- Отче, за да защитят модернистичното „учение” за честото причастяване без необходимата подготовка, неоправославните богослови изтъкват в своя полза няколко църковни канона. Какво мислите по този въпрос?
- Да, в полемиката, отнасяща се до практиката на причастяване днес, неоправославието се опитва да изтъкне в своя полза някои от свещените канони на Църквата. По този начин от една страна то иска да демонстрира своята връзка със Свещ. Предание, а от друга - да заклейми установилата се в течение на векове практика като противоканонична. Както, обаче, след малко ще видим, тези опити са не по-малко спекулативни, (отколкото онези, касаещи разясняването на места от Свещ. Писание, свързани с Евхаристията) и разчитат отново на това, че по-широкият кръг читатели няма да си прави труда да се рови в специализираната литература по Църковно право, а може би и на това, че малцина имат под ръка (или ще търсят) тълкуванията на съответните канони, направени от авторитетните канонисти – признати и използвани от Църквата вече много векове. А както пише известният специалист по Църковно право от началото на ХХ век – еп. Никодим (Милаш): „Необходимостта и нуждата от тези тълкувания се е чувствала, също както и (нуждата) от тълкувания на Свещ. Писание”/1/.
Казано още по-просто – привеждайки определени канони без тяхното, прието от Църквата тълкувание, неоправославните богослови постъпват по същия начин, по който и протестантите с Библията – отхвърляйки традиционното тълкувание, те се впускат в собствени (и, разбира се, угодни на тях самите тълкувания). Тръгвайки по този път, в крайна сметка, се стига често до омаловажаване на свещените канони, на което съм бил свидетел в Богословския факултет, където някои от нашите преподаватели изобщо не считаха църковните правила за нещо чак толкова задължително, понеже, видите ли, те били писани „от хора за хора”, тоест не произхождат непосредствено от Бога.
- А какво е мнението на Св. Отци за необходимостта от тълкуването на Църковните канони?
- Там е работата, че Св. Отци разсъждават съвсем иначе. Преп. Иустин Челийски казва: „Светите канони – това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина, те подбуждат членовете на Църквата към въплъщение в ежедневието на светите догмати – слънцесияйните небесни истини, присъстващи в земния свят, благодарение на Богочовешкото Тяло на Църквата Христова”/2/.„Затова, - казва известният професор А. Сидоров, - както няма развитие на догматите, а само тяхно разкриване, така няма и развитие на каноните, но има само тяхно разкриване, тоест постигането им от ограничения човешки разум в приложението (им) към конкретни исторически обстоятелства”/3/.
Именно това правилно разкриване се оказва невъзможно, ако пренебрегнем тълкуванията на общоприетите тълкуватели–канонисти: Аристин, Зонара и Валсамон.
- Батюшка, може ли накратко да ни запознаете със споменатите от Вас тълкуватели на Църковните канони?
- Разбира се, не е излишно да кажем по няколко думи за всеки от тях, тъй като за някои от читателите тези имена може и да не говорят нищо. За целта ще използваме цитираното предисловие на А. Сидоров, където той ги представя накратко така:
Алексий Аристин е бил дякон и велик иконом на патриаршеската Църква в Константинопол – тълкуванията му се отличават с краткост и поради това са получили важно значение в практиката.
Иоан Зонара след блестяща кариера, издигнал се до длъжността пръв секретар на императорската канцелария, приема монашески постриг и отдава обширните си познания и образованост в служба на Бога и Църквата. „Канонист, историк и догматист хармонично се съчетават в личността на Зонара”/4/.
Теодор Валсамон – Антиохийски патриарх, който в много отношения следва предшественика си Зонара, но надминава и него и всички дотогава с пълнотата и изобилието на материала; „тълкуванието на Валсамон се отличава с по-голямо изкуство, по-голяма сила на диалектиката, по-голяма практичност”/5/.
- Често богословите-модернисти обвиняват и тримата каностисти, че били „вавилонски пленници” и западни „схоластици”. Оправдани ли са тези нападки?
- Тълкуванията и на тримата канонисти ни отвеждат към 7 век, така че и дума не може да става за някакъв „вавилонски плен” и западна „схоластика”, в които биват явно или прикрито подозирани и обвинявани Отците от 16-19 век.
- Към кои правила прибягват неоправославните богослови в защита на своето „учение” Свето Причастие да се взема на всяка Литургия?
- След достатъчно обширното, (но мисля необходимо встъпление), нека видим как трябва да се разбират в съгласие с православното тълкуване, каноните използвани от неоправославието: Апостолските правила – 8-мо и 9-то, 80-то правило на Трулския събор и 2-то правило на Антиохийския събор.
Накратко: 8-то Апостолско правило завършва с отлъчване от църковно общение на клирик или мирянин, който без извинителна причина не се причасти при „извършване на приношението”. А 9-то Апостолско правило, пък определя същата санкция за християни, които не „достояват на молитва и Св. Причастие до края”.
- А как тълкуват тези правила църковните канонисти?
- Теодор Валсамон ни дава следното обяснение и начин за разбиране: „И с правилото не е съгласно, и е невъзможно да се говори, че всички ние, верните миряни и свещенослужители, които сами не извършваме светинята, всеки път трябва да се причастяваме със Светите Тайни, или в противен случай подлежим на отлъчване, ... затова и в 9-то правило е определено да се подхвърлят на наказание верните не оставащи до края, но не е прибавено: не причастяващи се. Така изяснявай тези правила на основание на 2-то правило на Антиохийския събор”/6/. В тълкуването си на споменато 2-ро правило, предписващо отлъчване на такива, които „влизат в църквата”, но „не участват в молитвата с народа, или се отвръщат от причащението със Св. Евхаристия”, Т. Валсамон пише: „За отвръщащи се от Светото Причастие трябва да се считат не отхвърлящите го, или както някои казвали, избягвали (го) по благоговение и смиреномъдрие, (понеже първите трябва да бъдат не само отлъчвани, но и изгонени от Църквата като еретици, а верните да бъдат удостоени с прощение заради благоговението и подобаващия на Светините страх); но тези, които от презрение и гордост безчинно си тръгват от църквата преди Светото Причащение и не очакват, за да видят Божественото Причащение със Светите Тайни”/7/.
Епископ Никодим (Милаш), когото дори радикално неоправославният о. Николай Афанасиев нарича „задълбочен коментатор”, разсъждава върху 9-то Апостолско правило така: „Невъзможно е всички вярващи да са били принуждавани да се причастяват всеки път при посещение на църквата, понеже лесно е можело да бъде, щото не всички били подготвени за Причастие или по внушение на собствената си съвест, или по други някои причини от личния или обществен живот”/8/.
Иоан Зонара дава следното обяснение на 9-то Апостолско правило: „Настоящото правило изниква, защото по време на извършването на Светата Жертва всички да (биха) пребивавали до края на молитвата и светото приобщение. Понеже тогава (в Апостолско време – б. м.) и от миряните се изисквало постоянно да се причащават”/9/.
- Отче, неоправославните богослови изтъкват факта, че в ранната църква християните са се причастявали на всяка Литургия. Била ли е известна тази евхаристийна практика на горепосочените канонисти и приложима ли е тя днес?
- Това, че във времето на Апостолите всички, участващи в Св. Литургия са се причастявали, е очевидно известно на Зонара, както и на Т. Валсамон, и на еп. Никодим; известно е и у нас. Но трябва да подчертаем това разграничаване на авторитетните канонисти между „тогава” и „днес”. Ако в 12 век нивото на благочестието е било такова, че тълкователите да не считат за възможно буквалното прилагане на каноните от Апостолско време, то какво да кажем за днешното „сега”. Ще се намери ли някой, който да е толкова сляп или дързък да твърди, че днес сме по-благочестиви, по-устремени към Бога, повече устройващи живота си според Евангелието? Или е излъгал Господ, когато е предричал, че понеже „беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта”, (Мат. 24:12)? Или пък това няма никакво отношение към причастяването, в което явно искат да ни убедят някои съвременни богослови: „Само се причастявай и толкова! Другото не е важно – то е било важно за „тъмното” Средновековие, а за нас - просветените и богословски образованите, съвсем не е задължително!” Но макар някои да си позволяват да правят такива фриволни разсъждения (и изказвания), ние не можем да си го позволим и то на основание на свещените канони, които те изтъкват уж в своя подкрепа.
- Кои още канони модернистите тълкуват в своя полза?
- Например случая с 80-то правило на Трулския събор. То заплашва клириците с низвержение, а миряните с отлъчване, ако те „в три неделни дни, в продължение на три седмици” не посещават църковните събрания. Неоправославните богослови тълкуват това изключително в евхаристиен смисъл – отлъчва се този, който три поредни седмици не участва в евхаристийното събрание (и не се причастява). Нека чуем, обаче, признатото от Църквата тълкувание: Иоан Зонара казва, че това се отнася само до тези, които „в течение на три седмици ... не идват в църквата с верните”. Теодор Валсамон дава по-разширено тълкувание и посочва какво се предполага с правилото, а именно, че то „заставя” и миряните и клириците „да имат общение с верните и да се молят с тях”, и определя, че „ако някой не присъства в събранието с верните и не се моли с тях, но още се отнася небрежно към такова спасително общение”, той трябва съответно да бъде низвергнат или отлъчен. „Понеже от това се открива едно от двете – или този, който е такъв не полага някаква грижа за изпълнение на Божествените повеления за молитва и песнопение към Бога, или не е верен. Понеже защо (иначе) в течение на 20 дни не би поискал да бъде в църквата с християните и да има общение с верния Божи народ?”/10/
Това разбиране на богослужението и участието в него се подкрепя още повече от 12-то правило на Сердикийския събор и тълкуванията му. Правилото определя, щото епископите, намиращи се в други епархии (извън своята) „да биха присъствали и служили в най-близката църква, в която презвитер извършва служба, за да не се явят оставащи без църковно богослужение...”/11/.
Зонара: „Изразът „да служи” тук не трябва да се разбира в смисъл на свещенослужение и принасяне на Безкръвната жертва, а в смисъл на молитва и възнасяне на обичайните песнопения ... да присъства в църквата и да се моли с тамошните верни, - казва той, - ние позволяваме и да не наруши гореизложеното правило, което отлъчва тези, които не са били три седмици в църква...”/12/.
Валсамон с други думи потвърждава същото/13/, но и при него ясно се вижда паралелът между „служение” и „молитва”. Между впрочем това откриваме и в светооческите слова. Например, преп. Авва Исаия Отшелник казва: „Ако, извършвайки своите служби (λειτουργίζς – молитвените последования), ги извършваш в смирение като недостоен, то те са приятни Богу”/14/.
- Батюшка, след всичко казано дотук, може ли да се направи извода, че тълкуванията на каноните, изтъквани от неоправославните богослови, се отнасят наистина за евхаристийното събрание?
- Съвсем не. От тълкуванията на канонистите се вижда, че „църковно събрание” се нарича не само евхаристийно събрание, а изобщо всяко молитвено събрание на Църквата. Нещо, което можем да видим и от призива на Св. Климент „да се съберем ... в църква на молитва”/15/, а също и в Синодика на събора, свикан от цар Борил (1211 г.): „Църквите не са просто здания на храмове и светлина, но в тях се събират благочестивите и чрез тях угаждат на Бога с песни и славословия”/16/.
Това малко отклонение от основната ни тема не беше безцелно, тъй като неоправославието целенасочено насажда нездравото безпокойство, че ако не се причастяваме едва ли на всяка Литургия, то нашето присъствие на нея е безсмислено и дори грешно! Че това не е така става очевидно както от тълкуванията на канонистите, така и от горепосочените пасажи на Св. Отци.
- А защо неоправославните богослови избягват тълкуванията на каноните, които сами изтъкват в полза за честото причащаване на миряните? Какво толкова ги плаши в тези тълкувания?
- Трябва да отбележим, че съвсем естествено тълкуванията на авторитетните канонисти (Аристин, Зонара, Валсамон) не допадат на неоправославните богослови, понеже твърде често се разминават с концепциите на „евхаристийната еклезиология”. Затова в повечето случаи те, според мен, съзнателно ги пропускат, за да не се разколебае доверието на читателите (или слушателите) им. А някои от тях, като например прот. Н. Афанасиев открито ги нападат. Той обвинява Т. Валсамон, че е станал причина за това, че „постановленията произтичащи от природата на самата Църква ... загубили своето значение. Църковният живот поставил на тяхно място друга практика, която физически ги отменяла”/17/.
Тук като че ли малко по-точно е казано – „църковният живот”, защото ако „една лястовица пролет не прави”, то едва ли и Т. Валсамон сам е могъл да завърти „кормилото” на църковния „кораб”, насочвайки го в една неправославна посока, ако останалите патриарси и въобще епископи в съборната Църква са били против това, което е утвърждавал той като разбиране за църковния живот, определян от свещените канони.
Но несъгласието на някои богослови с горепосочените канонисти свидетелства повече за отдалечеността на разбиранията на първите от Църковното Предание, отколкото за неправомислието на вторите.
- Да, в полемиката, отнасяща се до практиката на причастяване днес, неоправославието се опитва да изтъкне в своя полза някои от свещените канони на Църквата. По този начин от една страна то иска да демонстрира своята връзка със Свещ. Предание, а от друга - да заклейми установилата се в течение на векове практика като противоканонична. Както, обаче, след малко ще видим, тези опити са не по-малко спекулативни, (отколкото онези, касаещи разясняването на места от Свещ. Писание, свързани с Евхаристията) и разчитат отново на това, че по-широкият кръг читатели няма да си прави труда да се рови в специализираната литература по Църковно право, а може би и на това, че малцина имат под ръка (или ще търсят) тълкуванията на съответните канони, направени от авторитетните канонисти – признати и използвани от Църквата вече много векове. А както пише известният специалист по Църковно право от началото на ХХ век – еп. Никодим (Милаш): „Необходимостта и нуждата от тези тълкувания се е чувствала, също както и (нуждата) от тълкувания на Свещ. Писание”/1/.
Казано още по-просто – привеждайки определени канони без тяхното, прието от Църквата тълкувание, неоправославните богослови постъпват по същия начин, по който и протестантите с Библията – отхвърляйки традиционното тълкувание, те се впускат в собствени (и, разбира се, угодни на тях самите тълкувания). Тръгвайки по този път, в крайна сметка, се стига често до омаловажаване на свещените канони, на което съм бил свидетел в Богословския факултет, където някои от нашите преподаватели изобщо не считаха църковните правила за нещо чак толкова задължително, понеже, видите ли, те били писани „от хора за хора”, тоест не произхождат непосредствено от Бога.
- А какво е мнението на Св. Отци за необходимостта от тълкуването на Църковните канони?
- Там е работата, че Св. Отци разсъждават съвсем иначе. Преп. Иустин Челийски казва: „Светите канони – това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина, те подбуждат членовете на Църквата към въплъщение в ежедневието на светите догмати – слънцесияйните небесни истини, присъстващи в земния свят, благодарение на Богочовешкото Тяло на Църквата Христова”/2/.„Затова, - казва известният професор А. Сидоров, - както няма развитие на догматите, а само тяхно разкриване, така няма и развитие на каноните, но има само тяхно разкриване, тоест постигането им от ограничения човешки разум в приложението (им) към конкретни исторически обстоятелства”/3/.
Именно това правилно разкриване се оказва невъзможно, ако пренебрегнем тълкуванията на общоприетите тълкуватели–канонисти: Аристин, Зонара и Валсамон.
- Батюшка, може ли накратко да ни запознаете със споменатите от Вас тълкуватели на Църковните канони?
- Разбира се, не е излишно да кажем по няколко думи за всеки от тях, тъй като за някои от читателите тези имена може и да не говорят нищо. За целта ще използваме цитираното предисловие на А. Сидоров, където той ги представя накратко така:
Алексий Аристин е бил дякон и велик иконом на патриаршеската Църква в Константинопол – тълкуванията му се отличават с краткост и поради това са получили важно значение в практиката.
Иоан Зонара след блестяща кариера, издигнал се до длъжността пръв секретар на императорската канцелария, приема монашески постриг и отдава обширните си познания и образованост в служба на Бога и Църквата. „Канонист, историк и догматист хармонично се съчетават в личността на Зонара”/4/.
Теодор Валсамон – Антиохийски патриарх, който в много отношения следва предшественика си Зонара, но надминава и него и всички дотогава с пълнотата и изобилието на материала; „тълкуванието на Валсамон се отличава с по-голямо изкуство, по-голяма сила на диалектиката, по-голяма практичност”/5/.
- Често богословите-модернисти обвиняват и тримата каностисти, че били „вавилонски пленници” и западни „схоластици”. Оправдани ли са тези нападки?
- Тълкуванията и на тримата канонисти ни отвеждат към 7 век, така че и дума не може да става за някакъв „вавилонски плен” и западна „схоластика”, в които биват явно или прикрито подозирани и обвинявани Отците от 16-19 век.
- Към кои правила прибягват неоправославните богослови в защита на своето „учение” Свето Причастие да се взема на всяка Литургия?
- След достатъчно обширното, (но мисля необходимо встъпление), нека видим как трябва да се разбират в съгласие с православното тълкуване, каноните използвани от неоправославието: Апостолските правила – 8-мо и 9-то, 80-то правило на Трулския събор и 2-то правило на Антиохийския събор.
Накратко: 8-то Апостолско правило завършва с отлъчване от църковно общение на клирик или мирянин, който без извинителна причина не се причасти при „извършване на приношението”. А 9-то Апостолско правило, пък определя същата санкция за християни, които не „достояват на молитва и Св. Причастие до края”.
- А как тълкуват тези правила църковните канонисти?
- Теодор Валсамон ни дава следното обяснение и начин за разбиране: „И с правилото не е съгласно, и е невъзможно да се говори, че всички ние, верните миряни и свещенослужители, които сами не извършваме светинята, всеки път трябва да се причастяваме със Светите Тайни, или в противен случай подлежим на отлъчване, ... затова и в 9-то правило е определено да се подхвърлят на наказание верните не оставащи до края, но не е прибавено: не причастяващи се. Така изяснявай тези правила на основание на 2-то правило на Антиохийския събор”/6/. В тълкуването си на споменато 2-ро правило, предписващо отлъчване на такива, които „влизат в църквата”, но „не участват в молитвата с народа, или се отвръщат от причащението със Св. Евхаристия”, Т. Валсамон пише: „За отвръщащи се от Светото Причастие трябва да се считат не отхвърлящите го, или както някои казвали, избягвали (го) по благоговение и смиреномъдрие, (понеже първите трябва да бъдат не само отлъчвани, но и изгонени от Църквата като еретици, а верните да бъдат удостоени с прощение заради благоговението и подобаващия на Светините страх); но тези, които от презрение и гордост безчинно си тръгват от църквата преди Светото Причащение и не очакват, за да видят Божественото Причащение със Светите Тайни”/7/.
Епископ Никодим (Милаш), когото дори радикално неоправославният о. Николай Афанасиев нарича „задълбочен коментатор”, разсъждава върху 9-то Апостолско правило така: „Невъзможно е всички вярващи да са били принуждавани да се причастяват всеки път при посещение на църквата, понеже лесно е можело да бъде, щото не всички били подготвени за Причастие или по внушение на собствената си съвест, или по други някои причини от личния или обществен живот”/8/.
Иоан Зонара дава следното обяснение на 9-то Апостолско правило: „Настоящото правило изниква, защото по време на извършването на Светата Жертва всички да (биха) пребивавали до края на молитвата и светото приобщение. Понеже тогава (в Апостолско време – б. м.) и от миряните се изисквало постоянно да се причащават”/9/.
- Отче, неоправославните богослови изтъкват факта, че в ранната църква християните са се причастявали на всяка Литургия. Била ли е известна тази евхаристийна практика на горепосочените канонисти и приложима ли е тя днес?
- Това, че във времето на Апостолите всички, участващи в Св. Литургия са се причастявали, е очевидно известно на Зонара, както и на Т. Валсамон, и на еп. Никодим; известно е и у нас. Но трябва да подчертаем това разграничаване на авторитетните канонисти между „тогава” и „днес”. Ако в 12 век нивото на благочестието е било такова, че тълкователите да не считат за възможно буквалното прилагане на каноните от Апостолско време, то какво да кажем за днешното „сега”. Ще се намери ли някой, който да е толкова сляп или дързък да твърди, че днес сме по-благочестиви, по-устремени към Бога, повече устройващи живота си според Евангелието? Или е излъгал Господ, когато е предричал, че понеже „беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта”, (Мат. 24:12)? Или пък това няма никакво отношение към причастяването, в което явно искат да ни убедят някои съвременни богослови: „Само се причастявай и толкова! Другото не е важно – то е било важно за „тъмното” Средновековие, а за нас - просветените и богословски образованите, съвсем не е задължително!” Но макар някои да си позволяват да правят такива фриволни разсъждения (и изказвания), ние не можем да си го позволим и то на основание на свещените канони, които те изтъкват уж в своя подкрепа.
- Кои още канони модернистите тълкуват в своя полза?
- Например случая с 80-то правило на Трулския събор. То заплашва клириците с низвержение, а миряните с отлъчване, ако те „в три неделни дни, в продължение на три седмици” не посещават църковните събрания. Неоправославните богослови тълкуват това изключително в евхаристиен смисъл – отлъчва се този, който три поредни седмици не участва в евхаристийното събрание (и не се причастява). Нека чуем, обаче, признатото от Църквата тълкувание: Иоан Зонара казва, че това се отнася само до тези, които „в течение на три седмици ... не идват в църквата с верните”. Теодор Валсамон дава по-разширено тълкувание и посочва какво се предполага с правилото, а именно, че то „заставя” и миряните и клириците „да имат общение с верните и да се молят с тях”, и определя, че „ако някой не присъства в събранието с верните и не се моли с тях, но още се отнася небрежно към такова спасително общение”, той трябва съответно да бъде низвергнат или отлъчен. „Понеже от това се открива едно от двете – или този, който е такъв не полага някаква грижа за изпълнение на Божествените повеления за молитва и песнопение към Бога, или не е верен. Понеже защо (иначе) в течение на 20 дни не би поискал да бъде в църквата с християните и да има общение с верния Божи народ?”/10/
Това разбиране на богослужението и участието в него се подкрепя още повече от 12-то правило на Сердикийския събор и тълкуванията му. Правилото определя, щото епископите, намиращи се в други епархии (извън своята) „да биха присъствали и служили в най-близката църква, в която презвитер извършва служба, за да не се явят оставащи без църковно богослужение...”/11/.
Зонара: „Изразът „да служи” тук не трябва да се разбира в смисъл на свещенослужение и принасяне на Безкръвната жертва, а в смисъл на молитва и възнасяне на обичайните песнопения ... да присъства в църквата и да се моли с тамошните верни, - казва той, - ние позволяваме и да не наруши гореизложеното правило, което отлъчва тези, които не са били три седмици в църква...”/12/.
Валсамон с други думи потвърждава същото/13/, но и при него ясно се вижда паралелът между „служение” и „молитва”. Между впрочем това откриваме и в светооческите слова. Например, преп. Авва Исаия Отшелник казва: „Ако, извършвайки своите служби (λειτουργίζς – молитвените последования), ги извършваш в смирение като недостоен, то те са приятни Богу”/14/.
- Батюшка, след всичко казано дотук, може ли да се направи извода, че тълкуванията на каноните, изтъквани от неоправославните богослови, се отнасят наистина за евхаристийното събрание?
- Съвсем не. От тълкуванията на канонистите се вижда, че „църковно събрание” се нарича не само евхаристийно събрание, а изобщо всяко молитвено събрание на Църквата. Нещо, което можем да видим и от призива на Св. Климент „да се съберем ... в църква на молитва”/15/, а също и в Синодика на събора, свикан от цар Борил (1211 г.): „Църквите не са просто здания на храмове и светлина, но в тях се събират благочестивите и чрез тях угаждат на Бога с песни и славословия”/16/.
Това малко отклонение от основната ни тема не беше безцелно, тъй като неоправославието целенасочено насажда нездравото безпокойство, че ако не се причастяваме едва ли на всяка Литургия, то нашето присъствие на нея е безсмислено и дори грешно! Че това не е така става очевидно както от тълкуванията на канонистите, така и от горепосочените пасажи на Св. Отци.
- А защо неоправославните богослови избягват тълкуванията на каноните, които сами изтъкват в полза за честото причащаване на миряните? Какво толкова ги плаши в тези тълкувания?
- Трябва да отбележим, че съвсем естествено тълкуванията на авторитетните канонисти (Аристин, Зонара, Валсамон) не допадат на неоправославните богослови, понеже твърде често се разминават с концепциите на „евхаристийната еклезиология”. Затова в повечето случаи те, според мен, съзнателно ги пропускат, за да не се разколебае доверието на читателите (или слушателите) им. А някои от тях, като например прот. Н. Афанасиев открито ги нападат. Той обвинява Т. Валсамон, че е станал причина за това, че „постановленията произтичащи от природата на самата Църква ... загубили своето значение. Църковният живот поставил на тяхно място друга практика, която физически ги отменяла”/17/.
Тук като че ли малко по-точно е казано – „църковният живот”, защото ако „една лястовица пролет не прави”, то едва ли и Т. Валсамон сам е могъл да завърти „кормилото” на църковния „кораб”, насочвайки го в една неправославна посока, ако останалите патриарси и въобще епископи в съборната Църква са били против това, което е утвърждавал той като разбиране за църковния живот, определян от свещените канони.
Но несъгласието на някои богослови с горепосочените канонисти свидетелства повече за отдалечеността на разбиранията на първите от Църковното Предание, отколкото за неправомислието на вторите.
Бележки:
1„Правила Православной Церкви с толкованиями Никодима, епископа Далматинско-Истритского”, Т. 1, Москва, 1994, с. 1.
2 Вж Протоиерей В. Цыпин ,”Церковное право. Курс лекций”, Москва, 1994, с. 30.
3 Проф. д-р по Църковна история А. И. Сидоров в предисловието към „Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 2000, с. VIII.
4 Пак там, с. VI.
5 Пак там, с. VI-VII.
6„Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 1998, с. 27.
7Пак там, с. 142-145.
8Цитирано по прот. Н. Афанасиев, „Трапеза Господня”, Велико Търново, 1999, с.128-129.
9 „Правила Святыхъ Апостолъ и Святыхъ Отецъ съ толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 1998, с. 28.
10 „Правила Святых Вселенских соборов съ толкованиями”, Москва, 1998, с. 533-534.
11„Правила Святых поместных соборовъ”, с. 331.
12 Пак там, с. 332.
13 Пак там, с. 333.
14 „Поучения авва Исаии Отшельника” (в переводе Святителя Феофана Затворника), Правило веры, Москва, с. 86.
15 Св. Климент Охридски „Слова и поучение”, София, 1970, с. 245.
16 Сборник „Държава и Църква през 13 век”, София, 1999, с. 57.
