Три притчи

Първата притча е превод от руски и моя дебют в прекрасния българския сайт ""Бъди верен"
Публикацията на притчата в сайта се състоя на 22 октомври 2010 година.
- © 2010 Бъди верен

ИМА ЛИ ЛЕКАРСТВО ПРОТИВ ГРЯХ

Един старец влязъл в аптека и попитал аптекаря:
- Имате ли лекарство против грях?
- Имаме, – отговорил аптекарят и започнал да изброява. - Изрови корените на послушанието, събери цветовете на душевната чистота, откъсни листа на търпението, събери плодовете на нелицемерието, не се опивай с виното на прелюбодеянието, всичко това изсуши с пост и въздържание, сложи го в тенджерата с добри дела, посоли със солта на добротолюбието, добави щедростта на милосърдието, и във всичко това сложи праха на смирението и коленопреклонението. Вземай по три лъжици на ден страх Божи, обличай се в дрехата на праведността и не влизай в празнословие, иначе отново ще изстинеш и ше се разболееш.”

Из “Лекарство против греха. Подробна изповед”
Превод: Виталий Чеботар

Силата на Кръста

Три момичета минавали през железопътен прелез и се оказали между два влака, но и трите останали живи. Недалеч от тях стояли бесове и горещо спорели:

- Ти защо не хвърли първата под влака? - крещяли си те един на друг, - душата й беше наша!

- Не можах. На гърдите й висеше кръст!

- А ти защо се забави? Втората беше без кръст, можеше да хвърлиш нея! - извикал друг.

- Макар и без кръст, но тя се осени с кръстното знамение.

- А ти пък защо пропусна? Третата беше невярваща!

- Така е, но майка й я беше прекръстила преди път с думите: „Върви с Бога!”

Службата на двата ангела

В Рая имало два ангела. Първият постоянно си почивал на един облак, а вторият непрекъснато прелитал от земята до Небето. Почиващият си ангел решил да попита другия:

- Ти какво само летиш нагоре-надолу?

- Аз нося просби към Бога, които започват с думите «Помогни ми, Господи!…». А ти защо, през повечето време стоиш без работа?

- Защото моята задача е да отнасям на Бога посланията, които започват с думите: «Благодаря Ти, Господи…».

Из „Християнски притчи”
Превод: Десислава Главева

Смисълът на човешкия живот

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА  "Всемирното православие" НА 20 АПРИЛ 2010 ГОДИНА

Copyright ©

„Не ускорявай смъртта със заблужденията на живота си

и не привличай си гибел на ръцете си” /Соломон. 1:12/[1]

Мнозина от нас се безпокоят за много неща около себе си: работа, семейство, професионално доказване. Почти не ни остава време да се замислим: „Заслужава ли се да живеем? Ценен ли е животът, за да бъде живян?” Проблемът дали си заслужава да се живее е най-важен и съдбоносен – човек трябва да осмисли съществуването си. Животът ни е дар от Бога. Бог е вдъхнал на първия човек „дихание на живота” /Бит. 2:7/. Човек е замислен и сътворен като съзнателно-свободно същество. Бог му е дал съдбовна власт и сила да бъде заповедник дори на собствения си живот. Да може да разбере, да бъде или да не бъде. Смъртта се явява по волята на човека – рeзултат от неговия грях. Св. Ап. Павел пише: „Смъртта дойде чрез човека” /1 Кор. 15:21/. Това потвърждава и премъдрия Соломон с думите си: „Праведността е безсмъртна, а неправедността причинява смърт” /Притчи Соломон. 1:15/. Следователно човек е надарен със съдбовна власт. Мойсей казва: „Ето аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло... Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти”/Втор. 30:15,19/.
Много хора изричат печалните думи “Не си заслужава да се живее!”. Самоубийството като акт се среща във всички възрасти и социални слоеве. Още от дълбока древност Плиний тържествено възпява човеците пред боговете, че те /човеците/ сами могат да се лишат от живот. Едуард Хартман не се задоволявал с индивидуално самоубийство: той призовава човечеството към космическо – всеобщо самоубийство, което можело да изкорени злото в света.
Наистина животът на мнозина от нас е лишен от трайна радост и истинско щастие; той често пъти е изпълнен със страшни злини и непоносими страдания
Други хора твърдят, този свят е най-добрият от всички възможни светове и че злото в него е само сянка на доброто. И двете крайности: песимизмът – отричането на живота и оптимизмът – измамната възторженост от живота, са неприемливи.
Човек трябва да осъзнае предимството да е жив, пред това да е нежив. Блез Паскал: „Човек е само тръстика, най-слабото в природата; обаче той е мислеща тръстика. Не е необходимо да се въоръжи цялата вселена, за да го смачка. Човек е по-благодарен от това, което го умъртвява, защото той знае, че умира и познава превъзходството, което вселената има над него, а вселената не знае нищо за това”.
Човек превъзхожда не само безжизнена материя, но и животинския свят. Св. Василий казва: „Животните са земни твари и гледат към земята, човека е небесно насаждение. Главата на човека е издигната нагоре, очите му гледат нагоре”.
Следователно, човек не би трябвало да се отказва от живота. Употребата на наркотици и големи количества на алкохол – всичко това води човека към пълно деградиране.
Като споменахме за алкохола и наркотиците, не можем да не отбележим и печалната картина на употребата на дрога и алкохол сред съвременната младеж. Още по-обезпокояващо е, че рязко намалява възрастовата граница при днешните тийнейджъри от първото напиване с алкохол и първото вземане на наркотик. За жалост, по време на младежките партита това е често ежедневие.
Това за тях не е някаква лоша постъпка, напротив -употребата на алкохол се превръща в някакво велико събитие, кара младите хора да се чувстват пораснали и горди, различни от своите връстници от това, че до козирката са се напили с водка, че са се напушили с марихуана или са взели някакъв по-силен наркотик. Тревожно е и това, че заедно с момчетата в тези пороци участват и съвсем млади момичета. Така тези тийнейджърки не само бавно се самоубиват, но и доброволно се предразполагат към раждане на болни или увредени деца...
Не можем да подминем и факта, че съвременната младеж е пристрастена към един по-слаб наркотик – тютюнопушенето. То също води към бавното самоубийство. Днес запалването на цигара се счита не само модерно, но и за безобидна игра. Но това не е така, защото тютюнопушенето не само нанася огромна вреда на младия организъм. „Шансът на пушещите тийнейджъри от бившия соцлагер да доживеят до 60 година е два пъти е по-малък отколкото западноевропейските им връстници. След 15-20 години ние ще се сблъскваме с отдалечените последици на това ранно тютюнопушене: ужасяваща епидемия на бронхиални и белодробни заболявания, болести на артериите на долните крайници, водещи до гангрена /90 % от случаите са причинени именно от тютюнопушенето/, епидемия на сърдечно-съдовете заболявания /25 % са в следствие от тютюнопушене/ ....
В публикациите във вестници и списания от миналото десетилетие /т.е. през 90- годни на миналия век/ се посочват статическите данни, че 10-15 % от пушачите придобили този навик на 11-14 годишна възраст, 65-76 % от пушачите на 15-18 годишна възраст”.[2]
Да, но това се отнася за други държави, например: Русия или Украйна, – може да възразят едните или да се самоуспокояват другите, - при нас нещата не стоят по този начин! Нима, всеки може да се убеди, че и у нас положението не е розово, като отиде в двора на едно българско среднообразователно училище по време на междучасие или в на една младежка дискотека. Там той ще стане свидетел на каква възраст днешните тийнейджърите вече „професионално” пушат.

*********

Достойния човек не се отказа от живота, той следва естествения си стремеж към възход и усъвършенстване, към постигане на вечен живот. Човек е призован да влезе в живота като в свещен храм и цялото си земно съществуване да прекара в свещенодействие. Всекидневно да принасяме дела на правда, мир, любов пред олтара в жертва дела на правда, мир, любов. Така ще бъдем увенчани от Господаря на живота с венец на живот. Човешкият живот е не само даденост, а постоянна величина. Животът трябва да се развива, като човек се стреми към разкриване на вложените в него ценности.
За християнина те са вяра, молитва, добродетелен живот и непрекъснато общуване с Бога. Иисус Христос, който е въплътен Божи Син е пълнотата на живота /Йоан. 14:6/. „Аз съм пътя, истината и живота; Христос е Началника на живота” /Деян. 3:15/ и „Словото на живота” /Иоан. 1:1/. „Светлината на човеците” /Иоан. 1:4/. „Който вярва в Сина, има живот вечен” /Иоан. 3:36/. Христос е: „Хлябът на живота” /Иоан. 6:35/. „Който яде от този хляб, никога не огладнява”, в него жизнените сили никога не отпадат и не се намаляват, непрекъснато се усилват и увеличават. „Аз дойдох, - казва Христос, - за да имат живот и да имат в изобилие” /Иоан. 10:10/. Христос като преминава невредим през дверите на смъртта и чрез самоотвержения си подвиг победи смъртта и извади на яве животът и нетлението /2 Тим. 1:10/, за всички който Го възприемат в себе си. „Аз съм възкресението и животът, - казва Христос, - който вярва в Мене и да умре, ще оживее” /Иоан. 11:25/.
Вярата в Бога има доказана сила да укрепва ценността на живота, да влива бодрост и търпение в човешкия дух, да предпазва от униние и отчаяние. Ние вярващите знаем, че Бог чрез своя премъдър и всеблаг промисъл всичко направлява към добро, и в края на краищата ще изведе кораба на живота към спасителен бряг, и ще ни посели в блажените селения на вечния живот.
Вярата в безсмъртието на човешката душа и вечен живот издигат ценността на живота, защото този живот е само предверие и подготовка за небесен живот. Нещо повече, качеството на вечното ни съществуване. Пред нас вярващите във вечния живот, земният ни живот е безмерна ценност, защото великата задача – постигането на блажена вечност се осъществява само чрез упорита нравствена дейност в настоящия живот.
Заключение: И така, човешкият живот е Божи дар и велика ценност. Той заслужава да бъде живян и непрекъснато да бъде утвърждаван и увековечаван чрез упорита и мъжествена борба със злото и с неговите последици. Отдали се на продуктивна и на творческа работа за лично усъвършенстване и за благото на ближните, ние не бива да допускаме до сърцето ни досадата от живота и да се породи у нас самоубийствена воля.
И да кажем както Св. Ап. Павел е казал: „С добрият подвизавах, пътя свърших, вярата опазих, прочие очаквахме венеца на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведния Съдия”.

Конец! И слава Богу!

--------------------------------------------------------------------------------

[1] Българския превод на всичките библейски цитати в статията са взети от „Библията, сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет” СИ, София, 1995.
[2]„Курение: невинное удовольствие или дым преисподни?”, типография на Почаевската лавра „Св. Успение Богородично”, с. 23, 24.

Автори: йеромонах Йоаким /Александров/ и Виталий Чеботар

Във Великотърновската епархия бе ръкоположен нов свещеник

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 24 МАРТ 2010 ГОДИНА

Copyright ©

На 21 март 2010 г., в храма „Св. Троица” в Старата столица дякон Петър Иванов бе ръкоположен за свещеник на Българската православна църква от Негово Високопреосвещенство Великотърновския митрополит Григорий.

Свещеник Петър е на 32 години, баща на две деца. Завършил е специалност Теология в богословския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, а в момента завършва магистърска степен.

Той беше ръкоположен за дякон на 17 юли 2009 г. в храма „Св. Марина” – гр. Дебелец.На Св. Божествена Литургия присъстваха много богомолци – съпругата му, двете му деца, роднините и приятелите на о. Петър, студенти по богословие, студенти от Молдова и Украйна.

В края на Св. Литургия Владиката лично се обърна към о. Петър с наставлението – винаги ревностно и открито да търси Христа и да служи св. Литургия сякаш му е за първи път. След ръкополагането о. Петър ще служи в църквата „Св. Троица” в старопрестолния град.

В края на богослужението Великотърновския митрополит Григорий награди предстоятеля на храма „Св. Троица” йеромонах Йоаким (Александров), който е и член на великотърновския епархийски съвет, с орден „Софроний Врачански”.

История, дейност и съвременно състояние на Българската Екзархия в Истанбул.

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 22 март 2010 година

Copyright © 

Интервю със свещеник Ангел Велков, настоятел на храм „Св. Стефан” в гр. Истанбул, Турция

Визитна картичка: Свещеник Ангел Велков е на 51 години. Роден е в гр. София. Бил e ръкоположен за свещеник през 1982 г. в един софийски храм. Започнал да служи в храм „Св. Стефан” в Истанбул през месец май 2004 г. Преди това е служил в няколко софийски храма. Има две големи деца и внуци.

- Отче, кои известни български личности са като временни или постоянни жители в някогашна столица на Византийската империя?
- Да, разбира се, че е имало. Един от видните цариградски жители е бил църковният дарител Стефан Богориди, който подарил три къщи на Екзархията и едната, от които е била направена дървената църква „Св. Стефан”.


Други български интелектуалци, които живеели в този град са: доктор Иван Богоров, Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Гавриил Кръстевич, братя Тъпчилещови, Драган Цанков... Не бива да забравяме и за духовните лица, които някога са живяли в Истанбул - Иларион Макариополски, Антим І, Неофит Бозвели. Всички тези прочути личности са били активни борци за църковната независимост в България. Също така благодарение на тях Истанбул е станал столица на българската възрожденска просвета, книжнина и образование.
- Къде по точно е бил просветния и образователния център в Цариград?
- Всичките споменати дейности са били извършвани в така наречения Метох. Това е сграда, която тукашните българи построили от камъните на две каменни къщи, подарени на Екзархията от Стефан Богориди. Тук е било отворено през 1857 година българското школо, посветено на създателите на славянската азбука. В самия Метох са били разположени православна семинария, редакция, в която са издавали над двадесет вестника и списания на български език и приют. Пак тук е било отпечатано и Свещ. Писание на разбираем за всичките българи език. Тогава са били създадени много просветни и търговски организации; били са изградени много обществени сгради. По-късно, когато броят на нашите сънародници рязко намалял, тези постройки преминали в ръцете на местните власти в Истанбул.
- Отче, наскоро четох в един интернет сайт, че църковното настоятелство е направило пореден опит за връщането на изгубените църковни имоти?
- Да, така е, църковното настоятелство непрекъснато се опитва да си възвърне и тези имоти.
- За какви имоти по-точно става дума?
- Имотите не са малко. Става въпрос за всички сгради, които някога са били построени от родолюбиви българи и са принадлежали на Българската Екзархия в Истанбул. Ще спомена само за някои от тях: семинарията, която се намира на територията на старата Екзархия в квартала „Ортакьой”, болницата, изградена от Евлогий Георгиев, и няколко училища, разположени в истанбулските квартали „Кумкапъ”, „Бейоолу” и „”Ортакьой”.
- Къде се намира екзархийския дом в Истанбул?
- Дома на екзарха се намира тук, в квартал „Шишли”. Адресът на българската община в Истанбул е: Bulgar Ortodoks Kilisesi Vakfi
Yönetim Kurulu, Abide-i Hürriyet Caddesi No 124, Istanbul.
- Има ли други православни храмове в Истанбул освен Желязната църквата?
- Да. Има тук още два храма. Единия се намира в гробищния парк, в квартала “Ферикьой”. Църквата се казва „Св. Димитър”. Другият е тук, на територията на екзархията - параклис „Св. Иван Рилски”.
- Отче, бихте ли разказали по-подробно за параклиса „Св. Иван Рилски. Кога е построен?
- Параклисът някога е бил зимна градина в тази къща, която е била зад пределите на Истанбул. Това е било лятна и зимна вила, която можела да се отоплява. След като българския екзарх Йосиф закупува къщата заедно със градината за сметка на Българската Православна Църква, тази оранжерия или зимна градина е превърната на параклис.


- Кога става закупуването на къщата и зимната градина?
- Къщата и оранжерията са били закупени през 1907 г. от екзарх Йосиф. Това е допълнителна сграда на екзархията. До закупуването на къщата и оранжерията старата Екзархия се намирала в квартала „Ортакьой”. От 1907 г. седалището на Българската Екзархия била преместена тук, в квартал „Шишли”.
- Отче, бихте ли разказали кои важни църковни събития в историята на БПЦ, които са проведени в Българската Екзархия?
- Ще отбележа няколко важни събития от историческо значение. През 1871 г. в старата Екзархия се състоял първият църковно-народен събор, на който бил избран за екзарх Антим I. Също така, на този събор е бил утвърден съставеният през 1870 г. Устав, по който била ръководена Българската Екзархия. По-късно, но вече в квартал „Шишли”, се събирал българския Св. Синод, до момента на неговото преместване в София. Тук, под неговото мъдро ръководство са били възстановени множествено български храмове. Днес къщата на екзарха е запазена, такава каквато е била в онова далечно време.


- Разкажете, ако обичате, по-подробно за тази къща.
- Влизайки в къщата на екзарха, поклонникът се пренася в епохата от началото на XX в.


На първия етаж се намира кабинета на българския духовен глава. Всичките мебели тук са от преди близо един век, в това число и бюрото на екзарха, на който подписвал важни църковни документи. В противоположният ъгъл, отдясно на входната врата на кабинета, се намира старинна каса.
Тя е интересна с това, че е с четири ключалки. Четиримата църковни настоятели са разполагали с по ключ от касата. Трябвало да се съберат и четиримата настоятели за да може да се отключи екзархийската каса. На обозримо място е закачен един много важен за Българската Православна Църква документ. Това е ферманът на султана Абдул Азис, с който той признава българите като отделна народност и дава на нашата Църква самостоятелен статут и признава българския екзарх за неин духовен глава. До историческия кабинет на екзарха се намира и кабинетът на сегашния председател на църковното настоятелство. Тук всяка седмица се събират всичките членове на настоятелството и решават текущите въпроси на енорията. На втория етаж е разположена голяма стая за приеми. В приемния салон една част от мебелите са автентични, а другата част от мебелите са реставрирани. Тук се открояват изрисувания таван и красивата камина от началото на миналия век. Окачените по стените портрети и снимки на прочутите духовни лица и радетелите от епохата на българското Възраждане допълват интериора в приемната стая. На третия етаж се помещава параклиса „Св. княз Борис-Михаил.


- Отче, освен параклиса и екзархийската къща, на територията на съвременната екзархия какво може да види един православен поклонник?
- Тук се намира и наскоро направеният музей, който се състои от две стаи и където се съхраняват църковни вещи и утвар. Цялата територия на екзархията е от шест декара. Има два басейна, в които до преди две години имаше декоративни рибки. Заради нападението на чайки рибките умряха. Не мога да не спомена и камбаната, която има историческа стойност. Тя е окачена в двора на Екзархията и днес известява на енориашите за започването на богослуженията в параклиса „Св. Иван Рилски”.


- Защо тази камбана е историческа?
- Защото тя е специално отлята през 1872 г. по повод учредяването на българската екзархия. След като през 1907 г. къщата на духовния глава била преместена на това място, от Екзархия тук била докарана и камбаната.


- Бихте ли разказали за някои предмети, които се намират в този музей?
- В музея има неща, които са събирани в течение на години от българи в Истанбул, от други градове на Турция и от други страни. И всеки, който е донесъл със себе си някакъв църковен предмет, след време го оставил тук. Тук има хоругви /църковни знамена/, които са били използвани от самата екзархия, икони, каси за събиране на дарения, архиерейски мантии, които са от по ново време и с нова изработка и др.


- Наскоро Екзархията купувала ли е имоти?
- Не, защото тя няма пари да го стори. Днес Екзархията получава субсидии от Дирекция по вероизповеданията, за да поддържа тези имоти, да се направи ремонт, ако е необходимо или да се поправи нещо, да се заплаща на градинарите, тъй като екзархията има четири декара градина и градинарите я поддържат. Също така от България се предоставят средства и за заплати на свещениците, които служат тук, в Турция.

Конец! И Слава Богу.

БЪЛГАРСКИЯТ ХРАМ „СВЕТИ СТЕФАН” В ИСТАНБУЛ

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ"  НА  08 ЯНУАРИ 2010 ГОДИНА

Copyright ©

1.Обща информация

Освен с името на първия мъченик за Христовата вяра този православен храм е прочут с името си Желязната Църква. Турците я наричат Ая Стефан /което в превод от турски означава – „Св. Стефан”/ или Булгар Килисеси /Българската църква/.


Няма друг Божи дом в целия православен свят, който да е направен от желязо. Днес православните християни от различните народности наброяват едва пет стотин човека; за разлика от 1885 г., когато съгласно преброяването на населението в Турция, само в Истанбул броят на българите е бил петдесет хиляди души. Това основно са били търговци и занаятчии, имало сред тях и много интелектуалци.


В църковния двор почиват тленните останки на известни духовни лица изиграли важна роля в историята на Българската Православна Църква, сред които Мелетий, Иларион Макириополски, Авксенти Велешки.

2. Историята на църквата

а/ Дървената църква. - Първоначално храмът „Св Стефан” е бил изграден от дървен материал. Ето, как станало неговото построяване: тъй като в онова време българите в Истанбул нямали къде да се молят и да извършват веровите си обреди, през 1849 година видният и влиятелният български княз Стефан Богориди, който живеел в Истанбул, подарява на тях няколко от своите имота и не малко дворно място . Дарените имоти били три сгради – една двуетажна дървена къща и още две сгради, направени от камък. И трите имота се намирали в квартал „Фенер”, в непосредсвена близост от седалището на Вселенския патриарх. През същата година, а по-точно на 17 октомври 1849 г. българската общност в Цариград получава официален документ – ферман, разрешаващ изграждането на православен храм, където те могат да си извършват църковните си обреди. Тогава първият етаж на дървената къща е бил преустроен в малка църквичка, в която е 9 –ти ноември е извършено освещаване. Параклисът, а после и църквата, са посветени на първия мъченик за Христа архидякон Стефан /той бил убит с камъни от юдеите, къй като до самата си смърт изповядал христовата вяра/. Не е случайно, че този православен молитвен дом е бил посвенен именно на този християнски първомъченик - това е бил израз на благодарност на цариградските българи към своя щедър църковен ктитор. Този Божи дом е останал в историята на Българската Православна Църква с името си Дървена църква

б/ Желязната църква.

През последната декада на месец юни 1890 г. със специален султански документ Българската екзархия получава разрешение да построи нов православен молитвен дом. Той е бил издигнат на мястото на старата дървена църква. Основният камък на този дом бил положен от самия екзарх Йосиф I в края на април 1892 година. Първоначално било замислено църквата да бъде построена от камък и с бетонни основи, но тъй като мястото за строежа не е било устойчиво, прочутият в онова време архитект предложил храма да се изгради от железни елементи. Предложението на архитекта било прието и след търг било решено железните плоскости да бъдат направени от Рудолф Филип Вагнер в австрийската столица. Изготвянето на железните плоскости започнало през 1893 г. и изминали цели три години до момента, когато последният елемент е бил готов. През този период от 1893-1896 г., на няколко пъти готовите елементи са били докарвани от Виена с кораб по река Дунав и Черно море до строителната площадка.
Скелетът на този Божи дом е бил направен от стомана и плоскостите от ламарина, също така са били направени и докарани тук заварки, гайки, болтове и нитове. Общия брой на всичките елементи е бил близо четери милиона и тежал петстотин тона. Сглобяването на църквата било завършено в средата на юли 1896 г. и осветен на шести септември същата година от екзарх Йосиф I. Издигането на този Божи дом струвало на нашата страна в онова далечно време повече от един милион франка или 1 000 000 лева, тъй като тогава франка се разменял едно към едно с българския лев.
В храмът “Св. Стефан“ на 28 февруари 1870 г. установена Българската екзархия. На 3 април 1860 г. по време на Великденската служба, Иларион Макариополски с думите “… и всякое епископство православних!” поел отговорността на български духовен глава.

3. Архитектурата на църквата „Св. Стефан”

В архитектурния стил църквата „Св. Стефан” е базилика с три кораба и имала форма на кръст. Поразително красиви са орнаментите по външните стени на църквата. Третата част на този проваславен молитвен дом – олтарът - гледа към пролива Златният рог. А над първата част на храма – над притвора, се извисява величествена камбанария, която е висока четиридесет метра.
Строителите на храма умело са вплели три архитектурни стила – неоготика, византийски стил и необарок. Вътрешният интериор е бил изработен в австрийската столица. Тук са били направени ангелите, конинтски колони и композициите от растителния свят. Интериорният стил в този Божи дом носи названието “ар нуво”.
Първоначално иконостасът е бил направен във Виена, но не бил монтиран в църквата, къй като той е бил в католически стил. Затова се наложило да се поръча нов иконостас от Руската империя. Изработката на новия иконостас изцяло отговарял на правилата на Светата Православна Църква. Лицата, които уредили този въпрос били архитектът Азнавур и секретарят на Българската екзархия Атанас Шопов.
Той е бил направен във днешната руска столица – Москва. Иконостасните икони са дело на талантливият руски иконограф и художник – Клавдий Лебедев. Също така в Русия са били направени и църковните камбани, които са шест на брой. Две от тези камбани и днес приканват православите християни за богослужение в този прекрасен Божи дом.

* * *

Всеки, който желае да направи дарения за този Божи дом, могат за го направят на долупосочените банкови сметки:

TURKIYE VAKIFLAR BANKASI T.A.O.
FINANS MARKET BRANCH - ISTANBUL
SWIFT : TVBATR2A-005
Сметка - USD ACCOUNT : 4038593
Сметка - EURO ACCOUNT : 4042105
Сметка - YTL ACCOUNT : 2006285

Адрес на българската община в Истанбул
Bulgar Ortodoks Kilisesi Vakfi
Yönetim Kurulu
Abide-i Hürriyet Caddesi No 124
Istanbul
тел. +90 (212) 248 0921
факс: +90 (212) 231 0589
www.svetistephan.com

Източници

1. „Свети Стефан” (Цариград)” http://bg.wikipedia.org/
2. „Желязната църква Свети Стефан в Цариград”, www.svetistephan.com

Снимков материал: авторски и от Wikipedia

Конец! И слава Богу.

Какви исторически факти изтъкват богословите, настоявайки за честото /разбирай на всяка Св. Литургия / причастяване?

     Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 23 декмври 2009 година

Copyright ©   
Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат.
Семеен, има 4 деца.

- Отче Павле, кои са основните библейските аргументи, които изтъкват съвременните богослови, защитавайки тезата си за честото причастяване без пост и изповед?

- Обикновено като аргумент се посочва стих 47 от глава 2 на новозаветната книгата Деяния апостолски, който гласи: „И всеки ден единодушно предстояваха в храма и, преломявайки къшеите хляб, храниха се с весело и чисто сърце”. Това „преломяване на хляб” се тълкува от много съвременни богослови изцяло в евхаристиен контекст, тоест,  като свидетелство за ежедневното извършване на Св. Литургия в апостолско време.

- Как тълкуват Св. Отци този евангелски текст?

- Високо авторитетните тълкователи – Св. Йоан Златоуст и Св. Теофилакт Охридски, обаче,  тълкуват тези думи в съвсем друг смисъл, а именно – като показващи строгостта на въздържанието на първите християни. Св. Теофилакт пише: „Преломявайки хляба” показва великото им въздържание и умереност в храната; защото се казва „приемаха храна” /в славянския превод – „приемаху пищу” – б. м/, а не пресищаха се с храна”. И Св. Йоан Златоуст обяснява това място така: „Когато казва „хляб”, то на мен ми се струва, тук указва и на поста, и на строгия живот – тъй като те приемали храна, а не се предавали на разкош.  …Виждаш ли, че думите на Петър /”покай се” – в книгата Деяния апостолски  гл. 2, стих 38, 40 – б. м./ Впрочем, показвайки неточностите и неполезното свободомислие в тълкуването на свещения текст, ние не отричаме, че в първите векове християните са се причастявали много по-често, отколкото сега. Но преди да последваме елементарната логика на модерното православие – „Щом  са го правили тогава, значи трябва да го правим и сега!” – мисля е редно да обърнем внимание върху някои моменти от евхаристията

 - Отче,  някои от съвременните богослови казват, щом в миналото монасите са се причастявали често, значи и  сега и ние можем да го правим. Поради каква причина монасите са си позволявали  по-често да приемат Тялото и Кръвта Христови?

 - В книгата „Древни иночески устави” се разказва за устройството на първия общежителен монастир, основан от Св. Пахомий Велики – и по-конкретно, че „всички /на Св. Литургия в събота и неделя – б. м/ са се причастявали със Светите Христови Тайни. Така е заповядвано от Ангел /!/, в даденото от него на Св. Пахомий правило”. Останалата част от устава /даден от Ангела/ предлага, обаче, една равноапостолна строгост на живота, живот посветен изцяло на Бога и чужд на всичко светско. Така, че ни най-малко не възразяваме ако онези, които водят такъв живот, да се причастяват толкова често. Благодатният старец Паисий Светогорец разказва за стареца  Тихон: „Той се причастяваше всеки ден. Естествено, беше подготвен за това чрез светия си живот”. И пак същият автор посочва, че друг старец пък се причастява по един път на седмица, „въпреки, че се намираше в състояние на святост и можеше да се причастява”.

- Отче Павле, модерните богослови казват, че  ранните християни имали практика на честото причастяване и че това е  показателен пример за днешните православни християни. Какво е мнението относно евхаристийния въпрос на първите християни?

- Ако се върнем отново към първоначалната Църква и нейната практика на причастяване, ето как обяснява Св. Варсафиний Оптински кое я е обосновало: „В първите векове последователите на Христа Спасителя се причастявали всеки ден, но и живота, който водели, бил равноангелен – те били готови всяка минута да застанат пред лицето Божие... Често се случвало, че сутринта християнинът се причастявал, а вечерта го залавяли и отвеждали на смърт в Колизея. Поставени в постоянна опасност, християните зорко бдели над духовния си свят и живеели в чистота и святост”.

Интересна информация ни дава една бележка в книгата на блажения Йоан Мосх  „Духовни полета”: „Не само в апостолските времена, но и през първите векове изобщо, било обичай ежедневното причастяване на християните.  Така е било поне в някои църкви. В IV в. практиката варирала от ежедневното – например, в Испания и Рим, до 1- 2 пъти годишно, както свидетелства Св. Йоан Златоуст за Сирийската Църква. От IV в.  обичаят да се причастяват всеки ден става присъщ на  аскетическия начин на живот, в манастирите и пустините” /Виж: Пос. съч, с. 64/.

Последното изречение ни подсказва коя е причината в практиката – тя е същата, като възникването на монашеството, а  именно – „огромните маси население на Римската империя, - пише Николай Афанасиев, - които нахълтали в Църквата станали християни само по име. От тях не е било възможно да се очаква никаква особенна ревност”.  И авторитетният канонист еп. Никодим Милаш  посочва, че тъкмо „охладяване на ревността у християните” е довела до появата на 8-то  Апостолско правило. /С каноните  засягащи практиката на причастяване ще се занимавам в отделен материал/.

Нима сега положението е по-различно? Колко от  85% - те българи, заявяващи се като „православни християни”, знаят какво означава това име и колко от тях полагат и най-минимални старания да водят духовен живот, свързан с Църквата? И нима може да се очаква в бъдеще ревността да се разпали в това „статично” множество, когато Господ  ясно предрича, че „понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изтине любовта” /Мат. 24:12/.

 - Отче, дали има свидетелства, оставени от Св. Отци относно това, колко често да се причестява православния християнин през годината?

- Отговаряйки  по този въпрос, предлагам много точните наблюдения и констатации на Ангел Величков /в „Църквовен вестник”, бр. 19, ХI, 1999 г.  с. 3 – тогава А. Величков е главен редактор, а понастоящем е свещеник/: „Цялото светоотеческо предание, - пише той, - не е оставило строги указания относно ритмичността, с която да се причастяват вярващите. В църковноисторически план се наблюдава тенденцията на постепенно намаление на честотата на причастяване от раннохристиянските евхаристийните събрания спрямо наши дни... Неуместно е, ние, днес, в края на ХХ век, да се сравняваме с християните от II-ри или III-ти век. Тогава са били гонения и неволи, а всеки станал християнин бил изповедник на вярата... Ние, днешните християни, не можем да се сравняваме в своя духовен живот с онези времена, както впрочем, и с този на манастирите. Не можем да се сравняваме дори помежду си.

Именно по тази причина Св. Църква премъдро премълчава точно на колко време да се причастяваме. Това се  определя индивидуално, с помощта и наставленията на духовния отец, какъвто всеки православен християнин трябва да се постарае да има”.

- Изтъквайки древната практика на честото причастие, съвременните богослови твърдят, че през първите векове не съществувало тайнството Изповед. Каква всъщност е била практиката на покаянието и изповедта в първите векове?

- Когато  споменаваме за духовния живот в „онези времена”  е редно да кажем няколко думи за практиката на покаяние и изповед, неразривно свързана с практиката на причастяването. Който, твърди, че изповед преди причастие в първите векове не е имало, нека да се запознае с „Литургика”-та на професор ставрофорен иконом Благой Чифлянов, който пише „В апостолско време имало само публична изповед и то само за леките прегрешения /Виж: Пос. съч., с.  286/.  По времето на Св. Василий Велики изповедта „се е извършвала по време на утренното богослужение, когато се е чел „псаломът на покаянието” /Виж: Пос. съч., с.  287/, тоест Псалом 50. Тази традиция била продължена  от „Преп  Варсануфий Велики, Авва Доротей, Преп. Йоан лествечник, Преп. Атанасий Синаит, Преп. Теодор Студит /Виж: Пос. съч., с.  287-288/.

Естествено възниква въпросът – ако християните в първоначалната Църква са изповядвали на всеслушание преди всяко причастие „леките прегрешения”, какво е ставало в случай на тежки грехове? На този въпрос отговаря Св. Теофан Затворник: „В първите времена грешниците били отстранявани от християнското общество – б. м/;  и тези, които, разкайвайки се, търсели отново общение, макар и да били приемани, са  подлагани на строги изпитания изпитания и трябвало да приминат няколко степени на покаяние, за да бъдат приети отново в пълно общение. Това била мъдра Апостолска дисциплина. Сега започнеш ли да изпълняваш това – всички ще изгониш вън и няма да има кой  да изпълнява”.

Някога Св. Амвросий Медиалански отлъчил за известно време от Св. Причастие императора Теодосий Велики. Последният в обикновени дрехи стоял във всички недели на установения срок при вратите на храма, заедно с други грешници, отлъчени за сериозни провинения.  Такова било смирението му.

А днес, когато почти не се намира човек да не изповядва тежки грехове /за които църковните канони определят отлъчване от Св. Причастие от 5 до 20 години/, трудно ще намери и един човек, който ще се съгласи да приеме такава епитимия. Но не се ли чувстват  богословите, които искат механично да принесат практиката на причастяване от I-ви в XXI-ви век, че би било неспаведливо и неполезно да напривим това само по отношение на причастяването, но не и на поста, на покайната дисциплина, на църковното благочестие изобщо? Така де, като ще „копираме” – да е до край, във всичко. Ако пък това е невъзможно, нека смиренно приемем практиките на покаяние и на причастяване, завещани ни от Св. Отци от последните векове като най-пригодни и душеспасителни за нашето време.

Кога и откъде идват богословските идеи за причастяването без пост и изповед?

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие"  на 07 декмври 2009 година

Copyright ©

Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат .
Семеен, има 4 деца.

- Отче, миналия път си говорихме с Вас, дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед? Днес ще продължим разговора ни в това направление, като разгледаме темата: кога и къде възникнаха богословските идеи за приемането на Св. Причастие, без подобаваща за това подготовка?

- Ако говорим за България, то мисля че тези идеи проникнаха едва в края на 90-те години на XX век, най-напред чрез отделни преподаватели – академици, които лично аз съм слушал.

- Преди да проникнат в нашата страна, бихте ли казали кога се зародиха и споменахте от Вас богословски идеи?

- Що се отнася в световен мащаб – не бих се наел да посоча с абсолютна точност. Но от това, което до този момент ми е известно, тези идеи започват да се зараждат сред част от руската интелигенция на Запад, след революцията от 1917 година, за което като очевидец пише Светителят Иоан архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски: „Значителната част от отпътувалата в чужбина руснаци... принадлежейки към числото на чедата на Православната Църква и определяйки себе си като православни... значително се отклонили от Православието”.

По-нататък светителят споменава за „пренебрежителното отношение към постите” и изобщо стремежа на тази част на интелигенцията да съгласува „правилата и учението на Православната Църква със своите привички и желания”, вместо точно обратното – да формира своя християнски мироглед според вековните традиции на Църквата. Св. Йоан не пропусна да отбележи и малко по-късния на духовния подем и възвръщането на интелигенцията към Църквата, но в много отношения първоначалните „изкривявания” не са били преодолени поради простата причина, че „горделивият ум не могъл да се съгласи с това, че досега той е стоял на лъжлив път” /Виж: „Слова иже Святых Отец нашего Иоанна, Архиепископа Шанхайского и Сан-Франциского Чудотворца”, Москва, 1998, с. 252-254/.

- Къде е „родилния” дом на тези нови православни богословски идеи?

- Желаейки тези новоправославни стремежи да се разгърнат и получат по-голяма авторетентност, през 1923 година в Париж се създава богословския институт „Св. Сергий Радонежски”, където „процъфтяват всички „най-безстрашни” богословски мнения..., препоръчани като последна дума на богословските „търсения” и на „догматическото” творчество” /Виж: Перепьолкина Л., „Икуменизмът – път водещ към погибил”, София, 1993, с. 19/. Там преподават богослови като протопрезвитер Александър Шмеман, протойерей Йоан Майендорф, протойерей Николай Афанасиев и пр., които на Запад минават уви ли не за „нови апостоли” на Православието в своя стремеж да дадат на Запада „автентичното”, „светоотеческото”, но и по-удобно възприемането православно учение, според мен, вместо да „изпишат вежди извадиха очи”. Тъй като, обаче, техните книги се издават в огромни тиражи, те набързо създават „мода” и дори бих казал „идеология” в съвременното православно богословие и сред част от вярващите.

- Отче, с какво име бихте нарекли създатели и днешните богослови които поддържат или „проповядват” тези модерни теологични идеи?

- Борбата против благочестивия обичай /завещан ни от Св. Отци от последните векове/ за пост и изповед преди Св. Причастие е един от главните пунктове в така наречената „евхаристийна еклисиология”, която пък по думите на М. Ставру е едно от „откритията” на „православните” интелектуалци”, съставляващи неформалното движение „на обновление”, наречено от самия него „неоортодоксия”, тоест „неоправославие” /Виж: Янарас Хр., „Вера Церкви”, Москва, 1992, с. 7/. Тук трябва да отбележим, че М. Ставру използва този термин съвсем не в негативна светлина и той самият се чувства един от тези „чиито позиции и начин на мислене съществено се отличават от тези на традиционионалистки настроените християни” /Виж: Пак там, с. 7/. Затова и аз без всякакви скрупули използвам този термин както по отношение на богословите, така и на техните „открития”, за разлика от други, при това авторитетни и уважавани от мен автори като йеромонах Серафим /Роуз/ и архимандрит Рафаил /Карелин/, които употребяват в тези случаи думите „обновленчество”, „модернизъм” и т. н, разбира се, със същото значение.