(На моя прекрасен син Никита)
В една слънчева неделя на автогарата
се срещнаха двама стари приятели – бай Васил и бай Иван. Поздравиха се, седнаха
на една скамейка и заговориха за тежкия старчески живот. Техният приятелски
разговор бе прекъснат от биенето на църковната камбана, с което се напомняше на
хората, че Св. Литургия е свършила.
- Иване, ти ходи ли днес в храма? –
неочаквано попита бай Васил своя приятел.
- Не! Все се каня да отида в храма, но
не ми остава време. Ето, исках днес да сторя това, но, уви, не можах. Трябваше
първо да продам
доматите.
- Не бива да правиш така – започна
осъдително бай Васил, – ти задължително трябва да отидеш в църквата и да се
помолиш за греховете си!
Тези слова обидиха бай Иван.
- Мале, кой ще ми говори за моите
грехове? Ти ли? – обидено отговори бай Иван. – По-добре си спомни за това как
предаде отчето през лятото на четиридейсет и шеста година само за това, че той
хранеше сираците и сиромасите.
Вместо да признае своята грешка, бай
Васил припомни друго прегрешение на приятеля си, което е бил извършил в
младежките си години:
- Накараха ме да предам свещеника и
това го признаха всички – оправдавайки се, произнесе бай Васил. – Ти се мислиш
за светец, но сигурно забрави как преди години, когато събираха иконите, за да ги изгарят, ти първи хвърли в
огъня иконата на баба си.
- Това е нищо в сравнение с твоите
грехове. Ти сигурно забрави за хората, които „уби” с предателствата си?!...
Бай Иван се замисли. Но той не
мислеше за своите грехове, а за тези, на близкия си приятел бай Васил.
- За разлика от теб - заяви бай
Иван, – аз не правя скандали вкъщи и не бия жена си.
- Да, аз бия моята Мария, но тя си го
заслужава. Обаче за разлика от теб, аз не псувам – отговори в своя защита бай
Васил.
- Моето псуване е нищо в сравнение с
твоите изневери спрямо съпругата ти.
Може би приятелите още дълго биха се
осъждали един друг, ако в техния спор не се бе намесил един млад свещеник,
който също чакаше автобуса и чу, без да иска, спора на старците. Отчето ги
поздрави и каза:
- Деца мои, извинете, че се намесвам
във вашия спор, но ще си позволя да кажа: Защо, деца мои, виждайки треската в
окото на ближния, не забелязвате гредата в своето?...
- Отче, не разбирам какво искате
да кажете с това? – заинтригувано попита бай Иван.
- С други думи, искам да кажа, че
всеки от вас се старае да осъди ближния за греховете му, но никой не се опитва
да надникне в своите. Добре би било, ако сторите това, да се осъзнаете и да се
разкаете за прегрешенията си, да попостите. А след това трябва да ги изповядате
пред свещеника в църквата.
- Да, отчето е прав. Колко време
изгубихме, осъждайки се един друг, а забравихме при това да осъзнаем греховете
си – умислено произнесе бай Иван, обръщайки се към приятеля си.
Бай Васил одобрително кимна с глава
на бай Иван, а след това попита свещенослужителя:
- Отче, какво трябва да направим, за
да прости Господ греховете ни?
Свещникът погледна
старците, а след това им обясни какво да сторят, за да им прости Господ
греховете. Думите на отчето проникнаха дълбоко в душите на двамата
приятели. Те си поискаха прошка един от друг и решиха да започнат да
постят, да ходят в храма, да се изповядват и причастяват.
- Прости ми, Васко! – съкрушено
произнесе бай Иван, – Прости обидите, които ти нанесох през цялото време на
нашето приятелство.
Бай Васил, без да се замисли, прости
на приятеля си и в отговор поиска прошка от него.
По това време дойде автобусът.
Старците, заедно със свещеника, се качиха в него духовно възродени.
Конец и слава Богу!
Снимката е взета от Интернет
