Казвам се Виталий Чеботар и съм роден през 1977 г., в град Болград, Одеска област, Украйна. Изповядвам източноправославната вяра. В България съм благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък, който за съжаление вече не е сред живите. С него се запознавам по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. Винаги ще съм признателен на отеца. С негово съдействие записвам и завършвам през 1996-98 г. паралелния курс в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” В същата година съм приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломирам се през 2003 г. На следващата година защитих магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. Свободното си време отделям за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството ми е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”, в казанлъшкия вестник „Долина”, великотърновските вестници „Борба” и „Фактор ВТ” сайтовете - "Бъди верен", "Всемирното православие" „Православие БГ”, За контакти, предложения и коментари пишете ми на адрес: vitalik26@rambler.ru

неделя, 26 февруари 2012 г.

Кой е по- грешен?

Този разказ бе публикуван в блога на Кина Златева на 26 февруари 
 2012 година

(На моя прекрасен син Никита)
В една слънчева неделя на автогарата се срещнаха двама стари приятели – бай Васил и бай Иван. Поздравиха се, седнаха на една скамейка и заговориха за тежкия старчески живот. Техният приятелски разговор бе прекъснат от биенето на църковната камбана, с което се напомняше на хората, че Св. Литургия е свършила.
- Иване, ти ходи ли днес в храма? – неочаквано попита бай Васил своя приятел.
- Не! Все се каня да отида в храма, но не ми остава време. Ето, исках днес да сторя това, но, уви, не можах. Трябваше първо  да продам  доматите.
- Не бива да правиш така – започна осъдително бай Васил, – ти задължително трябва да отидеш в църквата и да се помолиш за греховете си!
Тези слова обидиха бай Иван.
- Мале, кой ще ми говори за моите грехове? Ти ли? – обидено отговори бай Иван. – По-добре си спомни за това как предаде отчето през лятото на четиридейсет и шеста година само за това, че той хранеше сираците и сиромасите.
Вместо да признае своята грешка, бай Васил припомни друго прегрешение на приятеля си, което е бил извършил в младежките си години: 
- Накараха ме да предам свещеника и това го признаха всички – оправдавайки се, произнесе бай Васил. – Ти се мислиш за светец, но сигурно забрави как преди години, когато събираха иконите, за да ги изгарят, ти първи хвърли в огъня иконата на баба си.
- Това е нищо в сравнение с твоите грехове. Ти сигурно забрави за хората, които „уби” с предателствата си?!...
Бай Иван се замисли. Но той не мислеше за своите грехове, а за тези, на близкия си приятел  бай Васил.
- За разлика от теб -  заяви бай Иван, – аз не правя скандали вкъщи и не бия жена си.
- Да, аз бия моята Мария, но тя си го заслужава. Обаче за разлика от теб, аз не псувам – отговори в своя защита бай Васил.
- Моето псуване е нищо в сравнение с твоите изневери спрямо съпругата ти.
Може би приятелите още дълго биха се осъждали един друг, ако в техния спор не се бе намесил един млад свещеник, който също чакаше автобуса и чу, без да иска, спора на старците. Отчето ги поздрави и каза:
- Деца мои, извинете, че се намесвам във вашия спор, но ще си позволя да кажа: Защо, деца мои, виждайки треската в окото на ближния,  не забелязвате гредата в своето?...
- Отче, не разбирам  какво искате да кажете  с това? – заинтригувано попита бай Иван.
- С други думи, искам да кажа, че всеки от вас се старае да осъди ближния за греховете му, но никой не се опитва да надникне в своите. Добре би било, ако сторите това, да се осъзнаете и да се разкаете за прегрешенията си, да попостите. А след това трябва да ги изповядате пред свещеника в църквата.
- Да, отчето е прав. Колко време изгубихме, осъждайки се един друг, а забравихме при това да осъзнаем греховете си – умислено произнесе бай Иван, обръщайки се към приятеля си.
Бай Васил одобрително кимна с глава на бай Иван, а след това попита свещенослужителя:
- Отче, какво трябва да направим, за да прости Господ греховете ни?
Свещникът погледна  старците,  а след това им обясни какво да сторят, за да им прости Господ греховете. Думите на отчето проникнаха  дълбоко в душите на двамата приятели. Те си поискаха прошка един от друг  и решиха да започнат да постят, да ходят в храма, да се изповядват и причастяват.
- Прости ми, Васко! – съкрушено произнесе бай Иван, – Прости обидите, които ти нанесох през цялото време на нашето приятелство.
Бай Васил, без да се замисли, прости на приятеля си и в отговор поиска прошка от него.
По това време дойде автобусът. Старците, заедно със свещеника, се качиха в него  духовно  възродени.
Конец и слава Богу!
Снимката е взета от Интернет