КРАТКА ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА (ЧАСТ ВТОРА)

ТАЗИ СТАТИЯ БЕ ОТПЕЧАТАНА В СП. "ТЪРНОВСКИ ЕПАРХИЙСКИ ВЕСТИ" бр. 7. 2002 г. И В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ"  НА 6 АВГУСТА 2009 г.

Copyright ©

М о с к о в с к о  п а т р и а р ш е с т в о (1584 - 1700 г.)

След премахване на монголското владичество, московското княжество в края на XVI в. станало могъща държава. С издигането на руската държава се вдигнал, естествено, и престижът на първойерарха на Руската Църква. Липсвало му само званието патриарх. При царуването на цар Теодор Иванович през 1589 г., със съгласието на източните патриарси, тази титла била дадена и на руския патриаршески престол бил избран московският митрополит Йов. Новото звание не довело до съществени промени в правата на първосветителя на Руската Църква, но възвисило неговото положение. Той бил приравнен с източните патриарси и със своето звание стоял по-горе от другите йерарси на Руската църква, като получил и особени външни отличия – особена калимавка и мантия, право да причестява архиереите и др. Вместо отделни доверени лица, които му помагали да води църковните дела, сега се образували цели учреждения. С една дума, авторитетът на Московския патриарх след всичко това се издигнал в очите и на царя, и на народа, и на целия православен свят. Но московските патриарси, както и техните предшественици – московските митрополити, не се възползвали от своето високо положение за постигане на някакви властолюбиви цели, а изключително за благото на Църквата и поверения им за духовно попечение народ.
Началото на патриаршеството съвпаднало със създаване на смут сред обществото, когато големи сътресения заплашвали руската държава, а Православната Църква била застрашена от йезуити и поляци, които се възползвали от смута, за да насаждат католицизма в Русия. Руските патриарси се явили в ролята на строги пазители на православната вяра, самоотвержени борци за народни права и порядък.
Освен патриарх Йов, могат да се отбележат следните руски патриарси в периода московската патриаршия през 1584-1700 г.: патриарх Хермоген (+1612 г.), патриарх Филарет (+1633 г.), патриарх Никон (1609-1681).
През патриаршеския период пределите на Руската Църква продължили да се разширяват. Християнството успешно се разпространявало в Сибир, където през 1620 г. била открита Тоболската епархия; били построени много манастири – в Кавказ, в Казанския край, между мордовците и татарите в Рязанския и Томбовския край.
Духовното просвещение по време на патриаршеския период отишло много напред. През 1649 г. боляринът Тодор Ртищев, с разрешението на царя и патриарха, през 1649 г. открил недалеко от Москва Андреевския манастир, поканил около 30 южноруски монаси и съставил от тях учено братство, (тоест, братство от високообразовани монаси). По-късно към него се присъединил повиканите от Киев учени, между които особено известни били Епифаний Словеницкий и Семион Полоцки. Учените се занимавали с преводи, писали нови книги, участвували в изправянето на богослужебните книги, настойчиво внушавали необходимостта от училищно дело. Тяхното влияние върху развитието на образованието в Московска Русия било голямо. През 1685 г. с царски указ била открита при Заиконоскаския манастир Московска Духовна Академия. Първи ръководители на Академията били учените-братя Йоаникий и Софроний Лихуди, които дошли от Гърция.

5. С и н о д а л е н   п е р и о д (1700 - 1917 г.)

След смъртта на 100-годишния патриарх Андриян (1700 г.), император Петър I назначил на неговото място Рязанския митрополит Стефан Яворски, който останал местоблюстител на патриаршеския престол до 1721 г. През тази година бил свикан събор на руски епископи, на който била призната необходимостта да се замени едноличната патриаршеска форма на управление със синодална, т. е. съборна. Според реформа съборната власт трябвало да бъде по-авторитетна и по-независима от външни влияния, отколкото едноличната. А в действителност съборът изпълнил желанието на Петър I, който се боял да не срещне противник на своите реформи в лицето на патриарха. Източните патриарси одобрили решението на събора и признали Синода за свой брат, който има равна власт и еднаква йерархическа степен с тях.
Руската държава през този период достигнала големи размери, заемайки 1/7 част от цялото земно кълбо; едновременно с това се разширявала и Руската Църква, разпръсвайки светлината на Христовото учение сред народите, които влизат в състава на империята.
В това време православната руска мисия успешно работела между друговерците в Поволжския край и в Сибир. На изток дейността на православната мисия дори прескочила пределите на руските владения – в Китай, Корея, Япония и Америка. Също така през този период се воювало за присъединяването на повече от три и половина милиона западно-руски униати към Православната Църква. За новопокръстените общности се строили храмове и училища, превеждали се на техен език богослужебни и свещени книги.
От най-бележитите мисионери през това време се отнасят: Иркутския епископ Инокентий (1727-1731 г.), който бил канонизиран, архимандрит Макарий Глухарев (1830-1844 г.), архиепископ Николай, също канонизиран, който от 1860 до 1902 г. е бил православен мисионер в Япония.
През 1898 г. била присъединена към Православието част от Урмирйските несториани - асиро-халдейци в Персия, начело с епископ Иоан.
Много било направено през синодалния период и за духовното просвещение.
През XIX в. се открили две нови духовни академии – Петербургската (през 1809 г.) и Казанската (през 1842 г.), към които впоследствие били присъединени мисионерски курсове.
Към края на XIX в. в Русия имало 4 духовни академии (с 1000 учащи се), 58 духовни семинарии (с 200 000 учащи се), 185 духовни училища (с 32 000 учащи се), 69 женски духовни училища (с 6 000 учащи се) и едно синодално училище в Москва. През 1884 г. на духовенството било предоставено да открива църковно-енорийски училища. В края на разглеждания период почти във всяка енория имало такива училища, а в някои енории и по няколко духовни училища. При това се появили и църковно-педагогически училища.
Руската Църква през този период имала наистина достойни светители – Ростовски митрополит Димитрий, който е състовил книгата Чети Минея през 1709 година; протоиерей Йоан Кронщадски (Сергиев), Тамбовски еп. Теофан и др; подвижници и учени-богослови, от които някои получили световна известност, например А. В. Горски – ректор на Московската духовна академия (+1875), професорите В. В. Болотов (+1900) – историк, еп. Силвестър – догматик и ректор на Киевската духовна академия, еп. М. Голубински – историк, Н. Н. Глубоковски и много други.
Също така и монашеството дало много истински подвижници, както и редица старци от Оптинската пустиня, която се намирало в Калужката губерния (област) и Саровската обител, начело с преп. Серафим (+1833).
Към края на революционната епоха РПЦ наброявала повече от 110 милиона вярващи. Тя имала 65 епархии (в това число една в САЩ) със 40 викарства и 2 ведомства: протопрезвитери – придворни и военно-морски. В Русия имало 52 хил. катедрални църкви; повече от 20 хил. параклиса и молитвени домове; повече от 58 хил. протойереи и свещеници; 58 хил. дякона и псалти; 522 мъжки манастира (с около 10 хил. монаси и 8 хил. послушници), 401 женски манастира (с около 13 хил. монахини и повече от 40 хил. послушници.

6. В ъ з с т а н о в я в а н е  н а  п а т р и а р ш е с т в о т о

През март 1917 г. в Русия се започва революцията. А на 28.VIII същата година в Москва със съгласието на правителството, се открива всеруският поместен събор, който продължава до 21.IX.1918 г. Като най-важно дело на този събор се счита възстановяването на патриаршеството и избирането на патриарх. През откомври 1917 г. за патриарх е избран Московския митрополит Тихон (в обикновения живот – Василий Балавин, завършил Санкт Петерберската духована академия) и е организирано патриаршеско управление. На 7.XI.1917 г. се осъществява болшевишкия преврат. Поставяйки си за цел да се борят против религията и Църквата, болшевиките подлагат Православната Църква и нейните служители на нечувани репресии. Църковните капитали и имущества са отнети. Много храмове са затворени или обърнати в киносалони, клубове или музеи. Такава участ постига и трите знаменити лаври: “Св. Александър Невски” в Санкт Петербург, Троицко-Сергиевата и Киево-Печерската лаври, много катедрали, като Исаевската в Санкт Петербург. Величественият храм на Христос Спасител, както Иверския параклис, и Симоновия манастир са разрушени; Соловецкия манастир е првърнат в тъмничен затвор и т. н.
По време на революцията мъченически са убити 30 архиереи и хиляди свещеници. Много архиереи и свещеници били изпратени да вършат тежка работа. Самият патриарх на няколко пъти бил затварян в тъмница и изтощен издъхва в деня на Благовещение – 7. IV. 1925 г. От това време Църквата се управлявала от местоблюстители на патриаршеския престол[1], а по-точно Руската Църква е управлявана от Крутицкия митрополит Петър, който отказа да декларира вярност към държавната власт и затова е отстранен. Неговият заместник митропилит Сергий полага усилия да подобри отношенията между Църквата и държавата. Изхождайки от християнския възглед, че “няма власт, която не е от Бога” (Римл. 13:1), той признава съветската власт за законна с послание от 29.VII. 1927 г. и образува Синод постепенно води Църквата към сближение с държавата.
През 1936 г. в СССР е издадена нова конституция, която потвърждава дадената по-рано свобода на религиозния култ и на противорелигиозна пропаганда. “Демократизирайки” избирателната система (с “всеобщо, равно и пряко избирателно право, проявено с тайно гласуване”), тази конституция “закрепва” равноправието на съветските граждани и “установява” по-голяма веротърпимост от страна на атеистичните среди[2].

7. Ц ъ р к в а т а  о т  1 9 4 1 г.  д о  н а ш е  в р е м е

Най-страшният катаклизъм на ХХ в. – Втората световна война, спасява Руската Църква от пълно ликвидиране. Тя е единствената общонародна институция, която реагира веднага на нападението срещу СССР и подкрепя всячески борбата срещу фашистките нашественици. След войната положението се подобрява не поради разкаяние на бившия семинарист Сталин, а поради пригодността й за целите на съветската външна политика. През 1943 г. е избран нов патриарх за първи път след кончината на патриарх Тихон през 1925 г. Участието на почти всички епископи и в по-малка степен свещеници в пропагандните кампании на властите е необходим откуп за безпрепятственото развитие на Църквата.
Хрушчов, който започна съветската космическа програма и мечтае да изгради комунизъм в СССР за срок от 20 години след идването си на власт подновява атаките срещу Църквата главно чрез закриване на храмове. По негово време много свещеници се отказват от сан и стават автори на атеистични брошури. Скоро след падението на Хрушчов през 1964 г., съветските професионални атеисти започват внимателна преоценка на петте години преследвания. Общото мнение е, че терорът не предизвиква желания резултат, а довежда до отслабване на гражданската и политическата лоялност на голяма част от вярващите. Освен това, нападките срещу Църквата привличат симпатиите и на хора, останали извън религиозната сфера. Затова при управлението на Брежнев явните преследвания се прекратени.
По времето на Андропов, репресиите спрямо другомислещите временно набират скорост, но отношението към официалната Църква се подобрява. По-рязък към Църквата е краткосрочният режим на Черненко, продължен през 1985 г. от Горбачов. Границата между 1986-1987 г. се смята повратна в отношението към Църквата и вярващите. Новият климат на “преустройство” принуждава властите да гласуват през 1990 г. “Закон за свободата и съвестта”. Съборът за избор на новия патр. Алексий II се състоя от 7 до 12.XII.1990 г., и е първият действително свободен събор след 1917-1918 г.
След рухването на Съветския съюз през 1991 г., Църквата постепенно заема централно място в руското общество, а през септември 1997 г. бившият руски президент Борис Елцин подписва закон, според който Руската Православна църква придобива статус на традиционна религия, заедно с исляма, юдаизма и будизма. От 1 януари 2000 г., когато президентът на Русия става Владимир Владивирович Путин, Руската Православна Църква продължава да развива обширна духовна дейност. През 2006 г. бе въведено вероучението във всичките руските училища, като задължителен учебен предмет.
Църквата трябва да се заеме и с вътрешните си проблеми, като засили изборното начало, съборното устройство, децентрализацията и се освободи от вродения си клерикализъм и протекционизъм. Трябва да се направи всичко възможно за преодоляване на съществуващите разколи и намиране на баланс между плурализма и авторитаризма. РПЦ има възможността да стане действително демократична и да се превърне в могъща сила, която обединява нацията в нейния порив напред[3].

ЛИТЕРАТУРА

1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990.
3. Снегаров, И., проф. “Кратка история на съвременните православни църкви”, II том, София, 1996.
4. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997.

Конец! И слава Богу.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА (ЧАСТ ПЪРВА)

ТАЗИ СТАТИЯ БЕ ОТПЕЧАТАНА В СП. "ТЪРНОВСКИ ЕПАРХИЙСКИ ВЕСТИ" бр. 7. 2002 г. И В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВАСЛАВИЕ" НА 3 АВГУСТА 2009 г.

Copyright ©

Началото на християнството в Русия отнасят към апостолските времена. Според сказанията на руския летопис, Св. Ап. Андрей Първозвани, проповядвайки Евангелието, достигна до днепровските възвишения, където сега е разположен град Киев, благословя ги и предсказа, че над тях ще възсияе Божията благодат, че на това място ще се построи голям град и че Господ ще въздигне в него много църкви.
За разпространението на християнството в южните предели на Русия, където се намирали древни колонии и където можели да разпространят християнството разни лица: търговци, държавни чиновници, мисионери. Известно е, че в устието на р. Дунав в III в. се е намирала Скитската епархия. В Крим имало християни още от времето на Св. Климент Римски, който е изпратен от Рим, там на заточение през 94 г. От IV век се споменават Херсонска и Босфорска епархия. Между Дон и Днестър съществувала Готска епархия и нейния епископ участвувал на I Вселенски събор.
През 864 г. киевските князе Асколд и Дир нападнали Цариград. След това те приемат християнството от пребиваващия в Киев гръцки епископ. На гроба на Асколд била построена църква “Св. Николай”.
През 944 г. при княз Игор Русия вече се разделя на покръстена и непокръстена. При сключването на договора с гърците, князът се заклева в Киевската съборна църква “Св. Илия”.
Вдовицата на княз Игор, княгиня Олга през 957 г. приема Св. Кръщение, което било извършено от патриарх Полиевк. Приемник при нейното кръщение е бил император Константин Багрянородни.
Нейният син, обаче, бидейки груб войник, отказва да се покръсти, “за да не му се смее дружината” и след смъртта на майка си започнал гонение против християните.

1. П о к р ъ с т в а н е н а   К и е в с к а   Р у с и я.

След смъртта на по-старите си братя Ярополк и Олег, Владимир, се възкачва на бащинския престол. Първоначално той ревностно защитава езичеството и води разгулен живот, а след това става един от най-ревностните християни и просветители на руския народ. Обрат във възгледите на Владимир довежда проповедта на гръцки мисионер за изкуплението и бъдещия живот и по-специално показаната му картина на Страшния Съд. След това по съветите на своята дружина и на градските старейшини, изпраща десет мъдри мъже да изучават на място в различни страни юдейската, мохамеданската, католическата и източно-православната вяра. Пратениците разказват, че присъствайки се на богослужение в цариградската църква “Св. София”, те не знаели къде се намират – на земята или на небето. А болярите веднага му казали, че: “Ако източно-православната вяра не е най-добрата, то баба ти, княгиня Олга, най-мъдра от всички хора не би приела тази вяра”.
През следващата 988 г. Отправяйки се на поход срещу гърците, княз Владимир обсажда с войската си град Корсун, при което дава обет, че ако превземе града, ще се покръсти. Когато превзема града, той иска от гръцките императори Василий и Константин ръката на тяхната сестра Анна. Те му отговорят, че могат да дадат своята сестра само на християнин.Тогава той се съгласява да приеме кръщението. По същото време той се разболява тежко с очите. Царицата, която приближава Корсун, го убеждава по-бързо да се покръсти. И наистина, щом корсунския епископ го кръщава, той, подобно на Св. Ап. Павел възвръща зрението си. Вземайки след това със себе си корсунските и пристигналите от Гърция свещеници, свещени съседи, християнски икони и книги, княз. Владимир бърза да замине за Киев.
Там той най-напред унищожава идолите. Най-главният от тях – Перун е завързан за опашката на един кон и с поругание хвърлен в река Днепър. След това князът покръства своите синове и част от болярите, като започна да подготвя целия народ за кръщение. Самият той, също като духовниците проповядва в града. Накрая е определен ден за покръстване на киевските граждани в река Днепър. На следващия ден се състои общо кръщение.
Заедно с разпространението на християнската вяра в Русия се разпространява и просвещението. Също така княз Владимир започна да отваря в Киев и в други градове училища и да принуждава жителите да изпращат на учение своите деца.
Първите ръководители на тези училища са епископи и учители-свещеници. Синът на княз Владимир Ярослав (1016-1054) открива към киевската църквата “Св. София” библиотека, като получава книги от България и Гърция. Въобще, както в този, така и в следващите периоди цялата руска писменост има религиозен характер. А книгите – богослужебни, от вероучителен и нравствен характер, са изпращани предимно от България.
Колко бързо се разпространявало християнството в Русия може да се види от това, че в средата на XIII в., освен Киевска са създадени още 15 епархии.
Тъй като Русия приема християнството от гърците, то естествено Русия остава в зависима от цариградския патриарх, което продължава до XV в.
Трябва обаче да се каже, че тази зависимост е повече формална, отколкото реална. Руската Църква е смятана за една от митрополиите на цариградския патриарх, при което са й предадени права на екзархат. Патриархът назначава руските митрополити, но в руските църковни дела, с редки изключения, не се намесва. Митрополитът е начело на Руската Църква. Той свиква събори, ръкополага епископи, осъжда епископи със събор и издава общи разпореждания, отнасящи се до цялата църква. Отначало митрополитската катедра е в Киев, а след това през 1299 г. е пренесена в гр. Владимир, а оттам при митрополит Петър в началото на XIV в., в Москва.

2. М о н г о л с к и  п е р и о д

Около 1237-1240 г. монголците нахлуват на руска земя и превземат южните и централните области на Русия.[1] През 1299 г. центърът на митрополията се премества на север, в град Владимир. А в началото на XIV в., когато започва да се строи Москва, московският княз Иван Калита убеждава митрополит Петър да се премести от град Владимир в Москва, която от 1325 г. се превръща в църковен, а по-късно и политически център на Русия[2].

3. С л е д м о н г о л с к и  п е р и о д

През 1480 г. монголското владичество е премахнато от великия Московски княз Йоан III. Цялата източна Русия се намира под властта на полско-литовското княжество.
Московската митрополия успешно разширява своите предели и развива голяма просветна дейност. В края на XVI в. тя се издигал до степен на самостоятелен патриархат.
Западно-руската Киевска митрополия подложена през цялото време на най-силен натиск от страна католицизма, не намира защита в подчиненото на Рим полско-литовско правителство и търпи всевъзможни притеснения и насилия, бе потискана, експлоатирана от правителството и от пановете (владетелите), понякога заемащи епископските катедри. Особено пострадала от йезуитите, които успяват, насаждайки унията, да откъснат една значителна част от нейната област.
През 1654 г. Малорусия (така онова време се наричала Украйна) се присъединила към Русия, а заедно с това и Киевската митрополия влязла в състава на Московския патриархат.
Страданията на останалите под полска власт, православните привлекли вниманието на руската императрица Екатерина II. Нейното застъпничество довело до три последователни деления на Полша през 1773, 1793 и 1795 г. Всеруските области, освен Галиция, преминали към Русия. Днес това е обраст в Украйна) Започнало обратно движение от унията към Православието – към прародителската вяра. Към края на царуването й към Православието се присъединили около 2 млн. души.
През периода 1883-1889 г., с усилията на архиепископ Йосиф Семашко и неговите сподвижнци – епископи Василий Лужински и Антоний Зубко, били присъединени от Литовска и Белоруска епархия към Руската Православна Църква повече от 1,5 млн. души униати. А през 1875 г., около 50 хил. души се присъединили към Православната Църква от Холмската епархия. След това в руската земя не останали униати.

[1] Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 90-95.
[2] Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990, с. 193.

                                                             /Следва /

КАК ДА СЕ ОБРЪЩАМЕ КЪМ ДУХОВНИТЕ ЛИЦА

Тази статия е публикувана в сайта "Всемирното православие" на 30 юли 2009 година

Copyright ©

В църковната практика не е прието свещеникът да се поздравява с думите: “Здравейте” или “Добър ден”, а вместо това трябва да се казва: “Благословете!”. След като сме близо до свещеника скланяме ръцете за получаване на благословение (дясната длан върху лявата). Свещеникът произнася думите: “В името на Отца и Сина и Светия Дух”, извършва над мирянина кръстно знамение, поставя дясната си ръка върху дланите му, която той целува.
Свещеникът може да извърши кръстно знамение над наведената глава на мирянина с възлагане на дланта или може да благослови от разстояние. Честа грешка на редовно ходещите на църква хора е да се кръстят, преди да вземат благословията от свещеника.
Разпространена разговорна форма за обръщение към свещеника обикновено е “отче”, например: ”Отче, благослови” или за трето лице: ”Отчето замина на погребение”. Но звателната форма употребява в официален контекст, особено когато е съчетано с името на духовното лице. Например, казват: ”Отец Александър имате благословение да произнесе проповед утре”, но не може да се каже ”Отче Александър имате благословение...” Самият свещеник като се представя, трябва да каже: “Иерей (протойерей, свещеник, игумен и пр.) Василий Иванов”, но ще бъде нарушение на църковния етикет да се каже Аз съм Васил Иванов”.
Най-общото правило е следното: взема се благословение от свещеници имащи по-висш сан, тоест най-напред от протойереите, а след това от йереите. Възниква въпроса как да ги различим по звание. На помощ тук идва кръста, който носи свещеника: ако кръстът е с украшение, то това задължително е протойерей; ако кръста е позлатен – то това е или протойерей или йерей, а ако е сребърен – той е само свещеник.
Ако мирянинът прецени, че по някаква причина е неудачно да иска благословение от всички присъстващи духовни лица, може да каже: “Благословете честни отци”. Ще отбележим, че в Православието не е прието да се обръщаме с думите: “Свети Отец”, а се казва : “Честни отче” (например – помолете се за мен, честни отче).
Ако мирянинът е със семейството и иска да получи благословение, първо пристъпва мъжът, после жената, след това и децата според възрастта им. Ако някой иска да представи свой познат на свещеника казва: “Отец Петър, това е моята съпруга, моля ви, благословете я”.
Как да постъпим, ако срещнем свещеника на улицата или на обществено място? Дори ако той е в цивилна дреха, ние можем да вземем благословение, стига да е удобно и условията да го позволяват. Ако това не е възможно ограничаваме се само с лек поклон.
При раздяла, како и при среща мирянинът отново измолва благословение от свещеника: “Простите, отче, и благословете”.

Конец! И Слава Богу.

In memoriam проф. д-р Тотю Коев: Книгата на Мормон е откраднат фантастичен роман

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 15 юли 2009 година

Copyright ©

Интервю с проф. д-р Тотю Коев 

- Професор Коев, кога е основана Църквата на Иисус Христос на светиите от последните дни (мормоните)?
- Тази общност, известна повече като Църквата на мормоните е основана в първата половина на 19 век.
- Кой е основателят на тази религиозна общност?
- Основополжник на тази общност или църква, както те я наричат, е Джоузеф Смит.
- Бихте ли разказали по-подробно за Джоузеф Смит?
- Той е роден през 1805 г. в САЩ. Прекарал по-голямата част от детските си години в селището Манчестър, щата Ню Йорк. През 1820 г., на 15 годишна възраст, обърнете внимание, в пубертетната си възраст, той започва да си внушава, че му предстои да изпълни духовна мисия, за която ще разкажа малко по-късно. Роден е в многодетно семейство с твърде скромни материални възможности. Като младеж той бил познат сред приятелите си като вманиачен златотърсач. Уединявал се. Казвал, че се опитва да навлезе по-дълбоко в проблемите на християнството. Започва да получава “видения” и, както сам пише, за тези видения допринесла майка му. Това било типично явление за американското общество от първите десетилетия на 19 век, именно такива видения, общувания с различни духове. В тяхното семейство майката била, така да се каже в по-голяма степен склонна към тази мистичност. Но приятелите му смятали, че не е много искрен в тези свои изявления. Джоузеф Смит започнал да говори, че му се явил един ангел на име Морони и му казал, че той е определен да изпълни мисия, тъй като Църквата, основана от Иисус Христос още от първия век изменила принципите и нормите, които Христос, дал на хората. Когато му се явявал този ангел, той го питал: “Към коя църква да принадлежа?”, Морони му отговорил: “ Към никоя, защото всички са потънали в грях. Но ти ще основеш нова църква, ще я ръководиш. . .” и т. н.
И действително, първоначално последователите му през 1830 г. били само шест души. След това предприели едно пътуване из Америка и в едно населено място местният пастор се увлякъл по неговото учение и с цялата си енория - около 1000 души - станали негови последователи. Впоследствие той и неговите приемници се отдали на твърде неморален живот. Бил женен, но след това се увлича по омъжени жени, млади момичета и много от неговите искрени последователи негодували от това. Започнали да издават вестник, в който критикували Смит и други като него. Той наредил да бъде изгорена печатницата, където се отпечатвал този вестник. Но бил арестуван и пратен в затвора. Пропуснах да отбележа, че преди президентските избори той се обявил за кандидат-президент на Съединените щати. Скоро след задържането му в затвора една група от около 200 души силно настроени срещу него, обградили затвора, и когато направил опит да избяга от килията си, те го убили, както и брат му, който също бил в затвора. Ето как завършил земния си път Джоузеф Смит, който, разбира се, се обявил за Сина Божи. Един холандски изследовател на тази проблематика Ван дер Фалк пише, цитирам приблизително: “Новият водач Джоузеф Смит бил под силното влияние на домашната атмосфера. Той бил с психически увреждания по рождение, които се засилили след употребата на алкохол; бил вманиачен, искал на всяка цена да блести с нещо, да се открои с нещо и използвал в случая религията за своите болезнени амбиции. Той бил психопат”. Неговите сегашни последователи, т. е. членовете на мормонската общност отхвърлят това. Мнозина от тях са наистина искрено вярващи, опитват се да водят издържан от религиозна гледна точка живот.
- В какво вярват членовете на тази общност?
- Мормоните са политеисти. Те вярват в съществуването на много богове. Според тях, освен Бог Отец има други богове, които по същина не се отличават от хората. Полигамията на мормоните довела до остри сблъсъци с държавната власт като мнозина от тях просто били принудени да емигрират от страната, тъй като не искали да се откажат от многоженството. Според тяхното учение Мормон бил пророк, чийто син Морони бил възкръснал. Той се явявал на Джоузеф Смит.
- Какви са разликите между мормонската църква и Православната църква?
- Същественото различие се заключава в това, че Православието учи категорично за съществуването на един Бог, а мормоните допускат съществуването на много богове, което от православна гледна точка е абсурд. И изобщо не можем да намерим допирни точки с тях; това дори ни кара да поставим под съмнение доколко една такава общност може да се нарече християнска, след като учи за съществуването на много богове. Друга разлика е по отношение на човека – те казват, цитирам дословно: “ Какъвто е сега човекът, това е бил някога Бог. Каквото е Бог сега – това един ден ще стане човекът.” Или с други думи, всеки от нас е потенциален бог. Това е в пълно несъответствие не само с Православието, но изобщо с християнското учение. Ние казваме, че човекът е сътворен от Бога, че той е Негов образ. По отношение на Иисус Христос ясно е на всички, че Христос е въплътилият се Син Божи – роден във Витлеем, Палестина, имал 12 апостоли, умрял на Кръста, възкръснал и се възнесъл на небето. Мормоните учат, че Той специално се явил още веднъж в Съединените щати. Няма такова нещо. Ето, виждате, че ние, православните християни съществено се различаваме от мормоните.
- Притежават ли членовете на Мормонската църква свое печатно издание?
- Имат. Това е ежемесечното списание “Лиахона”.
- Кога са проникнали първите мормони в България?
- Първите мормони дойдоха в България след 1991 г.
- Какъв е общия брой на членовете на тази религиозна общност в България?
- Не са много. Нямаме точни статистически данни. Общият брой на всички християнски и нехристиянски религиозни течения (извън православието) са някъде около 100 хил. Души, като 80 % от тях са Петдесетници, те са най-много, останалите 20% са Мормони, Свидетели на Йехова, Обединителната църква на Муун, Адвентисти, Конгрегационисти, Методисти.
- По какъв начин мормоните разпространяват учението си?
- Те разполагат с големи материални средства. От САЩ идват млади момчета, които там са изучавали български език. Облечени са винаги много елегантно, вежливи са, но и нахални, в смисъл, че са упорити. Те ходят по домовете, звънят, предлагат своята литература, главно Книгата на Мормон, и то без заплащане. Това е начинът за пропагандиране на своите идеи. Нямат особено голям успех в България.
- Професор Коев, разкажете по-подробно за Книгата на Мормон.
- Според самият Джоузеф Смит, това била една книга, която трябвало да преведе и запише от златни плочи, както му посочил ангелът Морони, когато му се явил. Относно действителното авторство на книгата има различни версии. Една от тях гласи: един протестантски пастор Соломон Сполдинг написал фантастичен роман, озаглавен “Намереният ръкопис”, през 1812 г. В нея авторът свободно интерпретирал произхода на първите обитатели на Америка. Романът не бил отпечатан, но ръкописът бил откраднат от приятел на Смит. Тази версия възникнала през 30-те години на 19 век и чак през 1976 г. графолози открили в оригиналния ръкопис на Книгата на Мормон страница, написана от ръката на Сполдинг, което хвърлило светлина относно произхода на споменатата книга, т. е. Морони не дал никаква книга на златни плочи. Джоузеф Смит вманиаченият златотърсач, представете си, върнал златните плочи след като направил превода. Няма такова нещо. Просто приятелят му откраднал ръкописа, както вече казах и той излиза, уж преведен от Смит. Книгата на Мормон съдържа легенди за образуването на САЩ, на американския народ. Нищо съществено няма в нея.
- Имат ли регистрация в Дирекцията на вероизповеданията членовете на Мормонската църква?
- Те са регистрирани след 1993 г.
- Имат ли други свещени книги, освен Книгата на Мормон?
- Да. Те са общо четири: Библията, Книгата на Мормон, Доктрина и Завети и Бисерът с голяма стойност. Библията използват формално, дотолкова, доколкото някои от библейските места подкрепят техните концепции. Мормоните смятат Свещ. Писание за изопачено при преводите му. Имат техен превод на Библията, който нагаждат към техните структури, а не обратно, структурите към библейския текст. Акцентират главно върху Книгата на Мормон.

Конец! И слава Богу.

In memoriam: Проф. д-р Тотю Коев: Двама братя основават нова християнска църква в Англия

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 8 юли 2009 година

Copyright ©

Интервю с проф. д-р Тотю Коев

Проф. д-р Т. Коев е роден в с. Армени, Габровско. През 1947 г. завършва Софийската Духовна семинария. През 1951 г. завършва висшeто си богословско образование в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1955 година защитава докторска дисертация. До 1960 г. е асистент в Софийската духовна академия, по-късно преподава и в Софийската духовна семинария. През 1968 г. проф. Коев специализира в Германия. След завръщането си е назначен за старши преподавател в Духовната академия в София. През 1973 г. става доцент, а през 1976 г. - професор. През периода 1991-1999 г. е декан на Православния богословски факултет във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, преподавател по Догматика, Инославни изповедания и Нехристиянски религиозни учения в Софийски богословски факултет. Проф. Коев преподава и дисциплините “Основи на Християнството” и “Основни понятия в християнството” в Нов български университет Бил е гост-професор в Мюнхенския университет, Германия, а от 1981 г. е главен редактор на сп. “Духовна култура”.
Българското общество се разделя завинаги с видния български богослов през 2006 г.

- Професор Коев, знае се, че една от протестантските общности е Евангелската методистка епископална църква. Кога е основана?
- Методизмът като протестантска разновидност води началото си от 1729 г. в Оксфорд, Англия.
- Кои са основателите на това религиозно движение?
- Църквата на методистите е основана от двама братя – Джон и Чарлс Уесли, които били студенти и впоследствие станали духовни лица. По тяхно време имало сравнителен упадък на религиозния живот в Англия. Тези братя били искрено вярващи и искали да активират по някакъв начин религиозния живот в страната си, търсели съответни методи за това. От тук впоследствие произлязло и името на общността – методисти, т. е. търсещи нови методи за активиране на религиозния живот. Естествено, някои от техните колеги не им повярвали и започнали да ги наричат библейски лицемери. Те били наистина искрено вярващи, имали желание, както казах, да намерят начин да се активира религиозния живот в Англия. Но когато потърсили съдействие от страна на Англиканската църква, към която те принадлежали, им било отказано. Казали им, че не е необходимо да се търсят нови начини и т. н. Тогава те се обърнали към своя съидейник след 1732 г. свещеник – Джон Уойтфилд. Той самият започнал да ръкополага свещеници за тази общност, което довело до нарушаване на установените църковни канони и традиции.
Джон Уесли бил прекрасен оратор. Всеки ден проповядвал на открито на различни места и бил твърде убедителен в своята проповед, което довело до сравнително бързо увеличаване броя на техните последователи. По-късно той заминал за Америка, където проповядвал, своето или по-точно общото (на тримата) учение. Както в Англия, така и Америка те имали твърде много последователи.
- В какво се заключава тяхното учение?
- Тяхното учение по принцип е подобно на всички, възникнали след Реформацията християнски движения. То е формирано в 25 члена, които ясно показват този протестантски дух в учението им. Понеже се наричат епископална църква, това означава, че те приемат трите Йерархически степени: дякони, презвитери и епископи. В основата на Методизма стоят тези принципи или концепции, които отхвърлят молитвите за починалите, почитането на иконите, на светиите и т. н. Признават само Св. Писание, но не и Св. Предание.
- Кои православни догмати нарушават те?
- Тези, които току що изброих: иконопочитанието за православните християни е една безспорна догматическа истина, а те я отхвърлят, както отхвърлят и Св. Предание. За нас, Св. Писание и Св. Предание са равностойни източници на вярата. За методистите важи само Св. Писание. Те признават само две тайнства – Кръщение и Евхаристия. С това отново се отличават от православните християни. При нас, знаете, има седем Тайнства – Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, Покаяние, Свещенство, Брак, Елеосвещение (Маслосвет). Но пак казвам, нямат нещо специфично, което да ги отличава от останалите протестантски общности. Ако говорим за конгрегационистите, които водят своето начало също от Англия, те приемат две йерархически степени – дякони и презвитери.
- Притежава ли Евангелската методистка епископална църква свое печатно издание?
- Да, имат свои религиозни печатни издания: сп. “Методист”, и в-к “Благонравие”.
- По какъв начин разпространяват своето религиозно учение?
- Чрез проповеди в техните молитвени домове, в търсене на контакт с други християни, които те се опитват да привлекат към себе си.
- Кога са проникнали в България първите методисти?
- В България те проникват в средата на 19 век. По едно и също време идват няколко души методисти и конгрегационисти в Цариград. Научават, че в пределите на Османската империя, имам предвид в нашите български земи, имало православни християни. Но не разполагали с богата информация. Те дори мислели, че навлизат в страна, в която някога имало християнство и се споразумели едните – методистите да се разположат в северната част, а на юг да действат конгрегационистите. Впоследствие, методистите проникнали и в Южна България.
- Какъв е броят на членовете на методистката църква в света?
- Приблизително 1 млн. души.
- Регистрирани ли са методистите в Дирекцията на изповеданията?
- Да. Имаха една стара регистрация, но както почти всички други религиозни общности у нас, след 1993 г. Евангелската методистка епископална църква бе пререгистрирана.

Конец! И слава Богу.

БРОЙ И СТЕПЕНИ НА АНГЕЛИТЕ

Този материал бе публикуван на 03 юли 2009 г., в енорийското списание „Търновски епархийски вести”, бр. 9 (юли), 2009 г., гр. Велико Търново в рубриката “Богословие”.

Учението на Св. Православна Църква за сътворението на ангелския свят е догматически формулирано в началния израз от Никео-Цариградския символ на вярата: “Вярваме в Единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”. В този първи член е даден израз на църковното учение за появата на духовния свят (“небе” - “невидимото”) преди сътворяването на материалната действителност (“земя” – “видимо”).
Има се предвид цялостната творческа дейност на Бога, отразена предимно в свещените книги на Стария Завет. Именно в този контекст стои библейско-богословската тема за началото и развитието на ангелологичната идея, засвидетелствана в старозаветното и новозаветно Откровение.
Думата “ангел” е гръцка (aggelos), което е превод от староеврейската дума (mal`ah), срещана в Стария Завет 231 пъти и идва от неупотребявания еврейски корен l`k (пращам с поръчение). И двете думи mal`ah и aggelos, означават “пратеник, вестител”. Явно е, че етимологията на aggelos включва указание за предназначението и служението на духовните сили – те са пратеници, които възвестяват и изпълняват Божията воля. Според Св. Апостол Павел - ангелите са, “духове служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение”. (Евр. 1:14). Mal`ah не е собствено, а нарицателно име и говори за определено служение, длъжност, но не за природата на личността, която го носи. Затова то се употребява, както за духовните сили, тъй и за човеците - свещеник (Екл. 5:5; пр. Мал. 2:7), пророк (пр. Аг. 1:13) и изобщо (Бит. 32:6), Числ. 20:14; И. Навин 7:26; 1 Царств. 11:4)
Според ученика на Св. Апостол Павел – Св. Дионисий Ареопагит, който се удостоил да съзерцава тайните на невидимия свят, Ангелските чинове се разделят на три йерархии – висша, средна и низша. Всяка от тях се състои от три чина. Във висшата йерархия влизат Серафимите, Херувимите и Престолите.
От всички Ангелски чинове до престола на Пресвета Троица стоят шестокрилите Серафими (името им означава пламенен, огнен). За тях Св. пророк Исаия казва: “около Него стояха Серафими; всякой от тях имаше по шест крила, с две всеки закриваше лицето си и с две закриваше нозете си, и с две летеше. Викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава!” (Ис. 6:2-3). Те са огневидни, тъй като предстоят непосредствено пред Онзи, за Когото Апостолът пише: “Нашият Бог е огън, който изтребва”, и за когото псалмопевецът говори: “Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци – Свои служители” (Пс. 103:4). Те горят от неугасваща любов към Бога и я разпалват в сърцата на човеците”.
След Серафимите пред Премъдрият Създател на вселената предстоят многооките Херувими (Бит. 3:24). Тяхното име означава “изобилие на премъдродст и просвещение”. Те са изпълнени със сияйна светлина на Богопознанието, проникват в дълбините на тайните Божии и изпращат на хората премъдрост и просвещение за постигане на истинското Богопознание.
След Херувимите, пред Господа, седящ на престол висок и издигнат (Ис. 6:1), предстоят Богоносните Престоли (Кол. 1:16), върху които Бог почива духовно, тайнствено и непостижимо. Те се наричат богоносни не по същество (както знаменитият църковен учител Св. Василий Велики нарича Христовата плът богоносна, т. е. съединена неразлъчно с Божествената природа на Спасителя), а по благодат, дадена им за извършване на тяхното служение. Правосъдният Творец, неизказано почиващ на Престолите, извършва Своя праведен съд, според думите на Св. пророк и цар Давид: “Ти седна на престола, Съднико праведни!” (Пс. 9:5). Престолите блестят със светлината на Божията правда и служат на Божественото правосъдие, непрестанно прославяйки своя Създател, силата на Божието правосъдие; те изпращат на земята и учат земните царе и управници да съдят справедливо.
На иконите Серафимите са изобразявани шестокрили, както е описано във видението на Св. пророк Исаия. Херувимите – с четири крила, изпълнени с множество очи, а Престолите – като крилати, също с много очи.
Средната ангелска йерархия се състои от следните три чина: Господства, Сили и Власти. Господствата (Кол. 1:16) имат власт над по-долните Ангелски чинове. Те наставляват поставените от Бога земни владетели, като ги учат да управляват мъдро. Господствата учат борещите се със страстите да владеят чувствата си, да покоряват плътта на духа, да господстват над своята воля и да побеждават изкушенията. Силите (1 Петр. 3:22) изпълняват с пламенно усърдие волята Божия. Те вършат чудеса и изпращат на Божиите угодници дар на чудотворство и прозорливост. Св. Сили помагат на хората в изпълнението на техните задължения, укрепват ги в търпението, дават им духовни сили и мъжество. Властите (1 Петр. 3:22, Кол. 1:16) имат от Бога власт да сдържат и укротяват силата на дявола. Те прогонват от хората бесовските изкушения и пазят подвижниците, помагат на онези, които се борят със злите помисли.
В низшата Ангелска йерархия са включени също три чина: Начала, Архангели и Ангели.
Началата (Кол. 1:16) управляват над по-низшите Ангелите, ръководят ги в изпълнението на Божиите повеления. На тях е възложено да управляват света, да пазят отделни страни и народи. Началата учат хората да въздават на всекиго чест, подобаваща на неговото звание. Те учат управляващите да изпълняват своите задължения не заради лична слава и изгода, а за слава Божия и за полза на ближните. Архангелите (1 Сол. 4:16) благовестят за великите и преславни Божии дела. Те откриват на хората тайните на вярата, пророчествата и волята Божия, укрепват в тях правата вяра, просвещавайки ги със светлината на Св. Евангелие. Ангелите (1 Петр. 3:22) се намират най-близко до хората. Те им откриват Божиите намерения, учат ги на добродетелен и свят живот. “Те са поставени да пазят всеки един от нас верните. Когато сме твърди в добродетелите, те ни подкрепят да не паднем; когато паднем ни помагат да се изправим и никога не ни оставят, дори когато грешим. Те винаги са готови да ни помогнат да извършим добро, стига само ние самите да пожелаем това”, казва Св. Димитрий Ростовски.
Деветте чина на Небесните Сили носят общото название Ангели, според същността на своето служение. Господ открива Своята воля на висшите Ангели, а те от своя страна, я предават на останалите.
Над всички Ангелски сили е поставен от Бога Св. Архистратиг (от гръцки – воевода, военен началник) Михаил. Неговото име преведено от гръцки означава “кой е като Бога”, (тоест “кой е равен на Бога”). С тези думи верният Божий служител се опълчил против възгорделия се Деница, който някога бил пръв между Ангелите, но пожелал да стане подобен на Бога и въстанал против своя Творец. Укрепяван от Божията сила, Св. Архангел Михаил прогонил от небето Божия противник, който бил хвърлен в адската бездна заедно с другите паднали ангели. След това св. Архистратиг извикал към останалите верни Богу Ангелски Сили: “Да внимаваме! Да застанем твърдо пред нашия Създател и да не помислим нищо неугодно Богу!” (Пролог, 8 ноември).

Конец! И слава Богу.

                                            -----------------------------------------------------

Литература

1.Проф. протопр. Шиваров, Н., проф. Вълчанов, С., “Вечното в двата библейски завета”, Велико Търново, 1993 г.
2.“Събор на св. Архангел Михаил и останалите Безплътни Небесни Сили”, сп. “Православно слово”, бр. 11, ноември, 1993 г.,.
3.Св. Йоан Дамаскин, “Точно изложение на православната вяра”, София, 1996 г.

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ И СВЕТАТА ЕВХАРИСТИЯ

Този материал бе публикуван на 17 април 2009 г., в енорийски бюлетин „Светлик”, бр. 5, 2009 г. и в сайта на храм „Св. Параскева”, гр. Бяла Слатина.

Един ден преди да бъде предаден Спасителят от Юда, Той наредил на двамата Си ученика да приготвят вечеря. Св. Петър и Св. Йоан стриктно изпълнили молбата на своя Учител. „И когато се свечери Той седнал на трапезата с дванадесетте ученика... И когато ядели, Иисус взел хляба и като благословил, преломил го и, раздавайки на учениците, казал: “вземете, яжте: това е Моето тяло…” След това взел в ръцете Си чашата с виното, благословил го и им дал да пият, като казал: “пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” като изпяха хвалебна песен излязоха на Елеонската планина” (Мат. 26:20, 26-28, 30). Така е било установено от Самия Господ Иисус Христос Св. тайнство Евхаристия. За тази вечеря никой не знаел, освен присъстващите на нея Христовите ученици. Затова тя е била наречена Тайната вечеря.
Първата си Св. Евхаристия Апостолите извършили на Петдесятница. А след това те се пръснали по цялата земя да проповядват душеспасително учение на Христос. Докато разпространявайки словото Му Апостолите, след тях епископите, презвитерите дяконите и повярвалия народ се събирали извършвали Св. Тайнство, като думите Спасителя: „Яжте това е Моето тяло..., пийте, това е Моята кръв...” са станали сакрална формула при изпълнението на Св. Евхаристия. Заради своето вероизповедание често пъти през първите три века християните са били подлагани на жестоки гонения от страна на юдеите, езичниците и от светските власти. Никакви преследвания, обаче, не могли да накарат първите последователи на Иисус Христос да се откажат от своята вяра. Те се криели на отдалечени от градовете места, в планините и катакомбите. Там предимно през нощта те извършвали това Свето Тайнство. Тези събрания на ранните християни се наричали „агапи” или „вечери на любовта”.
По време на Апостолите и в ранно християнската епоха Св. Евхаристия се наричала още „берека”, „хлеболомение”, „преломяване на хляб” или „Господня вечеря”. Първоначално Св. Евхаристия се извършвала нощно време по време на вечерята на любовта и се състояла от преломяването на хляба и произнасяна на две молитва над хляба и чашата с виното. По-късно, заради нарушения тя е било отделена от агапите и се извършвала сутринта, а още по-късно двете древни евхаристийни молитви са били обединени в една.
Постепенно при извършване на Св. Евхаристия са били въведени нови молитви, песнопенията и чинопоследованията. Така е възникнала Св. Литургия. Днес православният свят познава основно две Литургии – Златоустова и Василева. И двете Литургии са почти идентични по външна форма и ред. Различията между тези богослужения се заключават в редакциите на молитвите и редът на последованията, започвайки от молитвата за оглашените и до самия край.
По време на Св. Евхаристия самия Иисус Христос невидимо присъства на Св. Трапеза.

Конец! И слава Богу!

------------------------------------------------

Използвана литература

1. Афанасиев Н., прот., „Трапеза Господня”, издателство„Праксис”, Велико Търново, 1999.
2. Николай Макариополски еп., д-р, Серафим д-р, „Вяра. Надежда. Любов”, библиотека „Духовно възраждане”, Враца, 1991.
3. Чифлянов Бл., проф., ставр., икон., „Литургика”, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1997.