Казвам се Виталий Чеботар и съм роден през 1977 г., в град Болград, Одеска област, Украйна. Изповядвам източноправославната вяра. В България съм благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък, който за съжаление вече не е сред живите. С него се запознавам по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. Винаги ще съм признателен на отеца. С негово съдействие записвам и завършвам през 1996-98 г. паралелния курс в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски” В същата година съм приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломирам се през 2003 г. На следващата година защитих магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. Свободното си време отделям за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството ми е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”, в казанлъшкия вестник „Долина”, великотърновските вестници „Борба” и „Фактор ВТ” сайтовете - "Бъди верен", "Всемирното православие" „Православие БГ”, За контакти, предложения и коментари пишете ми на адрес: vitalik26@rambler.ru

неделя, 29 септември 2002 г.

Отговори на православен свещеник на запитвания от енорияши

Статия излезе в сп. “Търновски епархийски вести” бр. 9. 2002 година.

Въпрос: Притеснявам се да коля добитъка. Мисля си не е ли грях да убивам животните?
Отговор на о. Алексий: Според Божието устройване растителният и животинският свят служат на човека. Затова някои животни се отглеждат от човека, след това да бъдат ги използвани за храна. Поради това не е грях да се коли добитъка. Обаче, ако човекът бие и измъчва животните по своя воля, заради собствената си жестокост, тогава това задължително ще му се вмени за грях. Също така православните трябва да се въздържат от клане на добитък по време на заговяването, т. е. в постни дни и в дните за подготовка за приемане на Св. Причастие, когато човек е длъжен да бъде особено мирно настроен. На свещениците и монасите също така се забранява да проливат каквато и да е кръв.
Въпрос: Казват, че не трябва да се държи у дома куче, може да живее единствено отвън в колибка. Какво казва по този повод Църквата?
Отговор на о. Алексий: Тук отново се доближаваме до въпроса за предназначението на животните и отношението на човека към тях. Кучето е предназначено от Твореца да пази дома и стопанството. Затова трябва да се стараем да държим кучето извън дома. Когато го поставят вкъщи, то се превръща в забавление, играчка, с това го лишават от неговото предназначение, за което е създадено от Господа. Понякога кучето заема в дома място, пристойно само на член от семейството. Познавам някои семейства, които вместо деца придобиват кучета, и цялото си внимание и грижа отправят към тях. Някои дори разсъждават, че кучето е по-добро от човека, понеже е по-предано на стопанина си, по-честно, по-благодарно, за разлика от много хора. С това те се опитват да скрият нежеланието и неумението да живеят в съгласие с хората, да изслушват техните забележки и упреци. Така прекомерното ласкателство към животните може да се превърни за душата на човека в истинско нещастие.
Според старозаветните представи кучето се явява нечисто животно. Ние не можем напълно да се съгласим с това мнение, битуващо сред еврейския народ, понеже Господ е заповядал в Новия Завет нищо да не се счита за нечисто. И все пак, при решаването на въпроса дали трябва, или не трябва да се отглежда куче, е нужно да имаме предвид, че в него като, в никое друго животно, е концентрирана похотливата страст. Не напразно човекът, обхванат от блудно влечение, е наричан “пес”. Тази особена полова похот е послужила като едно от основанията древните евреи да считат кучето за нечисто животно. Това особено трябва да имат предвид хората, живеещите в града, заедно с кучета в тясната обстановка на градския апартамент. Присъствието в дома на толкова похотлива страст може например за се отрази отрицателно на възпитанието на децата. Затова православните свещеници, макар и да не прибягват към категорична забрана, в повечето случаи се стараят да сдържат вярващите от подобна крачка.
Въпрос: Как да се отличи къде е истинската личба, и къде суеверие?
Отговор на о. Алексий: Заедно с църковните Тайнства и обреди, за съжаление, съществуват и различни обичаи и поверия, от една страна глупави и наивни, а от друга страна изключително опасни, тъй като носят в себе си печата на магиите.
И както вече бе казано, в магьосническите заклинания много често използват откъси от православни молитви, а също така и имената на Господа и Пречистата Му Майка. В много от магьосническите действия магьосниците мамят маловерните, като използват осветената в църква светена вода, угарки от свещи и други подобни предмети. Изобщо не угарката от свещта и не върбата играе основна роля в тези ритуали, а заклинанията и магиите, но присъствието на такива предмети придава очевидност на “законността” и “църковността” на извършваното.
За да се различи благочестивия обичай от суеверие и магия ще помогне следното правило: там където надеждата за помощ се възлага на Бога и човекът прибягва към църковните светини със смирение и готовност да приеме всичко, което ще бъде угодно на Бога, имаме работа действително с благочестив обичай; ако започнем да се покланяме на самата вещ, като забравяме за Твореца и с помощта на привидната му магьосническа сила се стремят да постигнат резултат, знайте, че тук имате работа със суеверие или дори магьосничество.
Например, ако сме донесли у дома осветена върба, ние имаме право да се надяваме, че тя ще придаде на домашната обстановка частица от предадената й благодат. Има напълно определено молитвено чинопоследование за осветяване на върба в църквата, което е записано в богослужебните книги. Това е каноническо, прието от Църквата действие.
Но когато стръкчето на същата върба стане предмет на различни странни манипулации (метене на пода у дома, удряне на добитъка) християнинът би трябвало да се откаже от подобни действия и да се опита да разубеди другите от участие в подобни ритуали.
Категорично не трябва да се учат християнството и правилата на църковен живот от “бабичките”.
Много от тези “учители” сами измислят правила и с тях учат другите. Обаче това няма никакво отношение към християнството. В своето служение на село, на свещениците се налага да се сблъскват с горчивите плодове на такова “обучение”. Често се случва, че е по-лесно да въведем в християнството човек, който изобщо не е чувал за вярата и Църквата, отколкото човек, на когото главата е препълнена с разни “псевдоцърковни глупости”. Затова, във връзка с възникващите у вас въпроси, винаги е по-добре да дойдете в храма и да се посъветвате със свещеника, отколкото да търсите отговор у бабите-съседки, колкото и благочестиви да изглеждат.

Из в-к “Исцелись верой”, от … 20… г.

Конец! И слава Богу.