Казвам се Виталий Чеботар и съм роден през 1977 г., в град Болград, Одеска област, Украйна. Изповядвам източноправославната вяра. В България съм благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък, който за съжаление вече не е сред живите. С него се запознавам по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. Винаги ще съм признателен на отеца. С негово съдействие записвам и завършвам през 1996-98 г. паралелния курс в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” В същата година съм приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломирам се през 2003 г. На следващата година защитих магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. Свободното си време отделям за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството ми е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”, в казанлъшкия вестник „Долина”, великотърновските вестници „Борба” и „Фактор ВТ” сайтовете - "Бъди верен", "Всемирното православие" „Православие БГ”, За контакти, предложения и коментари пишете ми на адрес: vitalik26@rambler.ru

вторник, 16 ноември 2010 г.

Има ли място постът в подготовката за приемане на Св. Причастие и доколко?

Това интервю бе публикувано сайта в "Бъди верен" на 16 ноември 2010 година
- © 2010 Бъди верен


Интервю на Виталий Чеботар с протоиерей Павел Гърбов, председател на храм „Св. Иоан Богослов”, гр. Карнобат (Сливенска епархия)

Визитна картичка: Протоиерей Павел Гърбов е роден на 30 януари 1974 г. в гр. Велико Търново. Там получава средното си образование, като завършва през 1991 г. Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. Член е на Православната църква от 1992 г., когато заедно със своя брат приема Свето Кръщение в гр. Смолян. През 1996 г. е постриган за иподякон в храм „Св. Марина” в родния си град. През 2002 г. завършва висше богословско образование в Православния Богословски факултет към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Същата година е ръкоположен за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския митрополит Григорий. От лятото на 2003 г. е на служение в Сливенска епархия, в гр. Карнобат. Женен, има 4 дъщери.

- Отец Павел, днес е актуален въпросът за поста, който е и част от подготовката за приемане на Тялото и Кръвта Христови. Защо модернистите твърдят, че постът не е задължителен преди Св. Причастие? И какви аргументи изтъкват те по този въпрос?
- Борбата на необогословието с обичая да се пости преди причастие е непрестанна, но с различни степени на аргументираност и агресивност. Обикновенно се прави препращане към „автентичната практика на древната Църква”1, за съжаление, твърде избирателно и тенденциозно представена, или пък се търси „буквата на закона”. Един от нашите преподаватели в Богословския факултет обичаше да задава въпроса: „Според кой канон постът е задължителен преди Св. Причастие?”, а много често тази теза (вече) се поднася аксиоматично: „съществува ли специален пост преди Св. Причастие? Не!”2 Постепенно обаче „постоборците” стигнаха до методите на дезинформацията, (обявявайки, че практиката да се пости преди Св. Причастие е породена от добросамаряните и оттам навлязла в Православната Църква) и заклеймяването, че да се пости преди Причастие е „антицърковна” практика3.
- Наистина ли постът в Православната Църква е плод на добросамарянството или това е една безпочвена провокация от страна на модернистите?
- Да, провокация е. Какво можем да кажем за всичко това? Нека най-напред започнем със съвсем невярното набеждаване на добросамаряните в установяването на поста преди Св. Причастие. При всичките им заблуждения и отклонения те не само не са „изобретили” тази практика, но напротив – използват това, което е утвърдено в Православната Църква, та като изтъкват привързаността си към отделни елементи, (които могат да бъдат външно забелязани) на православното благочестие, да прикриват своето неправомислие и духовна прелест. Така например, в книгата на Павлина Димитрова – „Който повярва, ще се спаси” още на първата страница съдържа призив – с едри букви – за покаяние, пост, Причастяване (с пост и изповед) и т. н., а после в текста са вплетени и заблудите – да речем, че сънищата са една нова и специална форма на свръхестествено откровение, което се дава само на богоизбрани (като авторката!).
Освен това, ако постът преди Св. Причастие беше добросамарянско откритие, то как тази практика би се разпространила и вкоренила в другите поместни църкви (Руска, Еладска и т. н.) при положение, че добросамаряните се появяват през 20 век, а за пост преди Причастие, (както след малко ще видим), в Православната Църква се говори доста по-отдавна.
- Отче, какво е Вашето мнение като свещеник на БПЦ относно спазването на поста преди приемане на Тайните Христови?
- За мен, както и за всеки един свещеник на БПЦ, подписал декларация, че ще спазва „каноните на Църквата и разпорежданията на епархийското началство”, би трябвало да е достатъчно споменатото по този въпрос в края на Служебника - в т. нар. „Поучително упътване за свещеника и дякона – как да се приготовляват за извършване на Литургията и как да я отслужват...”4. Тоест това е благословението на Българския Св. Синод от много време насам (може да се каже откакто съществува такъв досега). В раздела, където се говори „За причащаването” се посочва, че „обикновено говението - подготовката за Св. Причастие - продължава една седмица. В туй време говеещият трябва да съблюдава установения пост...”5. Правейки съпоставка със Служебника на Руската Църква трябва да кажем, че там същият въпрос е изложен по-подробно по следния начин: „Ако някои поискат извън четирите обичайни пости да пристъпят към Светото Причастие, първо да постят седем дни, пребивайки в молитви църковни и домашни (това не се отнася за в случаи на немощ, буквално „нужда”; при немощ да постят само три дни или един ден, подготвяйки се за чинно изповядване на греховете си... А преди осмия ден да изповядват пред свещеника своите грехове... и т. н.”6
- Какво казват Св. Отци и православни духовници от близкото минало за поста преди пристъпването към това Тайнство?
- Неотдавна преставилия се в Господа румънски старец Клеопа учи за подготовката за Св. Причастие така: „Без изповед, без (молитвено) правило и без една седмица или поне три дни пост не можеш да се причастиш. Най-малко три дни, преди да се причастиш, да не ядеш с елей и да не пиеш вино, а само суха храна”7.
За съжаление точното заглавие на книгата и издателството в момента не мога да посоча, понеже ми беше предоставено само ксерокопие.
Известният вече и у нас руски архимандрит Тихон (Шевкунов), разказвайки колко много причастници има винаги на службите в ръководения от него Сретенски манастир в Москва, веднага добавя: “...но ние задължително изискваме от тях сериозна подготовка с пост и очистване чрез покаяние, преди да ги допуснем до причастие”8.
Също така в „Неделник”-а на еп. Софроний Врачански четем за „великото тайнство Свето Причастие, което трябва да приемаме с голяма чистота и подготовка...”9.
И пак: „До Рождество Христово остават още пет дни; ако се откажем от греховете си и паднем коленопреклонно пред Бога с покаяние и пост, а също и с молитви, лесно да очистим греховете си и да станем достойни за Св. Причастие”10.
Също за „пет дни” говори и Григорий Цамблак в „Слово за Божествените Тайни”, (което цитираме от неиздавана досега книга в превод от старобългарски на известната наша филоложка Мария Спасова): „И ти стигат пет дни на истинско покаяние за многото години на прегрешения”.
Но ще каже някой: „Тук пишe „покаяние”, а не се говори за „пост”!” Още св. Василий Велики подчертава, че „покаянието без пост не е пълно”, че „постът е началото на покаянието” и като такова се явява условие, „ако искаш чрез изповед да се върнеш към Бога”11.
Друг пък може да възрази: „на едното място се казва „седмица”, на другото „седем дни”, на третото „пет дни”, на четвъртото „поне три”. Не показва ли това, че такова правило не съществува?” Наистина „канон”, който строго да фиксира броя на дните и часовете, прекарани в пост преди Свето Причастие няма. Това забелязва и Св. Никодим Светогорец12, но в същото време непременно включва в „необходимата подготовка” за Св. Причастие и „необходимия пост”13.
- Отче, Вие споменахте, че модернистите изтъкват като аргумент, това че няма определен канон, задължаващ да се пости преди Св. Причастие. Дали това е повод да се премахне задължителното спазване на пост преди приемане на Тялото и Кръвта Христови?
- Но, ако няма канон, който да задължава православните християни да постят преди причастяване, защо и откъде се налага това, както вече се убедихме, засвидетелствано от достатъчно сериозни автори, определение? Най-точно се изказва известният съвременен богослов-апологет архимандрит Рафаил (Карелин): „В Църквата съществува благочестив обичай да се пости всеки път преди тайнството Причастие”14. И това не е странно като имаме предвид казаното от Св. Григорий Палама: „Постът е за полза на благочестието – без наличие на съкрушено сърце не може да се достигне истинско покаяние”15. А както ни учи и Свещ. Писание: от всичко най-силно е благочестието, (Прем. Сол. 10:12) и голяма печалба е да бъде човек благочестив, (1 Тим. 6:6). Именно стремежът към съхраняване на автентичното Православно благочестие довежда до появата на обичая да се пости няколко дни (седем, пет, а понякога с благословение на духовник и по-малко) преди Св. Причастие.
- Кога се е появил обичаят православните християни да постят, готвейки се да вземат Св. Причастие?
- Кога се поява със сигурност не може да кажем, но във всеки случай много преди „тъмните векове”, както неоправославното богословие обича да определя периода 16-17 век, а и следващите векове до началото на своите „открития”16. Доказателство за древния произход на говението, включващо и пост намираме в една в много интересна и обстойно занимаваща се с темата за поста книга, отпечатана на църковно-славянски език – „Разсужденiе о постах в Восточныя церкве” (въ Вiене, типогр. Г. Стефана Новаковича, 1794 г). В нея (на стр. 40) четем: „Имаше обичай, (а той) на много места и сега съществува, никой да не (пристъпва) към причастието със Светите Тайни на Тялото и Кръвта Христови, освен предварително подготвен чрез пост и (така) очистен пристъпва; затова (и) Валсамон и Харминопол утвърждават, че преди тези празници е прилично да се пости седем дни”. В текста липсва указание за конкретни празници, така че под „тези” (в оригинала „сими”), най-вероятно става дума за големите християнски празници (12-те Господски и Богородични, а може и на най-почитаните светци), както призовава свещеника и „Поучителното упътване” – „Енорийските свещеници да поучават към това и своите енориаши, ...ако е възможно в празници.... да се приготвят за това (Св. Причастие)17.
- Отче, може ли църковният обичай да придобие силата на църковен закон?
- Тук е важно да отбележим, че известният канонист Теодор Валсамон, споменаван по-горе, живее през 13 век, тоест, че обичаят да се пости преди Св. Причастие една седмица е с най-малко осем вековна давност! Това е важно, тъй като Църковното право гласи, че „обичаят може да получи сила на църковен закон само тогава, когато не противоречи на църковния дух, и ако неговото съществуване е вековно”18. „В такъв случай той не само може да попълни празнотата на църковното законодателство, но и да заеме мястото на закон”. „Съществуването на обичайното право в Църквата се оправдава с факта, че тя обича да съобразява своите действия с примерите от своето минало”19.
Неоправославието обаче не само, че не изпитва никакъв респект от този вековен благочестив православен обичай, но и с нескрито презрение и лекота го отхвърля, твърдейки в типичния си наукообразен стил, че той се намирал „в противоречие с природата на Евхаристията”20. И като още по-значим аргумент обикновено се подчертава, че този обичай не е бил част от „автентичната практика на древната Църква”, тоест че в апостолския век и следващите два-три века няма писмени указания за това християните да спазват пост преди Св. Причастие. Признавайки този факт, все пак бих искал да изтъкна нещо, подминавано с мълчание от много съвременни богослови, въобразяващи си че с борбата срещу поста и изповедта ще направят живота на днешните християни по-близък до апостолския и древнохристиянския.
- Да, какво всъщност премълчават за поста неоправославните радетели за „автентичната евхаристийна практика”?
- Св. ап. Павел, както ни уверява св. Григорий Палама „употребявал само туршия, маслини, вълчи боб (лупина) и очистени зеленчуци. А какво да кажем за Павел, който казва: В глад и в жажда, и много пъти в пост, (2 Кор. 11:27)”21. Естествено, учейки се от Апостолите и подражавайки на тях, древните християни следвали не само тяхната евхаристийна практика, но и техния въздържан във всяко отношение живот, защото „всеки, който се подвизава от всичко се въздържа: те – за да получат тленен венец, а ние – нетленен” (1 Кор. 9:25). Това направило впечатление дори на евреина Филон Александрийски (съвременик на Апостолите), който пише за тогавашните християни, които познавал: „Въздържанието и умъртвяването на плътта смятат за единствената основа, върху която може да се гради добър живот. Нито един от тях преди настъпването на вечерта не яде и пие, а някои не престъпват към храна и до четвъртия ден. Други пък, опитни в тълкуването и разбирането на Божественото Писание, изпълнени с жажда за знание и хранейки се с храната на богомислието ... забравят за телесна храна до шестия ден. Вино никой от тях никога не пие и всички те не ядат месо, като прибавят към хляба само сол и исоп...”22. Накратко – целият им живот е бил непрестанна подготовка за Св. Причастие.
- Отче, защо тогава модернистите казват, че в апостолско време постът е бил задължителен в сряда, петък и през Светата Четиридесетница?
- Когато модернистите изтъкват, че в апостолско време „задължителен” е постът само в сряда, петък и в Четиридесетницата, те деликатно пропускат да забележат какво значи този „пост”. Пропускат да кажат, че това е означавало неядене „до вечерта”23. Пак там четем: „Виж, че правилото на Светите Апостоли в Св. Четиридесетница и всяка сряда и петък през поста през цялата година законно е положило еднакъв пост”. Същото свидетелстват и авторитетните канонисти И. Зонара и Т. Валсамон в тълкуването си на 69-то Апостолско правило24. Бих попитал, спазва ли по този „Апостолски” и „древнохристиянски” начин поста в сряда и петък някой от богословите, ревностно настояващи да следват и древната евхаристийна практика? Простете ми, но не познавам нито един такъв богослов! Напротив – всички предпочитат да следват крайно облекчения „канон” за постите, поместен в съвременния Типик на БПЦ от 1980 г.25, където за сряда и петък се разрешава „растителна храна с олио”, без изобщо да се прави уговорка, колко пъти на ден и кога може да се яде – тоест дава се свобода. Това „нарушение” на древното правило се е наложило поради очевидната немощ на днешните християни, може би с някои редки изключения. Мисля, обаче, че ако и тази занижена мярка за постене бихме спазвали, пак ще получим полза. Както и естествено възникналият обичай за едноседмичен пост преди Причастие, също е снизхождение към нас – днешните християни, замествайки „качеството” с „количество”, тоест като не можем да гладуваме всяка сряда и петък, поне да прилагаме такъв пост, който да съответства на немощите ни. Какъв – Църквата е определила именно с „правилата” за говеенето, като и тук не вкарва всички в един „калъп”, но посочва кой е „царският път”, изпитан в многовековна употреба, давайки в същото време на свещеника правото „в случай на нужда” да съкрати времето на поста преди Св. Причастие.
- Отче, значи според Вас, по-късно е била намалена строгостта на поста преди приемането на Св. Причастие?
- Впрочем не само строгостта на поста е намалена през вековете в сравнение с този в древната Църква. Така се е променила и самата Св. Литургия. Св. Прокъл, ученик на св. Иоан Златоуст казва: „Някога Апостолите имали обичай да извършват Божествените Тайни твърде пространно, четели много молитви и са ни оставили пример при това жертвоприношение да употребяваме дълги молитви, но след известно време, охладнелите в ревността и усърдието към вярата и занимаващи се повече с делата на този век и светски грижи започнали да скучаят и едва ходели за слушане на Божествената служба. Виждайки това, св. Василий приел един спасителен способ и пръв издал кратка и удобна Литургия. Немного време след това, този наш Отец, надареният със златен език – Иоан, ... изключвайки много думи от Литургията на св. Василий Велики съставил и издал вместо дългите молитва кратки”26.
- Накрая, какво бихте посъветвали модернистите, апелиращи съвременната Православна Църква да се завърне към древната църковна практика, относно поста преди Св. Причастие?
- Мисля, че би било коректно и последователно, ако богословите, радеещи за възвръщането на древната църковна практика да апелират и за връщането на строгия пост и по-дългите служби, а също така и към преоформяне на храма и цялото богослужение, развили се също през вековете. Ще дръзне ли някой от тях да махне иконостаса, да се откаже от малкия и големия вход на Св. Литургия и прочее и прочее – все неща, установени след апостолския век?! Едва ли. Не е ли ясно от всичко това, изкуствеността на цялото богословие, построено по този начин, ала претендиращо да познава и следва най-автентичното Църковно Предание?!
Ние пък, които не можем да приемем, че Св. Отци на последните векове не са познавали и разбирали добре Православието, изповядваме със Св. Теофан Затворник: „Говеенето се състои от три освещаващи дела: пост, изповед и причастие”27.

Б Е Л Е Ж К И

1. Св. Тутеков и Н. Антонов, сайт „Двери БГ”, 2006 г.
2. Архим. Даниил Аеракис, „Кога и как да се причастяваш”, изд. „Праксис”, Велико Търново, 2001, с. 53.
3. Презвитер Стефан Стефанов, сайт „Православие БГ”, 2006 г.
4. Служебник, София, 1928 г., с. 518 и нататък; същото се препечатва и в последните издания от 1998 г. и 2001 г.
5. Пос. съч., с. 537.
6. Служебник, Синодална типография, СПб, 1890, с. 520-521; същото и в Служебника, издание на Сретенския манастир, ч. 2, М., 1999, с. 256-257.
7. Цитирано по сръбското издание, в главата “Света таiна Причест.”, с. 138-139.
8. Църковен вестник, бр. 17, 2008 г., с. 4-5.
9. ”Неделник”, изд. „Славяноболгарски монастир „Св. вмчк Георги Зограф”, 2007, с. 284.
10. Пос. съч., с. 416.
11. Вж: „Творения иже во Святых отца нашего Василия Великаго, архieпископа Кесарiи Каппадокiскiя”, ч. 4, Москва, 1993, с. 3, 27.
12. Архим. Даниил Аераксис, Пос. съч., с. 54.
13. Св. Никодим Светогорец, „Стремеж към съвършество”, Солун, 1991, с. 111.
14. Архим. Рафаил Карелин, „Християнство и модернизм”, Москва, 1999, с. 58.
15. „Беседы (Омилии) Святителя Григория Паламы”, ч. 1, Москва, изд. „Паломник”, 1993, с. 73.
16. Вж: о. Александър Шмеман, „Светата Евхаристия”, сп. „Мирна”, бр. 9, 1999, с. 22.
17. „Поучително упътване”, изд. на Сретенския манастир, с. 256.
18. Павлов, „Църковно право”, с. 41-42.
19. Пос. съч., с. 91.
20. Вж: Прот. Николай Афанасиев, „Трапеза Господня”, изд. „Праксис”, Велико Търново, 1991, с. 110.
21. Цит. по „Жития на светиите”, Св. Димитрий Ростовски, изд. Славяноболгарски монастир „Свети вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, м. Април, с. 469.
22. Архим. Инокентий, „Православният християнски пост”, сп. „Духовна култура”, кн. 3, 1982, с. 1; същото и у св. Василий Велики, Пос. съч., с. 15; същото.
23. Указание за начина на спазване на Великия Пост в Типикона - „Типиконъ, сieсть оустав”, т. 1, Санкт Петербург, 1997, сс. 23, 84-85, 89.
24. Вж: ”Правила Святых Апостол и Святых Отец с толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 2000, с. 139-140.
25. Вж: Типик или Църковен устав, СИ, София, 1980, с. 511-512.
26. Архиеп. Виниамин, „Новая Скрижаль”, Москва, 1992, с. 162.
27. Св. Теофан Затворник, „Път към спасение”, Хасково, „Полиграф-юг”, с. 265.

събота, 13 ноември 2010 г.

Дружелюбното кученце /разказ/

Този разказ бе публикуван сайта в  "Бъди верен" на 13 ноември 2010 година
- © 2010 Бъди верен

Защо при среща хората си стискат ръцете един на друг? Да, в наше време има танкове, оръдия, бомби. Но преди хората са воювали с камъни и пръчки. И когато се срещали миролюбиви хора, то единият от тях показвал на другия дланта си – сиреч, виж, в ръката си нямам нищо. В отговор другият разтварял пръсти – и у мен няма нищо. Те се радвали, че опасността е преминала и си стискали ръцете.
Виктор и Юрий живееха в един двор и играеха заедно. Веднъж, обаче, се скараха и започнаха при среща да се правят, че не се познават. Момчетата скоро забравиха за какво се скараха, но никой от тях не искаше пръв да отиде и да се сдобри с приятеля си.
А времето бе прекрасно и слънцето канеше децата да си поиграят навън. Но нали не можеш да играеш сам?! Затова и бившите приятели си седяха у дома като затворници. Гордостта ги беше оковала като с верига, особено Виктор. На него му се струваше, че ако отиде пръв да се сдобри, то от главата му сякаш ще падне корона. Разбира се, истинска корона той нямаше, но все се притесняваше да бъде като другите деца и виреше нос. Нека всички да си мислят, че той е някакъв чуждоземен принц. Разбира се, Виктор също съжаляваше за прекъснатото приятелство, но короната му бе по-скъпа.
Юрий обаче твърде болезнено изживяваше това и при всяка случайна среща с Виктор приготвяше ръката си за поздрав. Но като виждаше вирнатия нос, той също се отвръщаше и се правеше, че си закопчава копчето.
Ваканцията мина тъжно, натежала от прекалена гордост. Скоро на небето се събраха облаци, започнаха дъждовете и настъпиха студове. Студено бе и в душите на момчетата. Веднъж Юрий дори се опита да се помоли, но нищо не излезе, тъй като Бог не приема молитвата на онези, които нямат мир в душата си.
Родителите на Виктор се притесниха, че синът им не излиза навън и му взеха куче. Те решиха, че като се разхожда с него, той не само ще диша чист въздух, но и ще се запознае с друго момче, след като се скара с Юрий. Ала кучето се оказа зло и не допускаше никого до Виктор.
Родителите на Юрий видяха, че Виктор разхожда куче и също купиха на сина си кученце. То пък се оказа дружелюбно и на всички махаше с опашка в опити да се сприятели.
И ето, че веднъж Виктор със своето куче срещна Юрий с неговото дружелюбно кученце. Колкото и да дърпаха момчетата кучетата в различни посоки, нямаше полза. Огромното куче на Виктор реши да се запознае с това на Юрий. А то пък много се зарадва, та чак заскимтя от удоволствие. Кучетата започнаха да си играят, но каишките им се оплетоха и момчетата се озоваха едно до друго. Сега вече на Виктор му се наложи да обърне внимание на бившия си приятел, още повече, че той му каза:
- Привет!
В този момент Виктор почувства, че величествената корона пада от главата му и отвърна:
- И на теб, привет!
Момчетата замълчаха и после заговориха за любимците си. Мирът плахо започна да се възстановява. А кучетата веднага се сприятелиха и не искаха да се разделят. Момчетата се уговориха да ги разхождат заедно. На сбогуване дори си стиснаха ръцете, а на душите им беше светло и радостно.
Юрий се върна у дома, започна да се моли и този път почувства, че Господ чува молитвата му.

Вестник „Православна Бесарабия”, бр. 8, 2001 г.

Превод: Виталий Чеботар