учение” за честото причастяване без необходимата подготовка, неоправославните богослови изтъкват в своя полза няколко църковни канона. Какво мислите по този въпрос?
- Да, в полемиката, отнасяща се до практиката на причастяване днес, неоправославието се опитва да изтъкне в своя полза някои от свещените канони на Църквата. По този начин от една страна то иска да демонстрира своята връзка със Свещ. Предание, а от друга  - да заклейми установилата се в течение на векове практика като противоканонична. Както, обаче, след малко ще видим, тези опити са не по-малко спекулативни, (отколкото онези, касаещи разясняването на места от Свещ. Писание, свързани с Евхаристията) и разчитат отново на това, че по-широкият кръг читатели няма да си прави труда да се рови в специализираната литература по Църковно право, а може би и на това, че малцина имат под ръка (или ще търсят) тълкуванията на съответните канони, направени от авторитетните канонисти – признати и използвани от Църквата вече много векове. А както пише известният специалист по Църковно право от началото на ХХ век – еп. Никодим (Милаш): „Необходимостта и нуждата от тези тълкувания се е чувствала, също както и (нуждата) от тълкувания на Свещ. Писание”^/1/.
Казано още по-просто – привеждайки определени канони без тяхното, прието от Църквата тълкувание, неоправославните богослови постъпват по същия начин, по който и протестантите с Библията – отхвърляйки традиционното тълкувание, те се впускат в собствени (и, разбира се, угодни на тях самите тълкувания). Тръгвайки по този път, в крайна сметка, се стига често до омаловажаване на свещените канони, на което съм бил свидетел в Богословския факултет, където някои от нашите преподаватели изобщо не считаха църковните правила за нещо чак толкова задължително, понеже, видите ли, те били писани „от хора за хора”, тоест не произхождат непосредствено от Бога.
- А какво е мнението на Св. Отци за необходимостта от тълкуването на Църковните канони?
- Там е работата, че Св. Отци разсъждават съвсем иначе. Преп. Иустин Челийски казва: „Светите канони – това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина, те подбуждат членовете на Църквата към въплъщение в ежедневието на светите догмати – слънцесияйните небесни истини, присъстващи в земния свят, благодарение на Богочовешкото Тяло на Църквата Христова”^/2/.„Затова, - казва известният професор А. Сидоров, - както няма развитие на догматите, а само тяхно разкриване, така няма и развитие на каноните, но има само тяхно разкриване, тоест постигането им от ограничения човешки разум в приложението (им) към конкретни исторически обстоятелства”^/3/.
Именно това правилно разкриване се оказва невъзможно, ако пренебрегнем тълкуванията на общоприетите тълкуватели–канонисти: Аристин, Зонара и Валсамон.
- Батюшка, може ли накратко да ни запознаете със споменатите от Вас тълкуватели на Църковните канони?
 - Разбира се, не е излишно да кажем по няколко думи за всеки от тях, тъй като за някои от читателите тези имена може и да не говорят нищо. За целта ще използваме цитираното предисловие на А. Сидоров, където той ги представя накратко така:
Алексий Аристин е бил дякон и велик иконом на патриаршеската Църква в Константинопол – тълкуванията му се отличават с краткост и поради това са получили важно значение в практиката.
Иоан Зонара след блестяща кариера, издигнал се до длъжността пръв секретар на императорската канцелария, приема монашески постриг и отдава обширните си познания и образованост в служба на Бога и Църквата. „Канонист, историк и догматист хармонично се съчетават в личността на Зонара”^/4/.
Теодор Валсамон – Антиохийски патриарх, който в много отношения следва предшественика си Зонара, но надминава и него и всички дотогава с пълнотата и изобилието на материала; „тълкуванието на Валсамон се отличава с по-голямо изкуство, по-голяма сила на диалектиката, по-голяма практичност”^/5/.
- Често богословите-модернисти обвиняват и тримата каностисти, че били „вавилонски пленници” и западни „схоластици”. Оправдани ли са тези нападки?
 - Тълкуванията и на тримата канонисти ни отвеждат към 7 век, така че и дума не може да става за някакъв „вавилонски плен” и западна „схоластика”, в които биват явно или прикрито подозирани и обвинявани Отците от 16-19 век.
- Към кои правила прибягват неоправославните богослови в защита на своето „учение” Свето Причастие да се взема на всяка Литургия?
- След достатъчно обширното, (но мисля необходимо встъпление), нека видим как трябва да се разбират в съгласие с православното тълкуване, каноните използвани от неоправославието: Апостолските правила – 8-мо и 9-то, 80-то правило на Трулския събор и 2-то правило на Антиохийския събор.
Накратко: 8-то Апостолско правило завършва с отлъчване от църковно общение на клирик или мирянин, който без извинителна причина не се причасти при „извършване на приношението”. А 9-то Апостолско правило, пък определя същата санкция за християни, които не „достояват на молитва и Св. Причастие до края”.
- А как тълкуват тези правила църковните канонисти?
- Теодор Валсамон ни дава следното обяснение и начин за разбиране: „И с правилото не е съгласно, и е невъзможно да се говори, че всички ние, верните миряни и свещенослужители, които сами не извършваме светинята, всеки път трябва да се причастяваме със Светите Тайни, или в противен случай подлежим на отлъчване, ... затова и в 9-то правило е определено да се подхвърлят на наказание верните не оставащи до края, но не е прибавено: не причастяващи се. Така изяснявай тези правила на основание на 2-то правило на Антиохийския събор”^/6/. В тълкуването си на споменато 2-ро правило, предписващо отлъчване на такива, които „влизат в църквата”, но „не участват в молитвата с народа, или се отвръщат от причащението със Св. Евхаристия”, Т. Валсамон пише: „За отвръщащи се от Светото Причастие трябва  да се считат не отхвърлящите го, или както някои казвали, избягвали (го) по благоговение и смиреномъдрие, (понеже първите трябва да бъдат не само отлъчвани, но и изгонени от Църквата като еретици, а верните да бъдат удостоени с прощение заради благоговението и подобаващия на Светините страх); но тези, които от презрение и гордост безчинно си тръгват от църквата преди Светото Причащение и не очакват, за да видят Божественото Причащение със Светите Тайни”^/7/.
Епископ Никодим (Милаш), когото дори радикално неоправославният о. Николай Афанасиев нарича „задълбочен коментатор”, разсъждава върху 9-то Апостолско правило така: „Невъзможно е всички вярващи да са били принуждавани да се причастяват всеки път при посещение на църквата, понеже лесно е можело да бъде, щото не всички били подготвени за Причастие или по внушение на собствената си съвест, или по други някои причини от личния или обществен живот”^/8/.
Иоан Зонара дава следното обяснение на 9-то Апостолско правило: „Настоящото правило изниква, защото по време на извършването на Светата Жертва всички да (биха) пребивавали до края на молитвата и светото приобщение. Понеже тогава (в Апостолско време – б. м.) и от миряните се изисквало постоянно да се причащават”^/9/.
- Отче, неоправославните богослови изтъкват факта, че в ранната църква християните са се причастявали на всяка Литургия. Била ли е известна тази евхаристийна практика на горепосочените канонисти и приложима ли е тя днес?
 - Това, че във времето на Апостолите всички, участващи в Св. Литургия са се причастявали, е очевидно известно на Зонара, както и на Т. Валсамон, и на еп. Никодим; известно е и у нас. Но трябва да подчертаем това разграничаване на авторитетните канонисти  между „тогава” и „днес”. Ако в 12 век нивото на благочестието е било такова, че тълкователите да не считат за възможно буквалното прилагане на каноните от Апостолско време, то какво да кажем за днешното „сега”. Ще се намери ли някой, който да е толкова сляп или дързък да твърди, че днес сме по-благочестиви, по-устремени към Бога, повече устройващи живота си според Евангелието? Или е излъгал Господ, когато е предричал, че понеже „беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта”, (Мат. 24:12)? Или пък това няма никакво отношение към причастяването, в което явно искат да ни убедят някои съвременни богослови: „Само се причастявай и толкова! Другото не е важно – то е било важно за „тъмното” Средновековие, а за нас - просветените и богословски образованите, съвсем не е задължително!” Но макар някои да си позволяват да правят такива фриволни разсъждения (и изказвания), ние не можем да си го позволим и то на основание на свещените канони, които те изтъкват уж в своя подкрепа.
- Кои още канони модернистите тълкуват в своя полза?
 - Например случая с 80-то правило на Трулския събор. То заплашва клириците с низвержение, а миряните с отлъчване, ако те „в три неделни дни, в продължение на три седмици” не посещават църковните събрания. Неоправославните богослови тълкуват това изключително в евхаристиен смисъл – отлъчва се този, който три поредни седмици не участва в евхаристийното събрание (и не се причастява). Нека чуем, обаче, признатото от Църквата тълкувание: Иоан Зонара казва, че това се отнася само до тези, които  „в течение на три седмици ... не идват в църквата с верните”. Теодор Валсамон дава по-разширено тълкувание и посочва какво се предполага с правилото, а именно, че то „заставя” и миряните и клириците „да имат общение с верните и да се молят с тях”, и определя, че „ако някой не присъства в събранието с верните и не се моли с тях, но още се отнася небрежно към такова спасително общение”, той трябва съответно да бъде низвергнат или отлъчен. „Понеже от това се открива едно от двете – или този, който е такъв не полага някаква грижа за изпълнение на Божествените повеления за молитва и песнопение към Бога, или не е верен. Понеже защо (иначе) в течение на 20 дни не би поискал да бъде в църквата с християните и да има общение с верния Божи народ?”^/10/
Това разбиране на богослужението и участието в него се подкрепя още повече от 12-то правило на Сердикийския събор и тълкуванията му. Правилото определя, щото епископите, намиращи се в други епархии (извън своята) „да биха присъствали и служили в най-близката църква, в която презвитер извършва служба, за да не се явят оставащи без църковно богослужение...”^/11/.
Зонара: „Изразът „да служи” тук не трябва да се разбира в смисъл на свещенослужение и принасяне на Безкръвната жертва, а в смисъл на молитва и възнасяне на обичайните песнопения ... да присъства в църквата и да се моли с тамошните верни, - казва той, - ние позволяваме и да не наруши гореизложеното правило, което отлъчва тези, които не са били три седмици в църква...”^/12/.
Валсамон с други думи потвърждава същото^/13/, но и при него ясно се вижда паралелът между „служение” и „молитва”. Между впрочем това откриваме и в светооческите слова. Например, преп. Авва Исаия Отшелник казва: „Ако, извършвайки своите служби (λειτουργίζς – молитвените последования), ги извършваш в смирение като недостоен, то те са приятни Богу”^/14/.
- Батюшка, след всичко казано дотук, може ли да се направи извода, че  тълкуванията на каноните, изтъквани от неоправославните богослови, се отнасят наистина за евхаристийното събрание?
 - Съвсем не. От тълкуванията на канонистите се вижда, че „църковно събрание” се нарича не само евхаристийно събрание, а изобщо всяко молитвено събрание на Църквата. Нещо, което можем да видим и от призива на Св. Климент „да се съберем ... в църква на молитва”^/15/, а също и в Синодика на събора, свикан от цар Борил  (1211 г.): „Църквите не са просто здания на храмове и светлина, но в тях се събират благочестивите и чрез тях угаждат на Бога с песни и славословия”^/16/.
Това малко отклонение от основната ни тема не беше безцелно, тъй като неоправославието целенасочено насажда нездравото безпокойство, че ако не се причастяваме едва ли на всяка Литургия, то нашето присъствие на нея е безсмислено и дори грешно! Че това не е така става очевидно както от тълкуванията на канонистите, така и от горепосочените пасажи на Св. Отци.
- А защо неоправославните богослови избягват тълкуванията на каноните, които сами изтъкват в полза за честото причащаване на миряните? Какво толкова ги плаши в тези тълкувания?
- Трябва да отбележим, че съвсем естествено тълкуванията на авторитетните канонисти (Аристин, Зонара, Валсамон) не допадат на неоправославните богослови, понеже твърде често се разминават с концепциите на „евхаристийната еклезиология”. Затова в повечето случаи те, според мен, съзнателно ги пропускат, за да не се разколебае доверието на читателите (или слушателите) им. А някои от тях, като например прот. Н. Афанасиев открито ги нападат. Той обвинява Т. Валсамон, че е станал причина за това, че „постановленията произтичащи от природата на самата Църква ... загубили своето значение. Църковният живот поставил на тяхно място друга практика, която физически ги отменяла”^/17/.
Тук като че ли малко по-точно е казано – „църковният живот”, защото ако „една лястовица пролет не прави”, то едва ли и Т. Валсамон сам е могъл да завърти „кормилото” на църковния „кораб”, насочвайки го в една неправославна посока, ако останалите патриарси и въобще епископи в съборната Църква са били против това, което е утвърждавал той като разбиране за църковния живот, определян от свещените канони.
Но несъгласието на някои богослови с горепосочените канонисти свидетелства повече за отдалечеността на разбиранията на първите от Църковното Предание, отколкото за неправомислието на вторите.

Бележки:

¹„Правила Православной Церкви с толкованиями Никодима, епископа Далматинско-Истритского”, Т. 1, Москва, 1994, с. 1.
² Вж Протоиерей В. Цыпин ,”Церковное право. Курс лекций”, Москва, 1994, с. 30.
³ Проф. д-р по Църковна история А. И. Сидоров в предисловието към „Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 2000, с. VIII.
⁴ Пак там, с. VI.
⁵ Пак там, с. VI-VII.
⁶„Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 1998, с. 27.
⁷Пак там, с. 142-145.
⁸Цитирано по прот. Н. Афанасиев, „Трапеза Господня”, Велико Търново, 1999, с.128-129.
⁹ „Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 1998, с. 28.
¹⁰ „Правила Святых Вселенских соборов съ толкованиями”, Москва, 1998, с. 533-534.
¹¹„Правила Святых поместных соборовъ”, с. 331.
¹² Пак там, с. 332.
¹³ Пак там, с. 333.
¹⁴ „Поучения авва Исаии Отшельника” (в переводе Святителя Феофана Затворника), Правило веры, Москва, с. 86.
¹⁵ Св. Климент Охридски „Слова и поучение”, София, 1970, с. 245. 
16 Сборник „Държава и Църква през 13 век”, София, 1999, с. 57.

¹⁷ Прот. Н. Афанасиев, Пос. съч., с. 126, 127.

Легенда за нямата църква

Този разказ бе публикуван в сайта "Бъди верен" на 12 февруари 2011 година.

Много отдавна живял един свят старец, който много се молил и често скърбял за човешките грехове. Нему се струвало странно, защо така се случвало, че хората ходят на църква, молят се на Бога, а живеят все така лошо. „Господи, - мислел си той, - наистина ли не чуваш молитвите ни? Ето хората постоянно се молят да живеят в мир и покаяние и все не успяват. Нима молитвата ни е суетна?”

Веднъж старецът заспал, потънал в тези мисли. И му се сторило сякаш светлолик Ангел го обгърнал с криле и вдигнал високо над земята... Колкото по-високо се издигали те, толкова по-слаби ставали звуците, долитащи от повърхността на земята. Не се чували човешките гласове, затихнали песните, виковете и целият шум на суетния светски живот. Само понякога долитали отнякъде нежни хармонични звуци като от далечна лютня.
- Какво е това? – попитал старецът.
- Това са молитвите на светиите, - отговорил Ангелът, - само те се чуват тук!
- Но защо се чуват толкова слабо? Та нали сега целият народ се моли в храма!
Ангелът го погледнал и лицето му било тъжно.
- Искаш да узнаеш?... Виж тогава!...
Далеко долу се виждал голям храм. Чудодейна сила открила свода му и старецът можел да наблюдава всичко, което ставало вътре. Храмът бил пълен с народ. На клира стоял голям хор. Свещеникът в богослужебни одежди бил в олтара...  Бавно течала службата. Каква точно служба било невъзможно да се определи, защото не се чувал нито звук. Виждало се, че псалтът на клироса чете нещо бързо-бързо, отваряйки и затваряйки уста, но тук горе думите не долитали. На амвона бавно застанал висок дякон. С плавен жест той пригладил пищните си къдрици, после леко повдигнал орара, широко разтворил уста, но пак нито звук!
На клироса диригентът раздал нотите и хорът се приготвил да запее. „Навярно поне хорът ще се чуе...”, – помислил си старецът. Диригентът чукнал с камертона по коляното си, поднесъл го към ухото, протегнал   ръце и дал знак за начало, ала както и преди царяла пълна тишина. Гледката била много странна: диригентът размахвал ръце, потропвал с крак, басовете и тенорите почервенели от напрежение, вдигали високо глави, устата на всички били отворени, но пеене не се чувало.
„Какво е това?” – помислил си старецът. Той свел очи към молещите се. Те били твърдо много, на различна възраст и с различно положение: мъже и жени, старци и деца, търговци и обикновени селяни. Всички те се кръстили, покланяли, мнозина си шепнели нещо, но нищо не се чувало. Цялата църква сякаш била няма.
- Защо е така? – попитал старецът.
- Да се спуснем, ще видиш и ще разбереш – казал Ангелът.
Те бавно и невидими за никого се спуснали в самия храм. Една добре облечена жена стояла отпред в тълпата и както изглеждало усърдно се молела. Ангелът се доближил до нея и леко докоснал ръката й. И изведнъж старецът видял сърцето й и разбрал мислите й.
„Ах, тази противна пощальонка! – мислела си тя. – Пак с нова шапка! Мъжът й – пияница, децата – дрипльовци, а тя се надува!...  Как се пули само!”До нея стоял търговец в хубав сукнен мундир и замислено гледал иконостаса. Ангелът докоснал гърдите му и пред стареца се разкрили скритите му мисли: „Ех, каква досада! Ще се наложи много евтино да  продам стоката си. За безценица ще я продам!  Няма как, ще загубя хиляда, а може би хиляда и пестотин рубли!...”.
По-нататък стоял един селски момък. Той почти не се молел, през цялото време гледал вляво, където стояли жените, изчервявал се и пристъпвал от крак на крак. Ангелът се докоснал до него и старецът прочел в сърцето му следното:
„Ех, че е хубава Дуняша! Всичко си има - и лице, и красиво тяло, и хубава работа. Ех, да си имам такава жена! Дали ще ме обикне?” До много хора се докосвал Ангелът, но всички мисли били подобни – пусти, празни, житейски. Стояли пред Бог, но не мислели за Бога. Само си давали вид, че се молят.
- Сега разбираш ли? – попитал Ангелът. – До нас не достигат такива молитви. Затова всички сякаш са неми.
В тази минута тъничък детски гласец отчетливо проговорил:
- Господи! Ти си благ и милостив!... Спаси, помилвай, изцели горката ми майка!...
В ъгъла на колене до стената стояло малко момче. В очите му блестяли сълзи. То се молело за болната си майка. Ангелът се докоснал да гърдите му и старецът видял детското сърце. Там имало тъга и любов.
- Това са молитвите, които се чуват при нас! – казал Ангелът.
Ето защо нашите лицемерни, чисто външни молитви не достигат до Бога и не принасят плод. 

Журнал «Духовно-нравственное воспитание», 2002, №3

Автор: Василий еп. Кинешимски |
Превод: Виталий Чеботар и Елена Александрова