Казвам се Виталий Чеботар и съм роден през 1977 г., в град Болград, Одеска област, Украйна. Изповядвам източноправославната вяра. В България съм благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък, който за съжаление вече не е сред живите. С него се запознавам по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. Винаги ще съм признателен на отеца. С негово съдействие записвам и завършвам през 1996-98 г. паралелния курс в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” В същата година съм приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломирам се през 2003 г. На следващата година защитих магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. Свободното си време отделям за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството ми е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”, в казанлъшкия вестник „Долина”, великотърновските вестници „Борба” и „Фактор ВТ” сайтовете - "Бъди верен", "Всемирното православие" „Православие БГ”, За контакти, предложения и коментари пишете ми на адрес: vitalik26@rambler.ru

събота, 2 юли 2011 г.

Парижкото богословие и неообновленчеството

Тази статия беше публикувана  на 2 юли 2011 година в сайта "Бъди верен"
Случва се да казват за нещо: "виж, на, това е ново"; но то е било вече през вековете, що са били преди нас” (Екл. 1:10). Тези печални думи на Премъдрия Соломон неволно ни идват на ум, когато наблюдаваме полемиката, възникнала около дейността на неообновленците.

Нееднократно ми се e налагало да се сблъсквам с хора, пострадали от обновленческата ерес и, следва да се отбележи, че повечето от стрелите изстреляни в посока на свещeник Гeоргий Кочетков и глашатаите на „обновеното Православие с човешко лице”, не достигат целта си, понеже "стрелящите" не се целят в сърцето на тази ерес. Възмущението на православната общност се стоварва или върху руския език на богослужението, или върху изгонването от храмовете на непричастяващите се, или върху подчертания елитаризъм и икуменизъм на  тези общини. При това, обаче, остава почти незабелязана така наречената "парижка" причина на това явление, тоест влиянието на „парижката богословска школа”. Така, например, на прочутата конференция  "Единството на Църквата", проведена през 1994 г., представителите на богословския институт„Св. Тихон” упорито се опитваха да разграничат кочетковщината от учението на оо. Александър Шмеман и Николай Афанасиев – тези стълбове на "православния" модернизъм.
На свещеник Георгий Кочетков се приписва "заслугата" за създаването на някакво самостоятелно учение, което пък подхранва неговите претенции за ролята му на самозван пророк. Всичко това напомня за най-новата история, когато в зората на промените в Русия, Сталин беше осъждан като отстъпник от заветите на Ленин и идеалите на комунизма.
Действително в някои дребни неща, идеите на руските неообновленци и практиката им се различават от рецептите, предписани от парижката богословска школа. Но това е само следствие от земното несъвършенство, което не позволява (за щастие!) тези идеи да се въплътят в реалния живот с всичките си недостатъци. Обаче същността и на западния и на руския църковен модернизъм е една:отхвърлянето на светоотеческо Предание  в цялата му пълнота. И като резултат - отхвърляне на съвременното устройство на Църквата или като остаряло, или като отклонило се от апостолските извори. „По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (Мат. 7:16-18). Този критерий, оставен от Спасителя, отхвърля всички опити да се оправдаят "парижаните", тъй като плодовете на църковния модернизъм са пред очите ни.
От опита ми в общуването с последователите на свещеник Георгий Кочетков, (както бившите, така и настоящите), трябва да засвидетелствам, че в тяхното съзнание на практика няма място за светоотеческото християнство. При тях мястото на богомъдрите Църковни Отци се заемат от отците Александър Шмеман, Николай Афанасиев, Александър Мен и, разбира се, "голямия катехизатор, пророк и учител", свещеник Георгий Кочетков.
Това движение има своя собствена догматика, от която вече произтича  собствена литургична практика и своебразен морал, който е много далеч от православния. Ще посочим няколко примера.
Обичаят за изгонването от храмовете на неообновленците на непричастяващите се идва от  идеята на о. Александър Шмеман (вж книгата му: "Евхаристията. Тайнството на Царството") и има своето догматическо основание в протестантското учение за всеобщото свещенство на миряните и като следствие, учението за съслужението им със свещеника, който е само предстоятел, а не извършител на тайнствата. Разбира се, при такова разбиране на Евхаристията в Литургията няма място за  непричастяващи се миряни, защото в Православната Църква служещият свещеник не може да се отклони от Светата Чаша. Но ако следваме това мнение, то остава непонятно защо св. апостол Павел нарича разпоредници на тайните (мистериите) Божии” (1 Кор. 4:1) не  цялата църква, а само  Апостолите. Когато Христос установил Тайнството на Своето Тяло и Кръв, то думите  „това правете за Мой спомен” (Лука 22:19), Той казва само на дванадесетте Си ученици, а не на всички верни. Не народът, не сам по себе си свещеникът, а Самият Господ Иисус Христос е Извършител на всички тайнства чрез Своите Апостоли и техните приемници - епископите и презвитерите, които се явяват не творци, а разпоредници на благодатта. Затова и всеки свещеник чете на Литургията: Който със силата на Твоя Свят Дух съм облечен с благодатта на свещенството, удостой ме да застана пред тази света Твоя Трапеза и да извърша свещенодействието на светото и пречисто Твое Тяло и Драгоценна Кръв... Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван, Христе Боже наш” (молитва на Херувимската песен). Миряните пък не притежават благодатта на свещенството и следователно не могат да служат заедно със свещеника. „Царственото свещенство” (1 Петр. 2:9) на миряните се заключава в това, че те трябва дапредставят телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде тяхното духовно богослужение (срв. Рим. 12:1), а не в това, да съслужават на епископа или свещеника.
Затова е и могъл да съществува в Църквата чинът на каещите се –„стоящите заедно”, които можели да стоят заедно с верните и да не излизат с оглашените, но не са причастявали със Светите Тайни. За тази практика говори св. Григорий Чудотворец през ІІІ в. (12-то правило).
Друг пример на модернистко богословие е учението на о. Николай Афанасиев за тъждественост по власт и благодат на сана на презвитера и епископа (вж книгата му "Църквата на Светия Дух"). Често православните християни се чудят: "Защо свещеник Георгий Кочетков не слуша патриарха си? Защо той и членовете на неговата енория спкокойно съдят за това, в кое е прав патриархът и в кое - не? Как последователите на свещеник Георгий Кочетков могат да създават паралелни православни енории из цялата страна?” Отговорът е прост. Обновленците се смятат за архиереи. За тях патриархът е само събрат, който дори „не е катехизиран”. Това мнение на о. Николай Афанасиев, (заимствано от протестантските псевдоучени), е отхвърлено още миналия век от големия църковен историк – проф. В. В. Болотов: „Епископският сан догматически предхожда свещеническия сан и поради това исторически не може да бъде производен нему. Всяко историческо разбиране за древните презвитери-епископи като за презвитери в строгия смисъл на думата трябва да отпадне, тъй като то противоречи на основните догматически възгледи на Вселенската Църква” („Лекции по история на Древната Църква, М., 1994, Т. 2., с. 486). Самото разбиране на обновленците за християнската общност, (която между другото със своето устройство много напомня на тоталитарна секта), е произлязло от мнението на о. Николай Афанасиев, че през I-II вв. такова понятие и явление като Вселенска Църква още не е съществувало. Тогава Църквата, според него, представлявала само евхаристийно събрание, което само по себе си било самодостатъчно и не се нуждаело от връзка с другите църкви.
Удивително е, как може да се нарече православен такъв свещеник, който учи на подобна ерес, като при това на всяка Литургия сам свидетелства: "Вярвам в ... Съборна (Католическа) църква". Това лъжеучение е невярно и в исторически план. Апостол Павел нарича Църквата Христово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23). На коринтските християни той пише за евхаристийното общение: Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 Кор. 10:17). Самият Апостол през това време е бил в Ефес. Ако не се признае съществуването по едно и също време на Вселенската Църква както на теория, така и на практика, този текст остава необясним.
Много от обновленческите обичаи са обясними единствено в"парижката" светлина. Отричането от обновленците на мистериалността (тайнствеността) в Църквата преди св. Константин, води до стремежа тя да бъде изхвърлена от богослужението като„неустановена от апостолите”. Резултатите от това са руския (или по-точно светския) език в богослужението, премахването на Часовете[1] (о. Александър Шмеман считал, че богословието на времето се е загубило и поради това няма смисъл вече да се отслужват Часове), идеята, че иконостасът е безсмислен и пр. Можем да посочим още много примери...
С оглед на казаното по-горе сме убедени, че Православното богословие  трябва да се произнесе и да осъди не само съвременното обновленчество, но преди всичко неговите извори. В противен случай, осъждайки само Кочетков и последователите на обновленците, рискуваме след време да се появи същото, само че в друга, по-привлекателна опаковка. Пример за това се явява изгряването на небосклона на новото ни ”богословско светило” от ОВЦС[2] - иеромонах Иларион (Алфеев)[3], проповядващ, (позовавайки се на западните авторитети) ереси, осъдени от Вселенските събори, като например учението за всеобщото спасение (апокатастасис), отхвърлено от Пети Вселенски събор и възродено от протоиерей Сергий Булгаков и другите "парижани", и дръзнал да приписва несториянски текстове на преподобния наш отец - великия св. Исаак Сирин.
В заключение ще отбележим, че преди всеки опит да се оправдае дейността на "парижката школа", първо трябва да се обясни защо идеите на тази школа раждат такива чудовищни химери, потвърждавайки на практика цитираните по-горе Христови думи, че„не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (Мат. 7:18). Ето защо е най-добре последователите на "парижаните" да спрат да смущават неутвърдените души с всевъзможни чужди учения.

Бележки

[1] Часовете са кратки богослужебни чинопоследования. Те биват четири - първи, трети, шести и девети. Девети час се чете преди Вечернята; първи - непосредствено след Утренната, а трети и шести часове - преди началото на Литургията, т. е. по време на Проскомидията. Те подготвят богомолците за Св. Литургия. (Учебник по литургика. Кратко ръководство за изучаване на Православното богослужение. Архимандрит Иона, СИ, 1950 г.)  - бел. прев.
[2]ОВЦС - Отдел за външноцърковни връзки на Московската патриаршия - бел. прев.
[3]Вече митрополит Иларион Алфеев, епископ Волоколамски. Викарий на Московския патриарх и председател на ОВСЦ. Богослов-модернист,  патролог, църковен историк, композитор - бел.  прев.

Източник: „Благодатный огонь
Автор: свещеник Даниил Сисоев
Превод от руски: Виталий Чеботар