Казвам се Виталий Чеботар и съм роден през 1977 г., в град Болград, Одеска област, Украйна. Изповядвам източноправославната вяра. В България съм благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък, който за съжаление вече не е сред живите. С него се запознавам по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. Винаги ще съм признателен на отеца. С негово съдействие записвам и завършвам през 1996-98 г. паралелния курс в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” В същата година съм приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломирам се през 2003 г. На следващата година защитих магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. Свободното си време отделям за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството ми е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”, в казанлъшкия вестник „Долина”, великотърновските вестници „Борба” и „Фактор ВТ” сайтовете - "Бъди верен", "Всемирното православие" „Православие БГ”, За контакти, предложения и коментари пишете ми на адрес: vitalik26@rambler.ru

събота, 12 февруари 2011 г.

Легенда за нямата църква

Този разказ бе публикуван в сайта "Бъди верен" на 12 февруари 2011 година.

Много отдавна живял един свят старец, който много се молил и често скърбял за човешките грехове. Нему се струвало странно, защо така се случвало, че хората ходят на църква, молят се на Бога, а живеят все така лошо. „Господи, - мислел си той, - наистина ли не чуваш молитвите ни? Ето хората постоянно се молят да живеят в мир и покаяние и все не успяват. Нима молитвата ни е суетна?”
Веднъж старецът заспал, потънал в тези мисли. И му се сторило сякаш светлолик Ангел го обгърнал с криле и вдигнал високо над земята... Колкото по-високо се издигали те, толкова по-слаби ставали звуците, долитащи от повърхността на земята. Не се чували човешките гласове, затихнали песните, виковете и целият шум на суетния светски живот. Само понякога долитали отнякъде нежни хармонични звуци като от далечна лютня.
- Какво е това? – попитал старецът.
- Това са молитвите на светиите, - отговорил Ангелът, - само те се чуват тук!
- Но защо се чуват толкова слабо? Та нали сега целият народ се моли в храма!
Ангелът го погледнал и лицето му било тъжно.
- Искаш да узнаеш?... Виж тогава!...
Далеко долу се виждал голям храм. Чудодейна сила открила свода му и старецът можел да наблюдава всичко, което ставало вътре. Храмът бил пълен с народ. На клира стоял голям хор. Свещеникът в богослужебни одежди бил в олтара...  Бавно течала службата. Каква точно служба било невъзможно да се определи, защото не се чувал нито звук. Виждало се, че псалтът на клироса чете нещо бързо-бързо, отваряйки и затваряйки уста, но тук горе думите не долитали. На амвона бавно застанал висок дякон. С плавен жест той пригладил пищните си къдрици, после леко повдигнал орара, широко разтворил уста, но пак нито звук!
На клироса диригентът раздал нотите и хорът се приготвил да запее. „Навярно поне хорът ще се чуе...”, – помислил си старецът. Диригентът чукнал с камертона по коляното си, поднесъл го към ухото, протегнал   ръце и дал знак за начало, ала както и преди царяла пълна тишина. Гледката била много странна: диригентът размахвал ръце, потропвал с крак, басовете и тенорите почервенели от напрежение, вдигали високо глави, устата на всички били отворени, но пеене не се чувало.
„Какво е това?” – помислил си старецът. Той свел очи към молещите се. Те били твърдо много, на различна възраст и с различно положение: мъже и жени, старци и деца, търговци и обикновени селяни. Всички те се кръстили, покланяли, мнозина си шепнели нещо, но нищо не се чувало. Цялата църква сякаш била няма.
- Защо е така? – попитал старецът.
- Да се спуснем, ще видиш и ще разбереш – казал Ангелът.
Те бавно и невидими за никого се спуснали в самия храм. Една добре облечена жена стояла отпред в тълпата и както изглеждало усърдно се молела. Ангелът се доближил до нея и леко докоснал ръката й. И изведнъж старецът видял сърцето й и разбрал мислите й.
„Ах, тази противна пощальонка! – мислела си тя. – Пак с нова шапка! Мъжът й – пияница, децата – дрипльовци, а тя се надува!...  Как се пули само!”До нея стоял търговец в хубав сукнен мундир и замислено гледал иконостаса. Ангелът докоснал гърдите му и пред стареца се разкрили скритите му мисли: „Ех, каква досада! Ще се наложи много евтино да  продам стоката си. За безценица ще я продам!  Няма как, ще загубя хиляда, а може би хиляда и пестотин рубли!...”.
По-нататък стоял един селски момък. Той почти не се молел, през цялото време гледал вляво, където стояли жените, изчервявал се и пристъпвал от крак на крак. Ангелът се докоснал до него и старецът прочел в сърцето му следното:
„Ех, че е хубава Дуняша! Всичко си има - и лице, и красиво тяло, и хубава работа. Ех, да си имам такава жена! Дали ще ме обикне?” До много хора се докосвал Ангелът, но всички мисли били подобни – пусти, празни, житейски. Стояли пред Бог, но не мислели за Бога. Само си давали вид, че се молят.
- Сега разбираш ли? – попитал Ангелът. – До нас не достигат такива молитви. Затова всички сякаш са неми.
В тази минута тъничък детски гласец отчетливо проговорил:
- Господи! Ти си благ и милостив!... Спаси, помилвай, изцели горката ми майка!...
В ъгъла на колене до стената стояло малко момче. В очите му блестяли сълзи. То се молело за болната си майка. Ангелът се докоснал да гърдите му и старецът видял детското сърце. Там имало тъга и любов.
- Това са молитвите, които се чуват при нас! – казал Ангелът.
Ето защо нашите лицемерни, чисто външни молитви не достигат до Бога и не принасят плод. 
Журнал «Духовно-нравственное воспитание», 2002, №3

Автор: Василий еп. Кинешимски |
Превод: Виталий Чеботар и Елена Александрова