Казвам се Виталий Чеботар и съм роден през 1977 г., в град Болград, Одеска област, Украйна. Изповядвам източноправославната вяра. В България съм благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък, който за съжаление вече не е сред живите. С него се запознавам по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. Винаги ще съм признателен на отеца. С негово съдействие записвам и завършвам през 1996-98 г. паралелния курс в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” В същата година съм приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломирам се през 2003 г. На следващата година защитих магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. Свободното си време отделям за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството ми е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”, в казанлъшкия вестник „Долина”, великотърновските вестници „Борба” и „Фактор ВТ” сайтовете - "Бъди верен", "Всемирното православие" „Православие БГ”, За контакти, предложения и коментари пишете ми на адрес: vitalik26@rambler.ru

неделя, 5 януари 2003 г.

Чалгата или въведение в българската поп-фолк генерация

В тази статия аз и колежката Венцислава Дикова изразихме мнението си спрямо поп-фолк музиката, „високо интелектуалните” й текстове и въздействието на чалгата спрямо средно статистическия българин. Статия бе отпечатана във вестник “Артфорум”, бр. 50, декември 2002 г. – януари 2003 г.

Сантименталните клишета, които сподавяха задрямалата тишина и доставяха радост на бабите ни, издъхнаха с появата но модерния поп и рок музика. Ала същия тоя рок, “ала Георги Минчев” отпрати “бялата тишина” и загърмя с електрическите бас-китари, които се превърнаха в апотеоз на бюрократическа ненавист. Като че ли по-кабинетна се оказа чалгата, която дамаскира кръпките и тури мазилка на протеклия таван. Понеже стопли сърцата ни, даже направо ги стопи, та “две очи разплакани” “леда” да разтопят щом могат.
Пасторален скиптър на едно грандиозно съвременно дередже. Еякулация на цветущи фрази, стимулиращи активна мисловна дейност се почна, когато колабиращата ни държавица бе смазана от падащи камъни със сръбски оттенък. Отпочинахме си, преди да започнат да ни газят с “валяци”, придържайки се към “наш’та система 4-4-2” - четири родини безработен, четири години с минимална работна заплата и две години в неплатен отпуск..
“Положението никак не е розово”, пише един наш сънародник визирайки, окрупняващата се сегрегация, по пътя към Европейската интеграция, а от семейството тръгва всичко – първо би било добре да се интегрираме с тъщата или свекървите, пък тогава и с ония големите. Ала и на златните ни български мъже им омръзна от тази не наложителна, а по скоро налагателна интеграция, и с огромна но прикрита радост очакват поредната фолк-фиеста, в която само ще се насладят на пищни заоблености, ще се наквасят с ракиен елексир, преди жената да ги е погнала с тигана (тук не включвам добре известната Ивана, която съвсем не прибягва към тия възпитателни мерки от тоталитарно време, а с дързостта на модерна жена се цели право в десятката: горко му на сгафилия мъж – “сто патрона” ще му вкара, “ако в крачка” тя го хване).
Освен възпитателния ефект, чалгата се оказа със седативно действие – панацея за изстрадали души. И ако преди време някой я нарече “музика за душата”, може и да е бил прав – с наранено сърце и пиянски взор натискаме play и любовната ни мъка сякаш отшумява или се прелива с редуцирания глас – “Липсваш ми, обич моя”, “да те забравя искам, но не мога.” И т. н.
“Стоя на колене пред твоята врата и твоята обич аз прося” - запява Кондьо с мелодично-атрактивния си глас, а Лия бърза да го “фиксира” с “иди си, недей ме докосва”. Очевидно, че християнското смирение и продължителното “коленичене” не трогват дългокраката поп-фолк изпълнителка, но кулминацията настъпва достатъчно бързо и след малко тя запява кресчендо “Аз вярвам, защо да живеем в самота”, за радост на объркания, с разбито сърце човечец. И след малко той с все сила отговаря: “И като Феникс в пепелта, зарових в мене любовта”, и като с трясък влиза в коридора на панелката. Вбесява хазяйката си с “Аз съм волна пеперуда” и отвръща на пиперливите й думи с едно звучно оригване: “Ти си овца, тъпа овца, овца със рогца”, с която причинява акумулиране на психическата и неустойчивост. Точно в този момент съседката открехва вратата и лукаво подвиква: “Мъж ли е не го жали, на врата му ти стъпи”...
Подобен апокалипсис е съвсем реален и е достатъчно показателен, за да ни имплантира идеята за все поглъщащата – гастролираща еманципация, поривист мъчизъм, фиксирана гръдна обиколка - повторението е твърде задължителен елемент. Честотния фиксатор задължава едрогърдата “волна пеперуда” Кати да повтори факта, че си има гадже точно пет пъти, афиширайки душевен елей. И понеже любовта идва винаги “магнетично”, “горе на черешата” (отново повторено) е естествен завършек на романтичната чалгарска свалка, запалената цигара, която обаче не остава незабелязана от “законния мъж”. Така “забрави за правилата, ще променяме играта” прозвучава като апотеоз на традиционната изстрадана общочовешка в частност българска изневяра, а “ела, ела, не си жена, която може да е сама” е достатъчно да издърпа българската домакиня от семейното огнище, балиращо не друго, а бележки за ток, парно и вода...
А гръцкото сиртаки, подгрято от български аранжимент шашка с категоричното “милиони нощи само тебе чаках”, имайки предвид, че ответната реакция на “щом почука на вратата” е “ти показа си бедрата”. Точно и ясно, с леко загатване на върховния момент – “ще те метна на дивана”, този път без излишни лирични отклонения от рода “ела, ела”, поканата е излишен елемент, който единствено би натоварил завършената музикална композиция.
Освен категорична, българската чалга би могла да се определи и като лутащ се липид, определящ себе си ту като “рай”, ту като “ад”, ту като “начало”, ту като “край”, хем “господар”, хем “роб”. Визирайки хипотетичната същност на съвременния поп-фолк, който, като че ли сам не може да се определи в жанрово отношение, лесно можем да предположим, че зад маската на хедонистичен прелъстител се крие далеч по-проблематичен феномен – неориентирана “хищна хиена”, която се претворява ту в “хитра палава лисичка” ту в “нежна птица с бели криле”. Леката сексуална еманципираност (“сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам”) и жертвоготовната обреченост (“твоя ще бъда цял живот”) моделира сантименталната извратеност на българския поп-фолк.
Като всеки вид музика, чалгата също може да трогне сърцето на слушателя, събуждайки в него романтичното, както и да натъжи човек със своите сантиментални любовни напеви, и като му даде възможност да преживее заедно с изпълнителя жестоката изневяра, да го хвърли в бурното море на измамата и предателството, за да раздели с Цветелина изповедта пред майката, а за дует Спасови да сподели радостта от родения син – “Сине, сине, ти си ангел мой, сине, сине, Бог ли те изпрати”, Християнското съзнание обаче не търпи очовечаване на Бога и въстава срещу фактическото убеждение, на “хъшовския” изпълнител, че той е “ад и рай”, “господар и роб”, “начало и край”. Ако, обаче съпоставка с библейските слова на Иисус Христос и думите на “хъша”, то неумишлено достигаме до извода, че последният, дръзва да се сравнява с Божия Син, без да познава църковните канони. Християнската обремененост тук е също двояка и някак си хипотетична, понеже поп-фолкът борави с догадки и подмятания, скрити, фиктивни реликви на едни банализирани реалии, които не успяват да превземат душите, или поне карат телата да кършат снаги под примамващите ритми.
Общочовешкото рамкира обикновените на пръв поглед доводи “Горещи страсти са най-опасни”, поделейки ги “има и за теб, има и за мене”, с което акцентира върху необходимостта от братското споделяне на всичко житейско - изпълнителката е готова да прескочи летвата даже с цената на цепнатата полата. Тук отново се наслагва идеята за самоинициативност, която е в противовес на сластната закана “само да те гепна, дънките ш’ти цепна” закана с елементи на безнравственост, даже насилие. Аморалния ефект се постига и с бурния фалцет: “Най ми добре с няколко мъже”. И се прелива с напевния словесен марш “дръжката, дръжката, на теслата дръжката, как влезе мъжката на теслата дръжката”. Глаголът “влезе” тук изпълнява същата слагателна функция, както глаголите “искам” (го), “стискам” (го), в рефрена “искам го, мъжо, “стискам го”, без да натоварва излишно конструкцията с допълнителни пояснения. Ефектът на кривото огледало обаче е неизбежен и индивидът рискува да забегне в аморална крайност. Така поп-фолкът се превръща в пародийна перверзия, малтретираща нравствената ни същност.
След всичко казано до тук бихме могли да твърдим, че съществува българска поп-фолк генерация, или по нашенски казано – чалга-поколение. Чалгата налага свой собствен модел на поведение, с елементи на чужди култури – балканската парадигма, изповядва сантименталната мутиранаст в един нов спорадичен балкански синдром. Интегрирането ни като нация обаче предполага запазване на националната ни идентичност, ето защо втъкаването на елементи от българския фолклор в поп-фолка би означавало не само съхраняване на народностния дух и култура, но и би предало ново, интересно звучене на новоизлюпилия се жанр. Иначе остават нескопосни текстове елементарна музика, разголени женски тела, невъздържана тартюфщина – порочен кръг от едно хоро, по Страшимировски страшно и по Есенински аморално...

Автори: Виталий Д. Чеботар
и Венцислава Дикова.