Copyright ©
Интервю с протойерей Павел Гърбов
Визитна
картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в
гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през
1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно,
през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски
факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”.
Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си
приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за
иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е
ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от
Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат.
Семеен, има 4 деца.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат.
Семеен, има 4 деца.
-
Обикновено като аргумент се посочва стих 47 от глава 2 на новозаветната
книгата Деяния апостолски, който гласи: „И всеки ден единодушно
предстояваха в храма и, преломявайки къшеите хляб, храниха се с весело
и чисто сърце”. Това „преломяване на хляб” се тълкува от много
съвременни богослови изцяло в евхаристиен контекст, тоест, като свидетелство за ежедневното извършване на Св. Литургия в апостолско време.
- Как тълкуват Св. Отци този евангелски текст?
- Високо авторитетните тълкователи – Св. Йоан Златоуст и Св. Теофилакт Охридски, обаче, тълкуват
тези думи в съвсем друг смисъл, а именно – като показващи строгостта на
въздържанието на първите християни. Св. Теофилакт пише: „Преломявайки
хляба” показва великото им въздържание и умереност в храната; защото се
казва „приемаха храна” /в славянския превод – „приемаху пищу” – б. м/,
а не пресищаха се с храна”. И
Св. Йоан Златоуст обяснява това място така: „Когато казва „хляб”, то на
мен ми се струва, тук указва и на поста, и на строгия живот – тъй като
те приемали храна, а не се предавали на разкош. …Виждаш ли, че думите на Петър /”покай се” – в книгата Деяния апостолски гл.
2, стих 38, 40 – б. м./ Впрочем, показвайки неточностите и неполезното
свободомислие в тълкуването на свещения текст, ние не отричаме, че в
първите векове християните са се причастявали много по-често, отколкото
сега. Но преди да последваме елементарната логика на модерното
православие – „Щом са го правили тогава, значи трябва да го правим и сега!” – мисля е редно да обърнем внимание върху някои моменти от евхаристията
- Отче, някои от съвременните богослови казват, щом в миналото монасите са се причастявали често, значи и сега и ние можем да го правим. Поради каква причина монасите са си позволявали по-често да приемат Тялото и Кръвта Христови?
- В
книгата „Древни иночески устави” се разказва за устройството на първия
общежителен монастир, основан от Св. Пахомий Велики – и по-конкретно,
че „всички /на Св. Литургия в събота и неделя – б. м/ са се
причастявали със Светите Христови Тайни. Така е заповядвано от Ангел
/!/, в даденото от него на Св. Пахомий правило”. Останалата част от
устава /даден от Ангела/ предлага, обаче, една равноапостолна строгост
на живота, живот посветен изцяло на Бога и чужд на всичко светско.
Така, че ни най-малко не възразяваме ако онези, които водят такъв
живот, да се причастяват толкова често. Благодатният старец Паисий Светогорец разказва за стареца Тихон: „Той
се причастяваше всеки ден. Естествено, беше подготвен за това чрез
светия си живот”. И пак същият автор посочва, че друг старец пък се
причастява по един път на седмица, „въпреки, че се намираше в състояние
на святост и можеше да се причастява”.
- Отче Павле, модерните богослови казват, че ранните християни имали практика на честото причастяване и че това е показателен пример за днешните православни християни. Какво е мнението относно евхаристийния въпрос на първите християни?
- Ако
се върнем отново към първоначалната Църква и нейната практика на
причастяване, ето как обяснява Св. Варсафиний Оптински кое я е
обосновало: „В първите векове последователите на Христа Спасителя се
причастявали всеки ден, но и живота, който водели, бил равноангелен –
те били готови всяка минута да застанат пред лицето Божие... Често се
случвало, че сутринта християнинът се причастявал, а вечерта го
залавяли и отвеждали на смърт в Колизея. Поставени в постоянна
опасност, християните зорко бдели над духовния си свят и живеели в
чистота и святост”.
Интересна информация ни дава една бележка в книгата на блажения Йоан Мосх „Духовни полета”: „Не само в апостолските времена, но и през първите векове изобщо, било обичай ежедневното причастяване на християните. Така е било поне в някои църкви. В IV в.
практиката варирала от ежедневното – например, в Испания и Рим, до 1- 2
пъти годишно, както свидетелства Св. Йоан Златоуст за Сирийската
Църква. От IV в. обичаят да се причастяват всеки ден става присъщ на аскетическия начин на живот, в манастирите и пустините” /Виж: Пос. съч, с. 64/.
Последното изречение ни подсказва коя е причината в практиката – тя е същата, като възникването на монашеството, а именно –
„огромните маси население на Римската империя, - пише Николай
Афанасиев, - които нахълтали в Църквата станали християни само по име. От тях не е било възможно да се очаква никаква особенна ревност”. И авторитетният канонист еп. Никодим Милаш посочва, че тъкмо „охладяване на ревността у християните” е довела до появата на 8-то Апостолско правило. /С каноните засягащи практиката на причастяване ще се занимавам в отделен материал/.
Нима сега положението е по-различно? Колко от 85%
- те българи, заявяващи се като „православни християни”, знаят какво
означава това име и колко от тях полагат и най-минимални старания да
водят духовен живот, свързан с Църквата? И нима може да се очаква в
бъдеще ревността да се разпали в това „статично” множество, когато
Господ ясно предрича, че „понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изтине любовта” /Мат. 24:12/.
- Отче,
дали има свидетелства, оставени от Св. Отци относно това, колко често
да се причестява православния християнин през годината?
- Отговаряйки по този въпрос, предлагам много точните наблюдения и констатации на Ангел Величков /в „Църквовен вестник”, бр. 19, ХI, 1999 г. с. 3 – тогава А. Величков е главен редактор, а понастоящем е свещеник/: „Цялото
светоотеческо предание, - пише той, - не е оставило строги указания
относно ритмичността, с която да се причастяват вярващите. В
църковноисторически план се наблюдава тенденцията на постепенно
намаление на честотата на причастяване от раннохристиянските
евхаристийните събрания спрямо наши дни... Неуместно е, ние, днес, в
края на ХХ век, да се сравняваме с християните от II-ри или III-ти
век. Тогава са били гонения и неволи, а всеки станал християнин бил
изповедник на вярата... Ние, днешните християни, не можем да се
сравняваме в своя духовен живот с онези времена, както впрочем, и с
този на манастирите. Не можем да се сравняваме дори помежду си.
Именно по тази причина Св. Църква премъдро премълчава точно на колко време да се причастяваме. Това се определя
индивидуално, с помощта и наставленията на духовния отец, какъвто всеки
православен християнин трябва да се постарае да има”.
- Изтъквайки
древната практика на честото причастие, съвременните богослови твърдят,
че през първите векове не съществувало тайнството Изповед. Каква
всъщност е била практиката на покаянието и изповедта в първите векове?
- Когато споменаваме за духовния живот в „онези времена” е редно да кажем няколко думи за практиката на покаяние и изповед, неразривно свързана с практиката на причастяването. Който,
твърди, че изповед преди причастие в първите векове не е имало, нека да
се запознае с „Литургика”-та на професор ставрофорен иконом Благой
Чифлянов, който пише „В апостолско време имало само публична изповед и
то само за леките прегрешения /Виж: Пос. съч., с. 286/. По
времето на Св. Василий Велики изповедта „се е извършвала по време на
утренното богослужение, когато се е чел „псаломът на покаянието” /Виж:
Пос. съч., с. 287/, тоест Псалом 50. Тази традиция била продължена от „Преп Варсануфий Велики, Авва Доротей, Преп. Йоан лествечник, Преп. Атанасий Синаит, Преп. Теодор Студит /Виж: Пос. съч., с. 287-288/.
Естествено
възниква въпросът – ако християните в първоначалната Църква са
изповядвали на всеслушание преди всяко причастие „леките прегрешения”,
какво е ставало в случай на тежки грехове? На този въпрос отговаря Св.
Теофан Затворник: „В първите времена грешниците били отстранявани от християнското общество – б. м/; и тези, които, разкайвайки се, търсели отново общение, макар и да били приемани, са подлагани
на строги изпитания изпитания и трябвало да приминат няколко степени на
покаяние, за да бъдат приети отново в пълно общение. Това била мъдра
Апостолска дисциплина. Сега започнеш ли да изпълняваш това – всички ще
изгониш вън и няма да има кой да изпълнява”.
Някога
Св. Амвросий Медиалански отлъчил за известно време от Св. Причастие
императора Теодосий Велики. Последният в обикновени дрехи стоял във
всички недели на установения срок при вратите на храма, заедно с други
грешници, отлъчени за сериозни провинения. Такова било смирението му.
А
днес, когато почти не се намира човек да не изповядва тежки грехове /за
които църковните канони определят отлъчване от Св. Причастие от 5 до 20
години/, трудно ще намери и един човек, който ще се съгласи да приеме
такава епитимия. Но не се ли чувстват богословите, които искат механично да принесат практиката на причастяване от I-ви в XXI-ви
век, че би било неспаведливо и неполезно да напривим това само по
отношение на причастяването, но не и на поста, на покайната дисциплина,
на църковното благочестие изобщо? Така де, като ще „копираме” – да е до
край, във всичко. Ако пък това е невъзможно, нека смиренно приемем
практиките на покаяние и на причастяване, завещани ни от Св. Отци от
последните векове като най-пригодни и душеспасителни за нашето време.
