Какви исторически факти изтъкват богословите, настоявайки за честото /разбирай на всяка Св. Литургия / причастяване?

     Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 23 декмври 2009 година

Copyright ©   
Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат.
Семеен, има 4 деца.

- Отче Павле, кои са основните библейските аргументи, които изтъкват съвременните богослови, защитавайки тезата си за честото причастяване без пост и изповед?

- Обикновено като аргумент се посочва стих 47 от глава 2 на новозаветната книгата Деяния апостолски, който гласи: „И всеки ден единодушно предстояваха в храма и, преломявайки къшеите хляб, храниха се с весело и чисто сърце”. Това „преломяване на хляб” се тълкува от много съвременни богослови изцяло в евхаристиен контекст, тоест,  като свидетелство за ежедневното извършване на Св. Литургия в апостолско време.

- Как тълкуват Св. Отци този евангелски текст?

- Високо авторитетните тълкователи – Св. Йоан Златоуст и Св. Теофилакт Охридски, обаче,  тълкуват тези думи в съвсем друг смисъл, а именно – като показващи строгостта на въздържанието на първите християни. Св. Теофилакт пише: „Преломявайки хляба” показва великото им въздържание и умереност в храната; защото се казва „приемаха храна” /в славянския превод – „приемаху пищу” – б. м/, а не пресищаха се с храна”. И Св. Йоан Златоуст обяснява това място така: „Когато казва „хляб”, то на мен ми се струва, тук указва и на поста, и на строгия живот – тъй като те приемали храна, а не се предавали на разкош.  …Виждаш ли, че думите на Петър /”покай се” – в книгата Деяния апостолски  гл. 2, стих 38, 40 – б. м./ Впрочем, показвайки неточностите и неполезното свободомислие в тълкуването на свещения текст, ние не отричаме, че в първите векове християните са се причастявали много по-често, отколкото сега. Но преди да последваме елементарната логика на модерното православие – „Щом  са го правили тогава, значи трябва да го правим и сега!” – мисля е редно да обърнем внимание върху някои моменти от евхаристията

 - Отче,  някои от съвременните богослови казват, щом в миналото монасите са се причастявали често, значи и  сега и ние можем да го правим. Поради каква причина монасите са си позволявали  по-често да приемат Тялото и Кръвта Христови?

 - В книгата „Древни иночески устави” се разказва за устройството на първия общежителен монастир, основан от Св. Пахомий Велики – и по-конкретно, че „всички /на Св. Литургия в събота и неделя – б. м/ са се причастявали със Светите Христови Тайни. Така е заповядвано от Ангел /!/, в даденото от него на Св. Пахомий правило”. Останалата част от устава /даден от Ангела/ предлага, обаче, една равноапостолна строгост на живота, живот посветен изцяло на Бога и чужд на всичко светско. Така, че ни най-малко не възразяваме ако онези, които водят такъв живот, да се причастяват толкова често. Благодатният старец Паисий Светогорец разказва за стареца  Тихон: „Той се причастяваше всеки ден. Естествено, беше подготвен за това чрез светия си живот”. И пак същият автор посочва, че друг старец пък се причастява по един път на седмица, „въпреки, че се намираше в състояние на святост и можеше да се причастява”.

- Отче Павле, модерните богослови казват, че  ранните християни имали практика на честото причастяване и че това е  показателен пример за днешните православни християни. Какво е мнението относно евхаристийния въпрос на първите християни?

- Ако се върнем отново към първоначалната Църква и нейната практика на причастяване, ето как обяснява Св. Варсафиний Оптински кое я е обосновало: „В първите векове последователите на Христа Спасителя се причастявали всеки ден, но и живота, който водели, бил равноангелен – те били готови всяка минута да застанат пред лицето Божие... Често се случвало, че сутринта християнинът се причастявал, а вечерта го залавяли и отвеждали на смърт в Колизея. Поставени в постоянна опасност, християните зорко бдели над духовния си свят и живеели в чистота и святост”.

Интересна информация ни дава една бележка в книгата на блажения Йоан Мосх  „Духовни полета”: „Не само в апостолските времена, но и през първите векове изобщо, било обичай ежедневното причастяване на християните.  Така е било поне в някои църкви. В IV в. практиката варирала от ежедневното – например, в Испания и Рим, до 1- 2 пъти годишно, както свидетелства Св. Йоан Златоуст за Сирийската Църква. От IV в.  обичаят да се причастяват всеки ден става присъщ на  аскетическия начин на живот, в манастирите и пустините” /Виж: Пос. съч, с. 64/.

Последното изречение ни подсказва коя е причината в практиката – тя е същата, като възникването на монашеството, а  именно – „огромните маси население на Римската империя, - пише Николай Афанасиев, - които нахълтали в Църквата станали християни само по име. От тях не е било възможно да се очаква никаква особенна ревност”.  И авторитетният канонист еп. Никодим Милаш  посочва, че тъкмо „охладяване на ревността у християните” е довела до появата на 8-то  Апостолско правило. /С каноните  засягащи практиката на причастяване ще се занимавам в отделен материал/.

Нима сега положението е по-различно? Колко от  85% - те българи, заявяващи се като „православни християни”, знаят какво означава това име и колко от тях полагат и най-минимални старания да водят духовен живот, свързан с Църквата? И нима може да се очаква в бъдеще ревността да се разпали в това „статично” множество, когато Господ  ясно предрича, че „понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изтине любовта” /Мат. 24:12/.

 - Отче, дали има свидетелства, оставени от Св. Отци относно това, колко често да се причестява православния християнин през годината?

- Отговаряйки  по този въпрос, предлагам много точните наблюдения и констатации на Ангел Величков /в „Църквовен вестник”, бр. 19, ХI, 1999 г.  с. 3 – тогава А. Величков е главен редактор, а понастоящем е свещеник/: „Цялото светоотеческо предание, - пише той, - не е оставило строги указания относно ритмичността, с която да се причастяват вярващите. В църковноисторически план се наблюдава тенденцията на постепенно намаление на честотата на причастяване от раннохристиянските евхаристийните събрания спрямо наши дни... Неуместно е, ние, днес, в края на ХХ век, да се сравняваме с християните от II-ри или III-ти век. Тогава са били гонения и неволи, а всеки станал християнин бил изповедник на вярата... Ние, днешните християни, не можем да се сравняваме в своя духовен живот с онези времена, както впрочем, и с този на манастирите. Не можем да се сравняваме дори помежду си.

Именно по тази причина Св. Църква премъдро премълчава точно на колко време да се причастяваме. Това се  определя индивидуално, с помощта и наставленията на духовния отец, какъвто всеки православен християнин трябва да се постарае да има”.

- Изтъквайки древната практика на честото причастие, съвременните богослови твърдят, че през първите векове не съществувало тайнството Изповед. Каква всъщност е била практиката на покаянието и изповедта в първите векове?

- Когато  споменаваме за духовния живот в „онези времена”  е редно да кажем няколко думи за практиката на покаяние и изповед, неразривно свързана с практиката на причастяването. Който, твърди, че изповед преди причастие в първите векове не е имало, нека да се запознае с „Литургика”-та на професор ставрофорен иконом Благой Чифлянов, който пише „В апостолско време имало само публична изповед и то само за леките прегрешения /Виж: Пос. съч., с.  286/.  По времето на Св. Василий Велики изповедта „се е извършвала по време на утренното богослужение, когато се е чел „псаломът на покаянието” /Виж: Пос. съч., с.  287/, тоест Псалом 50. Тази традиция била продължена  от „Преп  Варсануфий Велики, Авва Доротей, Преп. Йоан лествечник, Преп. Атанасий Синаит, Преп. Теодор Студит /Виж: Пос. съч., с.  287-288/.

Естествено възниква въпросът – ако християните в първоначалната Църква са изповядвали на всеслушание преди всяко причастие „леките прегрешения”, какво е ставало в случай на тежки грехове? На този въпрос отговаря Св. Теофан Затворник: „В първите времена грешниците били отстранявани от християнското общество – б. м/;  и тези, които, разкайвайки се, търсели отново общение, макар и да били приемани, са  подлагани на строги изпитания изпитания и трябвало да приминат няколко степени на покаяние, за да бъдат приети отново в пълно общение. Това била мъдра Апостолска дисциплина. Сега започнеш ли да изпълняваш това – всички ще изгониш вън и няма да има кой  да изпълнява”.

Някога Св. Амвросий Медиалански отлъчил за известно време от Св. Причастие императора Теодосий Велики. Последният в обикновени дрехи стоял във всички недели на установения срок при вратите на храма, заедно с други грешници, отлъчени за сериозни провинения.  Такова било смирението му.

А днес, когато почти не се намира човек да не изповядва тежки грехове /за които църковните канони определят отлъчване от Св. Причастие от 5 до 20 години/, трудно ще намери и един човек, който ще се съгласи да приеме такава епитимия. Но не се ли чувстват  богословите, които искат механично да принесат практиката на причастяване от I-ви в XXI-ви век, че би било неспаведливо и неполезно да напривим това само по отношение на причастяването, но не и на поста, на покайната дисциплина, на църковното благочестие изобщо? Така де, като ще „копираме” – да е до край, във всичко. Ако пък това е невъзможно, нека смиренно приемем практиките на покаяние и на причастяване, завещани ни от Св. Отци от последните векове като най-пригодни и душеспасителни за нашето време.

Кога и откъде идват богословските идеи за причастяването без пост и изповед?

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие"  на 07 декмври 2009 година

Copyright ©

Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат .
Семеен, има 4 деца.

- Отче, миналия път си говорихме с Вас, дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед? Днес ще продължим разговора ни в това направление, като разгледаме темата: кога и къде възникнаха богословските идеи за приемането на Св. Причастие, без подобаваща за това подготовка?

- Ако говорим за България, то мисля че тези идеи проникнаха едва в края на 90-те години на XX век, най-напред чрез отделни преподаватели – академици, които лично аз съм слушал.

- Преди да проникнат в нашата страна, бихте ли казали кога се зародиха и споменахте от Вас богословски идеи?

- Що се отнася в световен мащаб – не бих се наел да посоча с абсолютна точност. Но от това, което до този момент ми е известно, тези идеи започват да се зараждат сред част от руската интелигенция на Запад, след революцията от 1917 година, за което като очевидец пише Светителят Иоан архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски: „Значителната част от отпътувалата в чужбина руснаци... принадлежейки към числото на чедата на Православната Църква и определяйки себе си като православни... значително се отклонили от Православието”.

По-нататък светителят споменава за „пренебрежителното отношение към постите” и изобщо стремежа на тази част на интелигенцията да съгласува „правилата и учението на Православната Църква със своите привички и желания”, вместо точно обратното – да формира своя християнски мироглед според вековните традиции на Църквата. Св. Йоан не пропусна да отбележи и малко по-късния на духовния подем и възвръщането на интелигенцията към Църквата, но в много отношения първоначалните „изкривявания” не са били преодолени поради простата причина, че „горделивият ум не могъл да се съгласи с това, че досега той е стоял на лъжлив път” /Виж: „Слова иже Святых Отец нашего Иоанна, Архиепископа Шанхайского и Сан-Франциского Чудотворца”, Москва, 1998, с. 252-254/.

- Къде е „родилния” дом на тези нови православни богословски идеи?

- Желаейки тези новоправославни стремежи да се разгърнат и получат по-голяма авторетентност, през 1923 година в Париж се създава богословския институт „Св. Сергий Радонежски”, където „процъфтяват всички „най-безстрашни” богословски мнения..., препоръчани като последна дума на богословските „търсения” и на „догматическото” творчество” /Виж: Перепьолкина Л., „Икуменизмът – път водещ към погибил”, София, 1993, с. 19/. Там преподават богослови като протопрезвитер Александър Шмеман, протойерей Йоан Майендорф, протойерей Николай Афанасиев и пр., които на Запад минават уви ли не за „нови апостоли” на Православието в своя стремеж да дадат на Запада „автентичното”, „светоотеческото”, но и по-удобно възприемането православно учение, според мен, вместо да „изпишат вежди извадиха очи”. Тъй като, обаче, техните книги се издават в огромни тиражи, те набързо създават „мода” и дори бих казал „идеология” в съвременното православно богословие и сред част от вярващите.

- Отче, с какво име бихте нарекли създатели и днешните богослови които поддържат или „проповядват” тези модерни теологични идеи?

- Борбата против благочестивия обичай /завещан ни от Св. Отци от последните векове/ за пост и изповед преди Св. Причастие е един от главните пунктове в така наречената „евхаристийна еклисиология”, която пък по думите на М. Ставру е едно от „откритията” на „православните” интелектуалци”, съставляващи неформалното движение „на обновление”, наречено от самия него „неоортодоксия”, тоест „неоправославие” /Виж: Янарас Хр., „Вера Церкви”, Москва, 1992, с. 7/. Тук трябва да отбележим, че М. Ставру използва този термин съвсем не в негативна светлина и той самият се чувства един от тези „чиито позиции и начин на мислене съществено се отличават от тези на традиционионалистки настроените християни” /Виж: Пак там, с. 7/. Затова и аз без всякакви скрупули използвам този термин както по отношение на богословите, така и на техните „открития”, за разлика от други, при това авторитетни и уважавани от мен автори като йеромонах Серафим /Роуз/ и архимандрит Рафаил /Карелин/, които употребяват в тези случаи думите „обновленчество”, „модернизъм” и т. н, разбира се, със същото значение.