Чудотворна икона на Божията Майка пазят в храма „Св.Успение Богородица”

Статията излезе в  списанието "Търновски епархийски вести", в брой 19, /април 2011 г./  в рубриката "Великотърновските светини" и  в приложението на вестник „Борба” на 16 януари 2009 г., в рубриката „Християнските храмове във Великотърновско ”.

Църквата се намира се около 150 метра на юг от левия бряг на реката Янтра, от северната страна на храма „Св. Четиридесет мъченици се намирал девическия монастир „Св. Богородица Темнинска”. В неговите околности се извисявала и монастирската църква „Св. Успение Богородична”, където цар Калоян положил мощите на Св. Филотея Търновска, живяла през 9 век. Нетленните мощи на тази православна лечителка и духовна наставница днес се намират в румънския град Куртя де Арджеш. През 14 век цар Иван Александър (1331-1371) изпратил първата си жена Теодора в този монастир, където тя против волята си станала монахиня. Същата орис очаквала и втората царска съпруга, еврейката Сара-Теодора. Тя прекарала остатъка от живота си в тази духовна обител, като станала духовна невеста на Нашия Господ Иисус Христос.

На мястото на споменатия по-горе монастирски храм в Асеновата махала, е построена нова църква със същото име. Както предполагат историците този Божий дом е изграден върху основите на стария православен молитвен дом. Не е известна точната дата, а само че това е станало той е издигнат в началото на 13-ти век. Той е бил част от Великата Лавра (лавра - голям православен монастир с много килии, стопански постройки и няколко църкви) на „Св. Четиридесет мъченици”.

Влизайки в храма богомолецът в притвора бива посрещнат от две старини икони, които са най-вероятно вече от две столетия. Това са образите на Св. Георги Победоносец и Св. Мина. Влиза се през една дървена врата в средната част на този Божи дом. Тук не може да се възхитим на уникална дърворезба и на стари икониа също така и на Царските двери, които се намират в средата на иконостаса и са богато изографисани с много красиви орнаменти. В ляво от Царските двери се намира единствената във Велико Търново чудотворна икона на Св. Богородица в сребърен обков. За чудодейната сила на тази икона свидетелства табелката, намираща се в долната част на Богородичния образ, написана на два езика – български и английски: „Това е същата тази икона, която се споменава в Летописната книга като чудотворна. По време на турското владичество, според преданието, с молитвите и с помощта на тази Богородична икона били излекувани децата но турския бей. За благодарност иконата била обкована със сребърна риза”. Действително, върху долната част на обкова разчитаме следния гръцки надпис: „О, каква благодарност изпитах от чудесата ти, срещу Опасността и с благоговение оставям този малък дар, и с благодарност и вяра се моля на Теб Богородице, опора, надежда, спасение! Търновски Макариос, 1809, ноември 29...” От южната и северната страна на стените до иконостаса могат да се видят два забеежителни триптиха. Първия триптих се състои от икони, изобразяващи Иисус Христос седнал на царския трон, Св. Богородица държи на ръцете малкия Христос и икона която изобразява благославящия Иисус Христос. Втория триптих представен от икони с ликовете на Св. Иван Рилски, Св. Николай Чудотворец и Св. Архангел Гавриил. В средната част на православен молитвен дом можем да видим повредена от времето икона, на която са изобразени сцени от живота на Сина Божи и Неговата Майка – Дева Мария. Същата икона, но в по-запазен вид може да бъде видяна и в друга търновска църква „Св. Св. Кирил и Методий”. В хармония със старите икони, иконостаса и владишкия трон са стенописите, направени неотдавна. Те, както и пейките стенописи и пейките за богомолците, са принос на свещеника Иван Пенков и местните дарители, чиито имена са изписани над входа в средната част и в западната част на предверието на храма

В източната част на двора на храма се намира малко гробище, където са погребани свещенослужителите които служели някога в този Божи дом.

Тези, които желаят да им се извърши някаква църковна треба е необходимо да отидат в храма за да се запишат при продавачката на пангара ден и час за извършване не желаната треба и да платят посочената такса за извършване на исканото частно свещенодействие.

Конец! И слава Богу.

-----------------------------------------------------

Използвана литература

Драганова, Т., Попова, Сн., Димитров, Й., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1984 г.

Какво точно казват църковните канони относно подготовката за приемане на Тялото и Кръвта Христови

Това интервю бе публикувано в сайта "Бъди верен"  на 24 март 2011 г.

 

Интервю на Виталий Чеботар с иконом  Павел Гърбов, настоятел на храм „св. Иоан Богослов”, гр. Карнобат (Сливенска епархия).

- Отче, за да защитят модернистичното „учение” за честото причастяване без необходимата подготовка, неоправославните богослови изтъкват в своя полза няколко църковни канона. Какво мислите по този въпрос?
- Да, в полемиката, отнасяща се до практиката на причастяване днес, неоправославието се опитва да изтъкне в своя полза някои от свещените канони на Църквата. По този начин от една страна то иска да демонстрира своята връзка със Свещ. Предание, а от друга  - да заклейми установилата се в течение на векове практика като противоканонична. Както, обаче, след малко ще видим, тези опити са не по-малко спекулативни, (отколкото онези, касаещи разясняването на места от Свещ. Писание, свързани с Евхаристията) и разчитат отново на това, че по-широкият кръг читатели няма да си прави труда да се рови в специализираната литература по Църковно право, а може би и на това, че малцина имат под ръка (или ще търсят) тълкуванията на съответните канони, направени от авторитетните канонисти – признати и използвани от Църквата вече много векове. А както пише известният специалист по Църковно право от началото на ХХ век – еп. Никодим (Милаш): „Необходимостта и нуждата от тези тълкувания се е чувствала, също както и (нуждата) от тълкувания на Свещ. Писание”^/1/.
Казано още по-просто – привеждайки определени канони без тяхното, прието от Църквата тълкувание, неоправославните богослови постъпват по същия начин, по който и протестантите с Библията – отхвърляйки традиционното тълкувание, те се впускат в собствени (и, разбира се, угодни на тях самите тълкувания). Тръгвайки по този път, в крайна сметка, се стига често до омаловажаване на свещените канони, на което съм бил свидетел в Богословския факултет, където някои от нашите преподаватели изобщо не считаха църковните правила за нещо чак толкова задължително, понеже, видите ли, те били писани „от хора за хора”, тоест не произхождат непосредствено от Бога.
- А какво е мнението на Св. Отци за необходимостта от тълкуването на Църковните канони?
- Там е работата, че Св. Отци разсъждават съвсем иначе. Преп. Иустин Челийски казва: „Светите канони – това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина, те подбуждат членовете на Църквата към въплъщение в ежедневието на светите догмати – слънцесияйните небесни истини, присъстващи в земния свят, благодарение на Богочовешкото Тяло на Църквата Христова”^/2/.„Затова, - казва известният професор А. Сидоров, - както няма развитие на догматите, а само тяхно разкриване, така няма и развитие на каноните, но има само тяхно разкриване, тоест постигането им от ограничения човешки разум в приложението (им) към конкретни исторически обстоятелства”^/3/.
Именно това правилно разкриване се оказва невъзможно, ако пренебрегнем тълкуванията на общоприетите тълкуватели–канонисти: Аристин, Зонара и Валсамон.
- Батюшка, може ли накратко да ни запознаете със споменатите от Вас тълкуватели на Църковните канони?
 - Разбира се, не е излишно да кажем по няколко думи за всеки от тях, тъй като за някои от читателите тези имена може и да не говорят нищо. За целта ще използваме цитираното предисловие на А. Сидоров, където той ги представя накратко така:
Алексий Аристин е бил дякон и велик иконом на патриаршеската Църква в Константинопол – тълкуванията му се отличават с краткост и поради това са получили важно значение в практиката.
Иоан Зонара след блестяща кариера, издигнал се до длъжността пръв секретар на императорската канцелария, приема монашески постриг и отдава обширните си познания и образованост в служба на Бога и Църквата. „Канонист, историк и догматист хармонично се съчетават в личността на Зонара”^/4/.
Теодор Валсамон – Антиохийски патриарх, който в много отношения следва предшественика си Зонара, но надминава и него и всички дотогава с пълнотата и изобилието на материала; „тълкуванието на Валсамон се отличава с по-голямо изкуство, по-голяма сила на диалектиката, по-голяма практичност”^/5/.
- Често богословите-модернисти обвиняват и тримата каностисти, че били „вавилонски пленници” и западни „схоластици”. Оправдани ли са тези нападки?
 - Тълкуванията и на тримата канонисти ни отвеждат към 7 век, така че и дума не може да става за някакъв „вавилонски плен” и западна „схоластика”, в които биват явно или прикрито подозирани и обвинявани Отците от 16-19 век.
- Към кои правила прибягват неоправославните богослови в защита на своето „учение” Свето Причастие да се взема на всяка Литургия?
- След достатъчно обширното, (но мисля необходимо встъпление), нека видим как трябва да се разбират в съгласие с православното тълкуване, каноните използвани от неоправославието: Апостолските правила – 8-мо и 9-то, 80-то правило на Трулския събор и 2-то правило на Антиохийския събор.
Накратко: 8-то Апостолско правило завършва с отлъчване от църковно общение на клирик или мирянин, който без извинителна причина не се причасти при „извършване на приношението”. А 9-то Апостолско правило, пък определя същата санкция за християни, които не „достояват на молитва и Св. Причастие до края”.
- А как тълкуват тези правила църковните канонисти?
- Теодор Валсамон ни дава следното обяснение и начин за разбиране: „И с правилото не е съгласно, и е невъзможно да се говори, че всички ние, верните миряни и свещенослужители, които сами не извършваме светинята, всеки път трябва да се причастяваме със Светите Тайни, или в противен случай подлежим на отлъчване, ... затова и в 9-то правило е определено да се подхвърлят на наказание верните не оставащи до края, но не е прибавено: не причастяващи се. Така изяснявай тези правила на основание на 2-то правило на Антиохийския събор”^/6/. В тълкуването си на споменато 2-ро правило, предписващо отлъчване на такива, които „влизат в църквата”, но „не участват в молитвата с народа, или се отвръщат от причащението със Св. Евхаристия”, Т. Валсамон пише: „За отвръщащи се от Светото Причастие трябва  да се считат не отхвърлящите го, или както някои казвали, избягвали (го) по благоговение и смиреномъдрие, (понеже първите трябва да бъдат не само отлъчвани, но и изгонени от Църквата като еретици, а верните да бъдат удостоени с прощение заради благоговението и подобаващия на Светините страх); но тези, които от презрение и гордост безчинно си тръгват от църквата преди Светото Причащение и не очакват, за да видят Божественото Причащение със Светите Тайни”^/7/.
Епископ Никодим (Милаш), когото дори радикално неоправославният о. Николай Афанасиев нарича „задълбочен коментатор”, разсъждава върху 9-то Апостолско правило така: „Невъзможно е всички вярващи да са били принуждавани да се причастяват всеки път при посещение на църквата, понеже лесно е можело да бъде, щото не всички били подготвени за Причастие или по внушение на собствената си съвест, или по други някои причини от личния или обществен живот”^/8/.
Иоан Зонара дава следното обяснение на 9-то Апостолско правило: „Настоящото правило изниква, защото по време на извършването на Светата Жертва всички да (биха) пребивавали до края на молитвата и светото приобщение. Понеже тогава (в Апостолско време – б. м.) и от миряните се изисквало постоянно да се причащават”^/9/.
- Отче, неоправославните богослови изтъкват факта, че в ранната църква християните са се причастявали на всяка Литургия. Била ли е известна тази евхаристийна практика на горепосочените канонисти и приложима ли е тя днес?
 - Това, че във времето на Апостолите всички, участващи в Св. Литургия са се причастявали, е очевидно известно на Зонара, както и на Т. Валсамон, и на еп. Никодим; известно е и у нас. Но трябва да подчертаем това разграничаване на авторитетните канонисти  между „тогава” и „днес”. Ако в 12 век нивото на благочестието е било такова, че тълкователите да не считат за възможно буквалното прилагане на каноните от Апостолско време, то какво да кажем за днешното „сега”. Ще се намери ли някой, който да е толкова сляп или дързък да твърди, че днес сме по-благочестиви, по-устремени към Бога, повече устройващи живота си според Евангелието? Или е излъгал Господ, когато е предричал, че понеже „беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта”, (Мат. 24:12)? Или пък това няма никакво отношение към причастяването, в което явно искат да ни убедят някои съвременни богослови: „Само се причастявай и толкова! Другото не е важно – то е било важно за „тъмното” Средновековие, а за нас - просветените и богословски образованите, съвсем не е задължително!” Но макар някои да си позволяват да правят такива фриволни разсъждения (и изказвания), ние не можем да си го позволим и то на основание на свещените канони, които те изтъкват уж в своя подкрепа.
- Кои още канони модернистите тълкуват в своя полза?
 - Например случая с 80-то правило на Трулския събор. То заплашва клириците с низвержение, а миряните с отлъчване, ако те „в три неделни дни, в продължение на три седмици” не посещават църковните събрания. Неоправославните богослови тълкуват това изключително в евхаристиен смисъл – отлъчва се този, който три поредни седмици не участва в евхаристийното събрание (и не се причастява). Нека чуем, обаче, признатото от Църквата тълкувание: Иоан Зонара казва, че това се отнася само до тези, които  „в течение на три седмици ... не идват в църквата с верните”. Теодор Валсамон дава по-разширено тълкувание и посочва какво се предполага с правилото, а именно, че то „заставя” и миряните и клириците „да имат общение с верните и да се молят с тях”, и определя, че „ако някой не присъства в събранието с верните и не се моли с тях, но още се отнася небрежно към такова спасително общение”, той трябва съответно да бъде низвергнат или отлъчен. „Понеже от това се открива едно от двете – или този, който е такъв не полага някаква грижа за изпълнение на Божествените повеления за молитва и песнопение към Бога, или не е верен. Понеже защо (иначе) в течение на 20 дни не би поискал да бъде в църквата с християните и да има общение с верния Божи народ?”^/10/
Това разбиране на богослужението и участието в него се подкрепя още повече от 12-то правило на Сердикийския събор и тълкуванията му. Правилото определя, щото епископите, намиращи се в други епархии (извън своята) „да биха присъствали и служили в най-близката църква, в която презвитер извършва служба, за да не се явят оставащи без църковно богослужение...”^/11/.
Зонара: „Изразът „да служи” тук не трябва да се разбира в смисъл на свещенослужение и принасяне на Безкръвната жертва, а в смисъл на молитва и възнасяне на обичайните песнопения ... да присъства в църквата и да се моли с тамошните верни, - казва той, - ние позволяваме и да не наруши гореизложеното правило, което отлъчва тези, които не са били три седмици в църква...”^/12/.
Валсамон с други думи потвърждава същото^/13/, но и при него ясно се вижда паралелът между „служение” и „молитва”. Между впрочем това откриваме и в светооческите слова. Например, преп. Авва Исаия Отшелник казва: „Ако, извършвайки своите служби (λειτουργίζς – молитвените последования), ги извършваш в смирение като недостоен, то те са приятни Богу”^/14/.
- Батюшка, след всичко казано дотук, може ли да се направи извода, че  тълкуванията на каноните, изтъквани от неоправославните богослови, се отнасят наистина за евхаристийното събрание?
 - Съвсем не. От тълкуванията на канонистите се вижда, че „църковно събрание” се нарича не само евхаристийно събрание, а изобщо всяко молитвено събрание на Църквата. Нещо, което можем да видим и от призива на Св. Климент „да се съберем ... в църква на молитва”^/15/, а също и в Синодика на събора, свикан от цар Борил  (1211 г.): „Църквите не са просто здания на храмове и светлина, но в тях се събират благочестивите и чрез тях угаждат на Бога с песни и славословия”^/16/.
Това малко отклонение от основната ни тема не беше безцелно, тъй като неоправославието целенасочено насажда нездравото безпокойство, че ако не се причастяваме едва ли на всяка Литургия, то нашето присъствие на нея е безсмислено и дори грешно! Че това не е така става очевидно както от тълкуванията на канонистите, така и от горепосочените пасажи на Св. Отци.
- А защо неоправославните богослови избягват тълкуванията на каноните, които сами изтъкват в полза за честото причащаване на миряните? Какво толкова ги плаши в тези тълкувания?
- Трябва да отбележим, че съвсем естествено тълкуванията на авторитетните канонисти (Аристин, Зонара, Валсамон) не допадат на неоправославните богослови, понеже твърде често се разминават с концепциите на „евхаристийната еклезиология”. Затова в повечето случаи те, според мен, съзнателно ги пропускат, за да не се разколебае доверието на читателите (или слушателите) им. А някои от тях, като например прот. Н. Афанасиев открито ги нападат. Той обвинява Т. Валсамон, че е станал причина за това, че „постановленията произтичащи от природата на самата Църква ... загубили своето значение. Църковният живот поставил на тяхно място друга практика, която физически ги отменяла”^/17/.
Тук като че ли малко по-точно е казано – „църковният живот”, защото ако „една лястовица пролет не прави”, то едва ли и Т. Валсамон сам е могъл да завърти „кормилото” на църковния „кораб”, насочвайки го в една неправославна посока, ако останалите патриарси и въобще епископи в съборната Църква са били против това, което е утвърждавал той като разбиране за църковния живот, определян от свещените канони.
Но несъгласието на някои богослови с горепосочените канонисти свидетелства повече за отдалечеността на разбиранията на първите от Църковното Предание, отколкото за неправомислието на вторите.

Бележки:

¹„Правила Православной Церкви с толкованиями Никодима, епископа Далматинско-Истритского”, Т. 1, Москва, 1994, с. 1.
² Вж Протоиерей В. Цыпин ,”Церковное право. Курс лекций”, Москва, 1994, с. 30.
³ Проф. д-р по Църковна история А. И. Сидоров в предисловието към „Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 2000, с. VIII.
⁴ Пак там, с. VI.
⁵ Пак там, с. VI-VII.
⁶„Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 1998, с. 27.
⁷Пак там, с. 142-145.
⁸Цитирано по прот. Н. Афанасиев, „Трапеза Господня”, Велико Търново, 1999, с.128-129.
⁹ „Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 1998, с. 28.
¹⁰ „Правила Святых Вселенских соборов съ толкованиями”, Москва, 1998, с. 533-534.
¹¹„Правила Святых поместных соборовъ”, с. 331.
¹² Пак там, с. 332.
¹³ Пак там, с. 333.
¹⁴ „Поучения авва Исаии Отшельника” (в переводе Святителя Феофана Затворника), Правило веры, Москва, с. 86.
¹⁵ Св. Климент Охридски „Слова и поучение”, София, 1970, с. 245. 
16 Сборник „Държава и Църква през 13 век”, София, 1999, с. 57.

¹⁷ Прот. Н. Афанасиев, Пос. съч., с. 126, 127.

Легенда за нямата църква

Този разказ бе публикуван в сайта "Бъди верен" на 12 февруари 2011 година.

Много отдавна живял един свят старец, който много се молил и често скърбял за човешките грехове. Нему се струвало странно, защо така се случвало, че хората ходят на църква, молят се на Бога, а живеят все така лошо. „Господи, - мислел си той, - наистина ли не чуваш молитвите ни? Ето хората постоянно се молят да живеят в мир и покаяние и все не успяват. Нима молитвата ни е суетна?”

Веднъж старецът заспал, потънал в тези мисли. И му се сторило сякаш светлолик Ангел го обгърнал с криле и вдигнал високо над земята... Колкото по-високо се издигали те, толкова по-слаби ставали звуците, долитащи от повърхността на земята. Не се чували човешките гласове, затихнали песните, виковете и целият шум на суетния светски живот. Само понякога долитали отнякъде нежни хармонични звуци като от далечна лютня.
- Какво е това? – попитал старецът.
- Това са молитвите на светиите, - отговорил Ангелът, - само те се чуват тук!
- Но защо се чуват толкова слабо? Та нали сега целият народ се моли в храма!
Ангелът го погледнал и лицето му било тъжно.
- Искаш да узнаеш?... Виж тогава!...
Далеко долу се виждал голям храм. Чудодейна сила открила свода му и старецът можел да наблюдава всичко, което ставало вътре. Храмът бил пълен с народ. На клира стоял голям хор. Свещеникът в богослужебни одежди бил в олтара...  Бавно течала службата. Каква точно служба било невъзможно да се определи, защото не се чувал нито звук. Виждало се, че псалтът на клироса чете нещо бързо-бързо, отваряйки и затваряйки уста, но тук горе думите не долитали. На амвона бавно застанал висок дякон. С плавен жест той пригладил пищните си къдрици, после леко повдигнал орара, широко разтворил уста, но пак нито звук!
На клироса диригентът раздал нотите и хорът се приготвил да запее. „Навярно поне хорът ще се чуе...”, – помислил си старецът. Диригентът чукнал с камертона по коляното си, поднесъл го към ухото, протегнал   ръце и дал знак за начало, ала както и преди царяла пълна тишина. Гледката била много странна: диригентът размахвал ръце, потропвал с крак, басовете и тенорите почервенели от напрежение, вдигали високо глави, устата на всички били отворени, но пеене не се чувало.
„Какво е това?” – помислил си старецът. Той свел очи към молещите се. Те били твърдо много, на различна възраст и с различно положение: мъже и жени, старци и деца, търговци и обикновени селяни. Всички те се кръстили, покланяли, мнозина си шепнели нещо, но нищо не се чувало. Цялата църква сякаш била няма.
- Защо е така? – попитал старецът.
- Да се спуснем, ще видиш и ще разбереш – казал Ангелът.
Те бавно и невидими за никого се спуснали в самия храм. Една добре облечена жена стояла отпред в тълпата и както изглеждало усърдно се молела. Ангелът се доближил до нея и леко докоснал ръката й. И изведнъж старецът видял сърцето й и разбрал мислите й.
„Ах, тази противна пощальонка! – мислела си тя. – Пак с нова шапка! Мъжът й – пияница, децата – дрипльовци, а тя се надува!...  Как се пули само!”До нея стоял търговец в хубав сукнен мундир и замислено гледал иконостаса. Ангелът докоснал гърдите му и пред стареца се разкрили скритите му мисли: „Ех, каква досада! Ще се наложи много евтино да  продам стоката си. За безценица ще я продам!  Няма как, ще загубя хиляда, а може би хиляда и пестотин рубли!...”.
По-нататък стоял един селски момък. Той почти не се молел, през цялото време гледал вляво, където стояли жените, изчервявал се и пристъпвал от крак на крак. Ангелът се докоснал до него и старецът прочел в сърцето му следното:
„Ех, че е хубава Дуняша! Всичко си има - и лице, и красиво тяло, и хубава работа. Ех, да си имам такава жена! Дали ще ме обикне?” До много хора се докосвал Ангелът, но всички мисли били подобни – пусти, празни, житейски. Стояли пред Бог, но не мислели за Бога. Само си давали вид, че се молят.
- Сега разбираш ли? – попитал Ангелът. – До нас не достигат такива молитви. Затова всички сякаш са неми.
В тази минута тъничък детски гласец отчетливо проговорил:
- Господи! Ти си благ и милостив!... Спаси, помилвай, изцели горката ми майка!...
В ъгъла на колене до стената стояло малко момче. В очите му блестяли сълзи. То се молело за болната си майка. Ангелът се докоснал да гърдите му и старецът видял детското сърце. Там имало тъга и любов.
- Това са молитвите, които се чуват при нас! – казал Ангелът.
Ето защо нашите лицемерни, чисто външни молитви не достигат до Бога и не принасят плод. 

Журнал «Духовно-нравственное воспитание», 2002, №3

Автор: Василий еп. Кинешимски |
Превод: Виталий Чеботар и Елена Александрова

Нова книга за деца излезе от печат

Книгата „Християнски писма до моята дъщеря – част 1” на издателство „Любомъдрие” вече е на книжния пазар.

В дните на Рождественските и новогодишни празници, когато обикновено се правят подаръци, хубавата книга си остава традиционно предпочитан подарък, както за малки, така и за големи. Авторът Тимотей Митев разказва достъпно и увлекателно поучителни истории и любопитни случки от Житията на светиите. „Бъди верен” вече е представял на своите читатели малка част от тези истории, които се намират тук.

Книгата може да бъде закупена в следните църковни магазини:

Храм "Св. Седмочисленици" - в градинката на ул. „Граф Игнатиев” № 25, тел.: 0888 658 097,   0888 658 097 
Храм "Св. Неделя" - в канаскията, площад „Света Неделя” № 20

Храм "Св. Троица" - бул. „Константин Величков” №28 (в градинката).

Църковен магазин на ул. „Цар Самуил” №111 (до Женския пазар),

тел.: 02/9831249,  0888 903 498, 0888 903 498   
 Книжарница "Омофор" на ул. „Г. Бенковски” № 9 (до пресечката с бул. „Дондуков”); тел.: 02/980 16 60  и работно време от понеделник до петък – 9 – 19 ч. В събота 10 – 16 ч.

За провинцията могат да се правят поръчки с наложен платеж от:

Храм "Св. Седмочисленици"

Книжарница "Омофор"
Тимотей Митев на телефони: 0631/4-25-12, 0878 35 88 79, където можете да поръчате и другата книга на автора „Хайку за Христос”.

Телегония - наука за девствеността

Тази  статия бе публикувана в сайта "Бъди верен" на 11 януари 2011 г.  

- © 2010 Бъди верен

Почти всички хора встъпили в брак искат да имат деца. Обаче не всички знаят, как влияе на здравето на потомство им девствената чистота, че именно от нея зависи, какви ще бъдат децата ни… Нашите предци са знаели това. Те забелязали, че от „лесна” жена не може да излезе добро потомство. Затова нравствено падналата девойка e била смятана за развратна, недостойна за омъжване.

Сега връзката между девствеността и качеството на потомството е обяснена, защото генетиците открили през миналия век явлението телегония. То се заключава в това, че решаващото влияние върху потомството на жената оказва първият мъж в живота й. Именно той, а не бъдещият баща на детето, залага генофонда на потомството на всяка жена, независимо кога и от кого тя ще роди децата си. Този, който е отнел девствеността й, става нещо като генен баща на бъдещите деца на жената.
Трябва ли съвременните двойки, които решават да започнат интимен живот преди брака да знаят това? Безспорно, трябва.
Преди около 150 години коневъдите, които развъждали новите породи коне, решили да кръстосат кон и зебра заради повишаване на издръжливостта. Но експериментите не били сполучливи – не се получило нито едно зачеване. Експериментите били прекратени и както се предполага, приключило се дотук. Обаче след няколко години кобилите, използвани в експериментите, започнали да раждат жребчета с ивици, въпреки че били заплодени от породисти жребци. Зашеметеният научен свят нарекъл това явление телегония.
Опитите на съвременниците на Ч. Дарвин, професор Флинт и други учени потвърждават този феномен чрез експерименти с други животни. Ф. Ладантек написал книга „Индивид, еволюция, наследственост и неодарвинисти” (М. 1889 г.), където в главата „Телегония или влиянието на първия мъжкар” описал провежданите експерименти. Само практиците-кучевъди не се изненадали, понеже знаели отпреди: ако макар и само веднъж породиста кучка се свърже с непородисто куче, и дори ако в резултат от това тя да не зачене от него кученца, то в бъдеще от нея все пак не може да се очаква породисто потомство. Гълъбарите също познават много добре този принцип. Ако непородист гълъб заплоди породиста гълъбица, нея веднага я убиват, защото даже при „най-елитен съпруг”, тя ще има потомство само от нечиста порода, и чиито пера, опашка и цвят на човката ще бъдат различни.
Така в днешно време се получава следната  парадоксална ситуация: за това явление, касаещо пряко раждането на пълноценно потомство и което явление трябва да бъде взето под внимание от всеки, който иска да има здраво семейство, знаят единствено животновъдите. И го знаят много добре, иначе в Русия не биха се срещнали най-хубавите породи  животни – нито породисти коне за състезания, нито млечни крави, нито превъзходни самури... Между другото, руските обработени кожи са завоювали една трета от световния пазар на кожи.
Тогава, преди 150 години, съвременниците започнали да задават следния въпрос на физиолозите: „Разпространява ли се ефектът на телегонията сред хората?”. На учените не им трябвал подтик, за да се заемат с тази работа. Започнали се интензивни физиологични, антропологични, социологически изследвания и даже експерименти, разбира се, когато имало възможност за това. И след многобройни дългогодишни и разнообразни експерименти безпристрастната наука твърдо заявила: „Да, ефектът на телегонията се разпространява и сред хората, при това в много по-силно изразена форма, отколкото в света на животните”.
Ала ето тук отново се спуснала завесата на тайствеността! Откритията на телегонията веднага били скрити от хората, тъй като тя затваряла пътя към всякакъв род сексуални революции и други глобални изменения в общочовешкия строй, сред които например псевдохуманизма, космополитизма, развращението на младежта, развитието на рок- и всякакви други псевдокултури, наркоманията, пиянствата, абортите, атеизма, прикрития и неприкрит сатанизъм. Обявена за секретна, тази наука била дори вписана в енциклопедиите с удобната уговорка, че явлението телегония уж не било намерило сигурно потвърждение.
Думата „телегония” произлиза от теле - далеко и гони – раждане и представлява наука, която утвърждава, че на потомството на женския индивид влияят всичките й предишни полови партньори. Девойките обезателно трябва да знаят всичко това, за да избегнат в бъдеще непоправими грешки. Известно е, че дори няколко години след извънбрачните връзки с пътуващи гастрольори на международни фестивали и спортни олимпиади, нашите руски девойки започнали да раждат от белите си, генетично здрави съпрузи, деца, които не приличали нито на майката, нито на бащата, а на предходния си, понякога цветнокож „генетичен баща”. Причините за появата на такъв тип „юнаци” била генетическата мутация на хромозомната верига от извършената преди много години извънбрачна връзка, която впоследствие станала причина за семейните трагедии. Защо да крием, че неомъжените девойки и проститутките, (обслужващи предимно чужденци), днес често даряват на законните си съпрузи скритите плодове на предбрачните си полови връзки – наркомани, токсикомани, хомосексуалисти или психически непълноценни и душевноболни деца.
Разбира се, във времето, когато е открита телегонията, множество хора се противопоставят на нейните открития, привеждайки резултати от изследвания и експерименти, уж доказващи, че тази наука е безсмислица, и че да се съобразяваш с нея, значи да не уважаваш себе си и да пренебрегваш своите желания. Болшинството от тези теоретици са хора, които нямат интерес да се разчуват реалните резултати от телегонията, защото порноиндустрията например би претърпяла сериозни загуби, ако явлението телегония започне да се изучава от децата в училище. Затова излиза, че е по-изгодно, ако децата изучават в училище „семейно планиране”, способстващо за развращаването на бъдещото поколение, а следователно и за попълването на портфейлите им.
Следва още един въпрос: всичко ли е загубено за онези жени, загубили девствеността си извън брака, но впоследствие желаещи да създадат семейство, благословено от Православната Църква?
В тайнствата Кръщение и Покаяние човек се ражда втори път и с помощта на Св. Дух той може да преодолее физически натрупаните недостатъци. Обаче поколението трябва да бъде истинско, да даде достойни плодове, тоест родителите да се променят вътрешно, да очистят душите си и да се преобразят. От духовна гледна точка телегонията се обяснява много просто: душата влияе на тялото. Под влиянието на емоциите и впечатленията, запечатвани в душата, се получава мутация на гените; каквото преживява майката, то задължително ще се отрази на децата й и те обезателно ще заприличат на онзи, когото тя е обикнала за първи път, защото любовта е много силно чувство и практически незабравимо. Св. Амвросий Медиолански го нарича „дарът на първия брак” от Бога. То възниква даже при отсъствието на физическа близост – именно затова в древност, преди да ги омъжат, девойките старателно били скривани от чужди мъжки очи. А днес девойките виждат всичко...
Св. Иоан Златоуст пише: „Как може да бъде девственица оная, чиято съвест я изгаря?! Ти не си встъпила в брак, но това вече не е девство”.
Така че, да се запази девството не е лесна работа, а да се върне то е нужен още по-голям труд. Затова и наградата е голяма: децата, които се раждат от целомъдрени родители са Божие благословение, радост в живота, помощ и утешение в старостта, а не позор и страдание.

Из „Почаевска листовка” – благословение от Света Гора Почаевска

Превод: Виталий Чеботар

Има ли място постът в подготовката за приемане на Св. Причастие и доколко?

Това интервю бе публикувано сайта в "Бъди верен" на 16 ноември 2010 година
- © 2010 Бъди верен

Интервю на Виталий Чеботар с протоиерей Павел Гърбов, председател на храм „Св. Иоан Богослов”, гр. Карнобат (Сливенска епархия)

Визитна картичка: Протоиерей Павел Гърбов е роден на 30 януари 1974 г. в гр. Велико Търново. Там получава средното си образование, като завършва през 1991 г. Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. Член е на Православната църква от 1992 г., когато заедно със своя брат приема Свето Кръщение в гр. Смолян. През 1996 г. е постриган за иподякон в храм „Св. Марина” в родния си град. През 2002 г. завършва висше богословско образование в Православния Богословски факултет към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Същата година е ръкоположен за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския митрополит Григорий. От лятото на 2003 г. е на служение в Сливенска епархия, в гр. Карнобат. Женен, има 4 дъщери.

- Отец Павел, днес е актуален въпросът за поста, който е и част от подготовката за приемане на Тялото и Кръвта Христови. Защо модернистите твърдят, че постът не е задължителен преди Св. Причастие? И какви аргументи изтъкват те по този въпрос?

- Борбата на необогословието с обичая да се пости преди причастие е непрестанна, но с различни степени на аргументираност и агресивност. Обикновенно се прави препращане към „автентичната практика на древната Църква”1, за съжаление, твърде избирателно и тенденциозно представена, или пък се търси „буквата на закона”. Един от нашите преподаватели в Богословския факултет обичаше да задава въпроса: „Според кой канон постът е задължителен преди Св. Причастие?”, а много често тази теза (вече) се поднася аксиоматично: „съществува ли специален пост преди Св. Причастие? Не!”2 Постепенно обаче „постоборците” стигнаха до методите на дезинформацията, (обявявайки, че практиката да се пости преди Св. Причастие е породена от добросамаряните и оттам навлязла в Православната Църква) и заклеймяването, че да се пости преди Причастие е „антицърковна” практика3.

- Наистина ли постът в Православната Църква е плод на добросамарянството или това е една безпочвена провокация от страна на модернистите?

- Да, провокация е. Какво можем да кажем за всичко това? Нека най-напред започнем със съвсем невярното набеждаване на добросамаряните в установяването на поста преди Св. Причастие. При всичките им заблуждения и отклонения те не само не са „изобретили” тази практика, но напротив – използват това, което е утвърдено в Православната Църква, та като изтъкват привързаността си към отделни елементи, (които могат да бъдат външно забелязани) на православното благочестие, да прикриват своето неправомислие и духовна прелест. Така например, в книгата на Павлина Димитрова – „Който повярва, ще се спаси” още на първата страница съдържа призив – с едри букви – за покаяние, пост, Причастяване (с пост и изповед) и т. н., а после в текста са вплетени и заблудите – да речем, че сънищата са една нова и специална форма на свръхестествено откровение, което се дава само на богоизбрани (като авторката!).

Освен това, ако постът преди Св. Причастие беше добросамарянско откритие, то как тази практика би се разпространила и вкоренила в другите поместни църкви (Руска, Еладска и т. н.) при положение, че добросамаряните се появяват през 20 век, а за пост преди Причастие, (както след малко ще видим), в Православната Църква се говори доста по-отдавна.

- Отче, какво е Вашето мнение като свещеник на БПЦ относно спазването на поста преди приемане на Тайните Христови?

- За мен, както и за всеки един свещеник на БПЦ, подписал декларация, че ще спазва „каноните на Църквата и разпорежданията на епархийското началство”, би трябвало да е достатъчно споменатото по този въпрос в края на Служебника - в т. нар. „Поучително упътване за свещеника и дякона – как да се приготовляват за извършване на Литургията и как да я отслужват...”4. Тоест това е благословението на Българския Св. Синод от много време насам (може да се каже откакто съществува такъв досега). В раздела, където се говори „За причащаването” се посочва, че „обикновено говението - подготовката за Св. Причастие - продължава една седмица. В туй време говеещият трябва да съблюдава установения пост...”5. Правейки съпоставка със Служебника на Руската Църква трябва да кажем, че там същият въпрос е изложен по-подробно по следния начин: „Ако някои поискат извън четирите обичайни пости да пристъпят към Светото Причастие, първо да постят седем дни, пребивайки в молитви църковни и домашни (това не се отнася за в случаи на немощ, буквално „нужда”; при немощ да постят само три дни или един ден, подготвяйки се за чинно изповядване на греховете си... А преди осмия ден да изповядват пред свещеника своите грехове... и т. н.”6

- Какво казват Св. Отци и православни духовници от близкото минало за поста преди пристъпването към това Тайнство?

- Неотдавна преставилия се в Господа румънски старец Клеопа учи за подготовката за Св. Причастие така: „Без изповед, без (молитвено) правило и без една седмица или поне три дни пост не можеш да се причастиш. Най-малко три дни, преди да се причастиш, да не ядеш с елей и да не пиеш вино, а само суха храна”7.

За съжаление точното заглавие на книгата и издателството в момента не мога да посоча, понеже ми беше предоставено само ксерокопие.

Известният вече и у нас руски архимандрит Тихон (Шевкунов), разказвайки колко много причастници има винаги на службите в ръководения от него Сретенски манастир в Москва, веднага добавя: “...но ние задължително изискваме от тях сериозна подготовка с пост и очистване чрез покаяние, преди да ги допуснем до причастие”8.

Също така в „Неделник”-а на еп. Софроний Врачански четем за „великото тайнство Свето Причастие, което трябва да приемаме с голяма чистота и подготовка...”9.

И пак: „До Рождество Христово остават още пет дни; ако се откажем от греховете си и паднем коленопреклонно пред Бога с покаяние и пост, а също и с молитви, лесно да очистим греховете си и да станем достойни за Св. Причастие”10.

Също за „пет дни” говори и Григорий Цамблак в „Слово за Божествените Тайни”, (което цитираме от неиздавана досега книга в превод от старобългарски на известната наша филоложка Мария Спасова): „И ти стигат пет дни на истинско покаяние за многото години на прегрешения”.

Но ще каже някой: „Тук пишe „покаяние”, а не се говори за „пост”!” Още св. Василий Велики подчертава, че „покаянието без пост не е пълно”, че „постът е началото на покаянието” и като такова се явява условие, „ако искаш чрез изповед да се върнеш към Бога”11.

Друг пък може да възрази: „на едното място се казва „седмица”, на другото „седем дни”, на третото „пет дни”, на четвъртото „поне три”. Не показва ли това, че такова правило не съществува?” Наистина „канон”, който строго да фиксира броя на дните и часовете, прекарани в пост преди Свето Причастие няма. Това забелязва и Св. Никодим Светогорец12, но в същото време непременно включва в „необходимата подготовка” за Св. Причастие и „необходимия пост”13.

- Отче, Вие споменахте, че модернистите изтъкват като аргумент, това че няма определен канон, задължаващ да се пости преди Св. Причастие. Дали това е повод да се премахне задължителното спазване на пост преди приемане на Тялото и Кръвта Христови?

- Но, ако няма канон, който да задължава православните християни да постят преди причастяване, защо и откъде се налага това, както вече се убедихме, засвидетелствано от достатъчно сериозни автори, определение? Най-точно се изказва известният съвременен богослов-апологет архимандрит Рафаил (Карелин): „В Църквата съществува благочестив обичай да се пости всеки път преди тайнството Причастие”14. И това не е странно като имаме предвид казаното от Св. Григорий Палама: „Постът е за полза на благочестието – без наличие на съкрушено сърце не може да се достигне истинско покаяние”15. А както ни учи и Свещ. Писание: от всичко най-силно е благочестието, (Прем. Сол. 10:12) и голяма печалба е да бъде човек благочестив, (1 Тим. 6:6). Именно стремежът към съхраняване на автентичното Православно благочестие довежда до появата на обичая да се пости няколко дни (седем, пет, а понякога с благословение на духовник и по-малко) преди Св. Причастие.

- Кога се е появил обичаят православните християни да постят, готвейки се да вземат Св. Причастие?

- Кога се поява със сигурност не може да кажем, но във всеки случай много преди „тъмните векове”, както неоправославното богословие обича да определя периода 16-17 век, а и следващите векове до началото на своите „открития”16. Доказателство за древния произход на говението, включващо и пост намираме в една в много интересна и обстойно занимаваща се с темата за поста книга, отпечатана на църковно-славянски език – „Разсужденiе о постах в Восточныя церкве” (въ Вiене, типогр. Г. Стефана Новаковича, 1794 г). В нея (на стр. 40) четем: „Имаше обичай, (а той) на много места и сега съществува, никой да не (пристъпва) към причастието със Светите Тайни на Тялото и Кръвта Христови, освен предварително подготвен чрез пост и (така) очистен пристъпва; затова (и) Валсамон и Харминопол утвърждават, че преди тези празници е прилично да се пости седем дни”. В текста липсва указание за конкретни празници, така че под „тези” (в оригинала „сими”), най-вероятно става дума за големите християнски празници (12-те Господски и Богородични, а може и на най-почитаните светци), както призовава свещеника и „Поучителното упътване” – „Енорийските свещеници да поучават към това и своите енориаши, ...ако е възможно в празници.... да се приготвят за това (Св. Причастие)17.

- Отче, може ли църковният обичай да придобие силата на църковен закон?

- Тук е важно да отбележим, че известният канонист Теодор Валсамон, споменаван по-горе, живее през 13 век, тоест, че обичаят да се пости преди Св. Причастие една седмица е с най-малко осем вековна давност! Това е важно, тъй като Църковното право гласи, че „обичаят може да получи сила на църковен закон само тогава, когато не противоречи на църковния дух, и ако неговото съществуване е вековно”18. „В такъв случай той не само може да попълни празнотата на църковното законодателство, но и да заеме мястото на закон”. „Съществуването на обичайното право в Църквата се оправдава с факта, че тя обича да съобразява своите действия с примерите от своето минало”19.

Неоправославието обаче не само, че не изпитва никакъв респект от този вековен благочестив православен обичай, но и с нескрито презрение и лекота го отхвърля, твърдейки в типичния си наукообразен стил, че той се намирал „в противоречие с природата на Евхаристията”20. И като още по-значим аргумент обикновено се подчертава, че този обичай не е бил част от „автентичната практика на древната Църква”, тоест че в апостолския век и следващите два-три века няма писмени указания за това християните да спазват пост преди Св. Причастие. Признавайки този факт, все пак бих искал да изтъкна нещо, подминавано с мълчание от много съвременни богослови, въобразяващи си че с борбата срещу поста и изповедта ще направят живота на днешните християни по-близък до апостолския и древнохристиянския.

- Да, какво всъщност премълчават за поста неоправославните радетели за „автентичната евхаристийна практика”?

- Св. ап. Павел, както ни уверява св. Григорий Палама „употребявал само туршия, маслини, вълчи боб (лупина) и очистени зеленчуци. А какво да кажем за Павел, който казва: В глад и в жажда, и много пъти в пост, (2 Кор. 11:27)”21. Естествено, учейки се от Апостолите и подражавайки на тях, древните християни следвали не само тяхната евхаристийна практика, но и техния въздържан във всяко отношение живот, защото „всеки, който се подвизава от всичко се въздържа: те – за да получат тленен венец, а ние – нетленен” (1 Кор. 9:25). Това направило впечатление дори на евреина Филон Александрийски (съвременик на Апостолите), който пише за тогавашните християни, които познавал: „Въздържанието и умъртвяването на плътта смятат за единствената основа, върху която може да се гради добър живот. Нито един от тях преди настъпването на вечерта не яде и пие, а някои не престъпват към храна и до четвъртия ден. Други пък, опитни в тълкуването и разбирането на Божественото Писание, изпълнени с жажда за знание и хранейки се с храната на богомислието ... забравят за телесна храна до шестия ден. Вино никой от тях никога не пие и всички те не ядат месо, като прибавят към хляба само сол и исоп...”22. Накратко – целият им живот е бил непрестанна подготовка за Св. Причастие.

- Отче, защо тогава модернистите казват, че в апостолско време постът е бил задължителен в сряда, петък и през Светата Четиридесетница?

- Когато модернистите изтъкват, че в апостолско време „задължителен” е постът само в сряда, петък и в Четиридесетницата, те деликатно пропускат да забележат какво значи този „пост”. Пропускат да кажат, че това е означавало неядене „до вечерта”23. Пак там четем: „Виж, че правилото на Светите Апостоли в Св. Четиридесетница и всяка сряда и петък през поста през цялата година законно е положило еднакъв пост”. Същото свидетелстват и авторитетните канонисти И. Зонара и Т. Валсамон в тълкуването си на 69-то Апостолско правило24. Бих попитал, спазва ли по този „Апостолски” и „древнохристиянски” начин поста в сряда и петък някой от богословите, ревностно настояващи да следват и древната евхаристийна практика? Простете ми, но не познавам нито един такъв богослов! Напротив – всички предпочитат да следват крайно облекчения „канон” за постите, поместен в съвременния Типик на БПЦ от 1980 г.25, където за сряда и петък се разрешава „растителна храна с олио”, без изобщо да се прави уговорка, колко пъти на ден и кога може да се яде – тоест дава се свобода. Това „нарушение” на древното правило се е наложило поради очевидната немощ на днешните християни, може би с някои редки изключения. Мисля, обаче, че ако и тази занижена мярка за постене бихме спазвали, пак ще получим полза. Както и естествено възникналият обичай за едноседмичен пост преди Причастие, също е снизхождение към нас – днешните християни, замествайки „качеството” с „количество”, тоест като не можем да гладуваме всяка сряда и петък, поне да прилагаме такъв пост, който да съответства на немощите ни. Какъв – Църквата е определила именно с „правилата” за говеенето, като и тук не вкарва всички в един „калъп”, но посочва кой е „царският път”, изпитан в многовековна употреба, давайки в същото време на свещеника правото „в случай на нужда” да съкрати времето на поста преди Св. Причастие.

- Отче, значи според Вас, по-късно е била намалена строгостта на поста преди приемането на Св. Причастие?

- Впрочем не само строгостта на поста е намалена през вековете в сравнение с този в древната Църква. Така се е променила и самата Св. Литургия. Св. Прокъл, ученик на св. Иоан Златоуст казва: „Някога Апостолите имали обичай да извършват Божествените Тайни твърде пространно, четели много молитви и са ни оставили пример при това жертвоприношение да употребяваме дълги молитви, но след известно време, охладнелите в ревността и усърдието към вярата и занимаващи се повече с делата на този век и светски грижи започнали да скучаят и едва ходели за слушане на Божествената служба. Виждайки това, св. Василий приел един спасителен способ и пръв издал кратка и удобна Литургия. Немного време след това, този наш Отец, надареният със златен език – Иоан, ... изключвайки много думи от Литургията на св. Василий Велики съставил и издал вместо дългите молитва кратки”26.

- Накрая, какво бихте посъветвали модернистите, апелиращи съвременната Православна Църква да се завърне към древната църковна практика, относно поста преди Св. Причастие?

- Мисля, че би било коректно и последователно, ако богословите, радеещи за възвръщането на древната църковна практика да апелират и за връщането на строгия пост и по-дългите служби, а също така и към преоформяне на храма и цялото богослужение, развили се също през вековете. Ще дръзне ли някой от тях да махне иконостаса, да се откаже от малкия и големия вход на Св. Литургия и прочее и прочее – все неща, установени след апостолския век?! Едва ли. Не е ли ясно от всичко това, изкуствеността на цялото богословие, построено по този начин, ала претендиращо да познава и следва най-автентичното Църковно Предание?!

Ние пък, които не можем да приемем, че Св. Отци на последните векове не са познавали и разбирали добре Православието, изповядваме със Св. Теофан Затворник: „Говеенето се състои от три освещаващи дела: пост, изповед и причастие”27.

Б Е Л Е Ж К И

1. Св. Тутеков и Н. Антонов, сайт „Двери БГ”, 2006 г.

2. Архим. Даниил Аеракис, „Кога и как да се причастяваш”, изд. „Праксис”, Велико Търново, 2001, с. 53.

3. Презвитер Стефан Стефанов, сайт „Православие БГ”, 2006 г.

4. Служебник, София, 1928 г., с. 518 и нататък; същото се препечатва и в последните издания от 1998 г. и 2001 г.

5. Пос. съч., с. 537.

6. Служебник, Синодална типография, СПб, 1890, с. 520-521; същото и в Служебника, издание на Сретенския манастир, ч. 2, М., 1999, с. 256-257.

7. Цитирано по сръбското издание, в главата “Света таiна Причест.”, с. 138-139.

8. Църковен вестник, бр. 17, 2008 г., с. 4-5.

9. ”Неделник”, изд. „Славяноболгарски монастир „Св. вмчк Георги Зограф”, 2007, с. 284.

10. Пос. съч., с. 416.

11. Вж: „Творения иже во Святых отца нашего Василия Великаго, архieпископа Кесарiи Каппадокiскiя”, ч. 4, Москва, 1993, с. 3, 27.

12. Архим. Даниил Аераксис, Пос. съч., с. 54.

13. Св. Никодим Светогорец, „Стремеж към съвършество”, Солун, 1991, с. 111.

14. Архим. Рафаил Карелин, „Християнство и модернизм”, Москва, 1999, с. 58.

15. „Беседы (Омилии) Святителя Григория Паламы”, ч. 1, Москва, изд. „Паломник”, 1993, с. 73.

16. Вж: о. Александър Шмеман, „Светата Евхаристия”, сп. „Мирна”, бр. 9, 1999, с. 22.

17. „Поучително упътване”, изд. на Сретенския манастир, с. 256.

18. Павлов, „Църковно право”, с. 41-42.

19. Пос. съч., с. 91.

20. Вж: Прот. Николай Афанасиев, „Трапеза Господня”, изд. „Праксис”, Велико Търново, 1991, с. 110.

21. Цит. по „Жития на светиите”, Св. Димитрий Ростовски, изд. Славяноболгарски монастир „Свети вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, м. Април, с. 469.

22. Архим. Инокентий, „Православният християнски пост”, сп. „Духовна култура”, кн. 3, 1982, с. 1; същото и у св. Василий Велики, Пос. съч., с. 15; същото.

23. Указание за начина на спазване на Великия Пост в Типикона - „Типиконъ, сieсть оустав”, т. 1, Санкт Петербург, 1997, сс. 23, 84-85, 89.

24. Вж: ”Правила Святых Апостол и Святых Отец с толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 2000, с. 139-140.

25. Вж: Типик или Църковен устав, СИ, София, 1980, с. 511-512.

26. Архиеп. Виниамин, „Новая Скрижаль”, Москва, 1992, с. 162.

27. Св. Теофан Затворник, „Път към спасение”, Хасково, „Полиграф-юг”, с. 265.

Дружелюбното кученце /разказ/

Този разказ бе публикуван сайта в  "Бъди верен" на 13 ноември 2010 година

- © 2010 Бъди верен

Защо при среща хората си стискат ръцете един на друг? Да, в наше време има танкове, оръдия, бомби. Но преди хората са воювали с камъни и пръчки. И когато се срещали миролюбиви хора, то единият от тях показвал на другия дланта си – сиреч, виж, в ръката си нямам нищо. В отговор другият разтварял пръсти – и у мен няма нищо. Те се радвали, че опасността е преминала и си стискали ръцете.

Виктор и Юрий живееха в един двор и играеха заедно. Веднъж, обаче, се скараха и започнаха при среща да се правят, че не се познават. Момчетата скоро забравиха за какво се скараха, но никой от тях не искаше пръв да отиде и да се сдобри с приятеля си.
А времето бе прекрасно и слънцето канеше децата да си поиграят навън. Но нали не можеш да играеш сам?! Затова и бившите приятели си седяха у дома като затворници. Гордостта ги беше оковала като с верига, особено Виктор. На него му се струваше, че ако отиде пръв да се сдобри, то от главата му сякаш ще падне корона. Разбира се, истинска корона той нямаше, но все се притесняваше да бъде като другите деца и виреше нос. Нека всички да си мислят, че той е някакъв чуждоземен принц. Разбира се, Виктор също съжаляваше за прекъснатото приятелство, но короната му бе по-скъпа.
Юрий обаче твърде болезнено изживяваше това и при всяка случайна среща с Виктор приготвяше ръката си за поздрав. Но като виждаше вирнатия нос, той също се отвръщаше и се правеше, че си закопчава копчето.
Ваканцията мина тъжно, натежала от прекалена гордост. Скоро на небето се събраха облаци, започнаха дъждовете и настъпиха студове. Студено бе и в душите на момчетата. Веднъж Юрий дори се опита да се помоли, но нищо не излезе, тъй като Бог не приема молитвата на онези, които нямат мир в душата си.
Родителите на Виктор се притесниха, че синът им не излиза навън и му взеха куче. Те решиха, че като се разхожда с него, той не само ще диша чист въздух, но и ще се запознае с друго момче, след като се скара с Юрий. Ала кучето се оказа зло и не допускаше никого до Виктор.
Родителите на Юрий видяха, че Виктор разхожда куче и също купиха на сина си кученце. То пък се оказа дружелюбно и на всички махаше с опашка в опити да се сприятели.
И ето, че веднъж Виктор със своето куче срещна Юрий с неговото дружелюбно кученце. Колкото и да дърпаха момчетата кучетата в различни посоки, нямаше полза. Огромното куче на Виктор реши да се запознае с това на Юрий. А то пък много се зарадва, та чак заскимтя от удоволствие. Кучетата започнаха да си играят, но каишките им се оплетоха и момчетата се озоваха едно до друго. Сега вече на Виктор му се наложи да обърне внимание на бившия си приятел, още повече, че той му каза:
- Привет!
В този момент Виктор почувства, че величествената корона пада от главата му и отвърна:
- И на теб, привет!
Момчетата замълчаха и после заговориха за любимците си. Мирът плахо започна да се възстановява. А кучетата веднага се сприятелиха и не искаха да се разделят. Момчетата се уговориха да ги разхождат заедно. На сбогуване дори си стиснаха ръцете, а на душите им беше светло и радостно.
Юрий се върна у дома, започна да се моли и този път почувства, че Господ чува молитвата му.

Вестник „Православна Бесарабия”, бр. 8, 2001 г.

Превод: Виталий Чеботар